Едно събитие разтърсва обществения живот на София през 1907
г. и по-точно откриването на Народния театър “Иван Вазов”. Както се досещате,
това би следвало да е едно от най-важните културни мероприятия за една
европейска столица. По волята на княз Фердинанд I обаче, единствено
представителите на политическия елит, както и висшите прослойки на обществото,
имали достъп до голямото тържество, което се готвело за случая. Вечерта, в
която се планувало то била 3-ти януари, но едно събитие, организирано от
студенти, щяло да внесе смут и да обърка плана.
Множество недоволни млади хора се събрали пред новооткритата
сграда. Те негодували не само срещу факта, че обикновените граждани нямали
достъп до тържеството, ами и като цяло срещу политиката и държанието на княза.
Започнали шумни демонстрации, но до кой знае колко голямо напрежение не се
стигнало, тъй като държавният глава бил “евакуиран” в театъра. Поведението на
студентите разгневило иначе премерения в маниерите си княз, който очевидно се
почувствал изключително засегнат, тъй като още на следващия ден наредил
Софийския университет “Св. Климент Охридски” да бъде затворен.
Още на 4-ти януари Министерският съвет постановява указ,
който нарежда закриването на университета за срок от 6 месеца и уволняването на
всички професори, доценти и лектори. Недоволен от решението на МС, тогавашният
министър на просветата професор Иван Шишманов дава всичко от себе си да върне
университета, но така и не успява. Той подава оставка, а на негово място идва
Лазар Пяков, а малко по-късно той е заместен от Никола Апостолов. Последният
постановява откриването на университета със “съвършено нови преподаватели”.
“Съвършено новите преподаватели” всъщност са чужденци и
гимназиални учители. Това, разбира се, дава отражение върху желанието на
студентите да се обучават в университета. При 70 души преподаватели се записват
едва 7 студента. Тази ситуация е меко казано абсурдна и единственото, което
може да се направи в случая е поправяне на грешката на княз Фердинанд.
Следващото съставено правителство е на Демократическата партия, водена от
Александър Малинов, която се справя с кризата и връща на старите преподаватели
в университета. Така приключва и една от най-абсурдните и куриозни случки в
историята на ВУЗ-а.