1885 г. извършено е Съединението на Княжество България и
Източна Румелия.
В нощта срещу 6 септември стотици въоръжени хора от Голямо
Конаре (дн. град Съединение) се отправят към Пловдив. Под техния натиск и
въодушевени от техния ентусиазъм, през нощта срещу 6 септември редовните части
на милицията, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и
отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Извършен е
класически военен преврат.
Най-после е извършено съединението на Княжество България и
Източна Румелия, координирано от Българския таен централен революционен комитет
(БТЦРК) и подкрепено от българския княз Александър I. Съставено е временно
правителство, начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация.
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под
ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на
обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. В полза на
съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време
комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и
капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени
са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта.
На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов
се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на
града. Той дава уверения за подкрепата си. Първоначалното намерение на БТЦРК е
Съединението да бъде обявено на 15 септември, когато голяма част от
румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. Но на 2
септември в Панагюрище започва бунт, овладян още същия ден от полицията. Пред
опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а
ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори
начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни
градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към
Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.
На 4 септември бунтовници, под ръководството на Продан
Тишков-Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо
Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда
консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи
подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител
категорично отказва.
Княз Александър І не уведомява за предстоящото Съединение
скептично настроения към начинанието министър-председател Петко Каравелов. Той
е дотолкова извън ставащите събития, че научава голямата новина пост фактум
по-късно дори и от най-обикновените граждани. Новината достига до него, когато
файтонът му влиза в Търново. След като се осведомява от София за последните сведения
от Южна България, Каравелов, влиза във връзка с княза във Варна. Тогава двамата
решават веднага да се пристъпи към действие, като се обяви мобилизация на
Българската войска и се свика Народното събрание.
На 10 септември Народното събрание се събира на извънредна
сесия и одобрява напълно всички мерки, които правителството на Петко Каравелов
е взело до този момент. Това не задоволява премиера и той поисква да се
отпуснат 10 млн. кредит за обявената мобилизация. И ако в подготвителния период
и в самия революционен акт Петко Каравелов няма никакво участие, то в
укрепването на Съединението, за отстояването, налагането и признанието му от
Турция, от Великите сили и от съседите, неговото участие е огромно, защото
тъкмо в този важен момент всъщност се решава ще има ли въобще или няма да има
Съединение.
Въпреки съпротивата на Русия и лично на император Александър
III, Съединението получава дипломатическо и международно признание. Това става
чрез т.н. Топханенски акт на 24 март 1886 г. Спогодбата е подготвена от
българския политик и дипломат Илия Цанов (Илия ефенди) и негов екип. От турска
страна подписват Кямил паша и Н.В. Султанът. В договора успяват да се защитят
принадлежността на Бургас и областта към Княжеството, но се отнемат
Кърджалийска околия и Тъмръшките села.
С подписването на договора България и Османската империя
постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат
общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение
между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на
България през 1908 г., е това, че българският княз е формално назначаван от
султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.