1974 г. Александър Солженицин, лауреат на Нобелова награда
за литература, е изгонен от Съветския съюз.
На 10 ноември 1961 г. Солженицин чрез Раиса Орлова, жена на
негов колега от „шарашка”-та (бел.ред. жаргонно название в СССР на секретните
научноизследователски институти, подчинени на НКВД, в които работят лишени от
свобода инженери и учени) Лев Копелев, предава ръкописа на „Един ден на Иван
Денисович” на Анна Берзер, редактор на отдел „Проза” в списание „Новый мир”.
На 8 декември Берзер показва творбата на редактора на
изданието Твардовский. На 9 декември Копелев изпраща на Солженицин телеграма:
„Александър Трифонович е възхитен”. На 11 декември Твардовский телеграфира на
Солженицин и го моли да пристигне в Москва. Още на следващия ден се провежда
първата среща на автора с редакцията на „Новый мир”.
Твардовский добре разбира, че „Иван Денисович” няма да мине
през цензурата, но в навечерието на XXII конгрес на КПСС, на който Хрушчов се
готови да прокара решението за изваждане на Сталин от Мавзолея, той преценява,
че момента е настъпил. На 15 септември Лебедев съобщава на Твардовский, че
Хрушчов е прочел повестта, одобрил я и е наредил да бъдат предоставени в ЦК 23
екземпляра от ръкописа за всички членове на ръководството.
На 18 ноември излиза броят на „Новый мир” с повестта и
започва разпространението му в страната. Тиражът е 96 900 бройки, но по
нареждане на Хрушчов е увеличен с още 25 000. След няколко дни повестта е
преиздадена в „Роман-газета” (700 000 бройки), както и в отделна книга.
Солженицин изведнъж става знаменитост, но след свалянето на
Хрушчов задухват други ветрове. На 5 февруари 1966 г. партийният бос на
Узбекистан Шараф Рашидов внася в политбюро записка, в която специално споменава
Солженицин, наричайки го „клеветник” и „враг на нашата забележителна
действителност”. На 10 ноември 1966 г. се провежда заседание на политбюро по
идеологическите въпроси. На Солженицин ясно е показано, че може да се впише в системата,
ако забрави за „темата за репресиите” и започне да пише за живота на село или
за нещо друго.
В СССР кампанията срещу Солженицин придобива безпрецедентен
характер. От времето на Троцки пропагандната машина не се е борила с такъв
размах срещу един човек. Във вестниците всеки ден излизат писма от „съветски
писатели” и „обикновени труженици” с призиви: „Аз не съм чел тази книга, но съм
дълбоко възмутен от нея!”.
На 12 февруари 1974 г. Солженицин е арестуван, а на
следващия ден лишен от гражданство и изхвърлен „извън границите на СССР”.
Любопитен факт е, че в цялата история на Съветския съюз това наказание е
прилагано само два пъти - за Троцки и за Солженицин. Скоро след изгонването на
писателя всички издания на „Един ден на Иван Денисович” са иззети от
библиотеките. Със специална заповед всички произведения на Александър
Солженицин са забранени официално, а ограничението е отменено на 31 декември
1988 г.
След август 1991 г. Солженицин бе един от малкото
политически емигранти, които се завърнаха в родината си. Надеждата му да се
превърне в национален пророк подобно на Лев Толстой не се сбъдва. На руснаците,
затънали в текущи проблеми, не им е до глобалните въпроси на битието.
Обществото не е склонно да приема когото и да е било като неоспорим авторитет.