1956 г. принцът на Монако Рение III се жени за американската актриса Грейс Кели.
На следващия ден е венчавката в църквата „Сен Никола”. Архиепископът на княжеството води ритуала в присъствието на 600 гости. Още 30 милиона наблюдават церемонията, излъчвана пряко по Евровизия.
Любопитен факт е, че преди да влезе в аристократичната фамилия Грималди, Грейс Кели си прави тест за фертилност - процедурата е задължителна, за да са сигурни в княжеството, че новата принцеса ще осигури наследник. Друга „техническа” необходимост е предбрачното споразумение - актрисата декларира, че в случай на развод ще преотстъпи всичките права на децата си.
Принцесата никога не се връща в киното, освен като зрител. Приема най-великата роля - да бъде майка и дарява съпруга си с три деца - Албер, Каролина и Стефани.
Кинозвездата става принцеса
Когато се омъжва за принц Рение през 1956 г., тя е на път да стане най-голямата холивудска звезда. Въпреки това избира да сложи край на кариерата си, за да се посвети на съпруга си и семейството, което създават. Тя достойно приема през целия си живот това решение. Въпреки това на 40-ия си рожден ден признава пред един журналист: “…Едно от малкото ми съжаления е, че нямах възможността да се развия като актриса.
Напуснах тази професия преди да успея…”През 1962 г., т.е. шест години след сватбата, Хичкок смята, че е време да предложи главната женска роля в новия си филм “Марни” на любимата си актриса, която вече е принцеса на Монако. Първоначално Грейс приема предложението, но скоро след това отказва, за което е изписано много мастило. Дали е отказала под натиска на съпруга си? Не се ли чувства вече способна да играе?
Много по-късно тя ще довери на приятелката си Жаклин Монсини: “Аз реших да не го правя”.Две други предложения да играе в театъра също остават неосъществени: да играе в пиесата на Хенрик Ибсен “Хеда Габлер”, както и в една от най-хубавите пиеси на чичо си, Джордж Кели, Behold the Bridgeroom.
С чувство за хумор Грейс прикрива съжалението си, че повече не може да играе: “Запазих несесера си с гримове, същия, с който не се разделям от времето на Американската академия за драматично изкуство. Заровен е в един шкаф, без съмнение под дебел слой прах. Може би един ден ще го извадя… или може би не”.