Чезнещото християнство в Близкия Изток

Религиозната търпимост отстъпва пред диващината на Ислямска държава. Общности, съществували още от I век, са заплашени от изчезване. Книга с фотографии на италианците Линда Дориго и Андреа Милуци запечатва лицата и историите на християни, които поради бедност или гибелна упоритост отказват да напуснат родните си места в Близкия Изток. „Гардиън“ публикува откъс от „Rifugio: Cristiani in Medio Oriente“.

„Отец Лиад Туаи е католически свещеник в селцето Беит Сахур. То е разположено на около два километра от град Беит Лехем, по-известен като Витлеем, на Западния бряг на Палестина. Миналия месец се срещнахме на кафе и цигара във Витлеемския университет, за да си поговорим за нашите енории. Златно правило е, че когато две духовни лица седнат на маса, неминуемо започват да съпоставят числа. В енорията си той има към 350 семейства – или около 1200 души – живеещи заедно с православни и арабски маронити. В неговото село пастирите от евангелието на Лука за първи път разгласили вестта за рождеството на Исус. Там започва християнството. Някои от енориашите му са потомци на онези първи пастири, твърди отец Лиад Туаи. Аз повдигам скептично вежда. И въпреки това в играта на църковно надцакване той ме бие на всички фронтове.

Манастир в Кфифан, Ливан, където се стичат

стотици семинаристи от цял свят (септември 2011).

Отецът води тежка битка за това, с което се гордее. Енорията му се топи, много млади християни палестинци напускат Беит Сахур, за да търсят препитание по широкия свят. Израелската окупация им е оставила малко перспективи в родното им място.

Скоро няма да останат никакви християни, отбелязва свещеникът. Хората идват тук в климатизирани автобуси да гледат сгради като църквата „Рождество“ във Витлеем, но онези, които отецът нарича „живите камъни“, тоест местната християнска общност (препратка към Първото послание на св. апостол Петър, глава втора), са пренебрегнати, сякаш не съществуват.“

Трудът на фотографката Линда Доринго и журналиста Андра Милуци – двама италианци, работещи в Близкия Изток, придава лица на тези „живи камъни“, далеч от туристическите маршрути. Новата им книга, озаглавена Rifugio (от ит. – „подслон“ или „убежище“) е визуален запис на онези, които поради бедност или упоритост отказват да станат част от християнската диаспора и се мъчат да оцеляват с вярата си в една все по-враждебна земя.

Салмас, Иран, древно асирийско село близо до

границата с Турция, където християни и кюрди 

съжителстват в мир

(август 2011).

„На новогодишната литургия през 2011-а експлозия разруши Светата църква в Александрия, Египет. 21 християни бяха убити. Историята стигна до западните вестници и телевизии, но след няколко дни медийният интерес избледня. Ние изпитахме потребност да разберем повече. Така че се отправихме да търсим истории, семейства и села, за да отразим ежедневния им живот. Издирвахме наследниците на евангелистите и първите поклонници“, обясняват Доринго и Милуци.

Когато САЩ нахлу в Ирак през 2003-а, в страната са живеели 1,5 млн. души. Външният министър на Саддам Хюсеин – Тарик Азис, е бил християнин, олицетворяващ относителната религиозна търпимост на режима. Но подпалвайки сектантско насилие между сунити и шиити, американската инвазия се превърна в бедствие за местните християни, които мюсюлманите асоциираха с омразните кръстоносци.

Сега християните са подложени на клане от Ислямска държава. От 2003-а до днес три четвърти от иракските християни са убити или прокудени от домовете си.

Тази история се повтаря навсякъде из Близкия Изток, макар че, за да бъдем честни, тя се е случвала и преди американската инвазия. Когато преди век османците прокуждат арменските християни в Сирийската пустиня, за да умрат от глад, в Турция 13 процента от хората са били християни. Сега всички те са заличени. В Египет около 600 000 християни са се изселили през последните 30 години.

Ани, древната столица на Арменската империя,

Турция, сега тъне в разруха (август 2013).

Отец Лиад Туаи има право да се притеснява. А Линда Доринго и Андра Милуци правят необходимото, за да ни покажат лицата на „живите камъни“ и да ни обвържат емоционално с борбата им за оцеляване. Много от тези общности съществуват от I век. Част от тях все още се молят на арамейски – езикът, на който е отправял молитвите си самият Исус. Сега те са заплашени от изчезване. Християнството е прокуждано от родното си място.