Битката при Върбишкия проход е една от най-големите победи във военната история на България. Чрез този успех кан Крум успява решително да промени съотношението на силите в Европа и да увеличи значително влиянието на страната. Събитията от 26 юли 811 г. оставят траен отпечатък в отношенията между балканските държави и предопределят развитието на България за дълъг период.
Годините на Крумовото управление съвпаднали с един много важен факт от европейската политика - разрастването на Франкската държава. Създадена още през 486 г. по времето на Карл Велики (768 - 814), тя разширила драстично своите граници. Територията й се простирала от Пиренеите до Средния Дунав. По този начин на континента се оформили две велики империи - на франките и на византийците. Именно заради това победата на хан Крум не била просто една спечелена битка, а преди всичко намеса в равновесието на двете най-могъщи сили до този момент.
Като всеки далновиден владетел и кан Крум бил убеден, че византийците далеч не са най-голямата опасност пред българите. Не по-малка заплаха представлявал и Аварският хаганат. Кан Крум запазил мирните отношения с Византия през 803 г., когато се възкачил на престола. Това му позволило да насочи вниманието си към аварите, които той разбил две години по-късно. Победата му дала възможност да разшири границите на България на север и северозапад. Според историците именно това бил водещият фактор, който предизвикал Византия да наруши мирния договор със страната през 807 г. Разширението й било заплаха за нейната мощ. Този факт, както и помощта, която българите оказвали на славяните при конфликтите им с византийците, вероятно били най-важните причини, които подтикнали император Никифор I Геник да преприеме военен поход. Действията имали променлив успех, като пораженията на императорските войски били улеснени от размирната обстановка във Византия.
Бунтовете били много чести явления поради недоволството към управлението на Никифор. След четири години война, в които нямало победители и победени, императорът предприел решителни действия, с които целял да постигне окончателен резултат.
През май 811 г. Никифор тръгнал на нов поход, нахлул в българските земи и се насочил към северната част на страната през проходите на Стара планина. Той успял да срази българската войска, която според Анонимния ватикански разказ от XII век наброявала 12 000 души. Повечето от тях били избити. Плиска била превзета, дворецът - ограбен а сградите - опожарени. В този момент кан Крум предложил мир - за втори път от началото на военните действия. И за втори път Никифор отказал, убеден в крайната си победа. Това била голямата му грешка. Опиянен от победата си, той продължил да разрушава всичко, което срещал по пътя си. "Войската разграбвала безпощадно - пише Анонимният ватикански летопис, - опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете, изколвала свинете и овцете" Византийският хронист Теофан допълва, че императорът "заповядал да се избиват невръстни деца и хора от всякаква възраст", а на складовете на кан Крум слагал печати и охранявал като свои собствени.
След като безчинствал навсякъде, където имал възможност Никифор решил да се върне в Константинопол. Но успокоението от победата му се оказало лъжливо. Времето, през което ограбвал Плиска, не било пропиляно напразно от хан Крум, той успял да събере нова войска, привличайки към нея и привърженици от аварите. Така се стигнало да развръзката на 25 срещу 26 юли, която императорът въобще не очаквал. Решителната битка се състояла в северния склон на Върбишкия проход, по течението на Камчия. Според хронистите кан Крум укрепил пътя с дървени трупи и по този начин затворил пътя на отиващата си византийска войска. Напълно объркана, тя не успяла да направи нищо, с което да се защити от атакуващите ги войници. Като се противопоставяли малко време и не могли да постигнат нищо ромеите били жестоко избивани, а останалите, като видели това, побягнали. На това място течала тинеста река. Тъй като не намерили веднага брод, за да преминат, те изпопадали в реката. Тъй като навлезли в нея заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Дори малкото византийски войници, изплували от реката, били погубени. Те не успели да преодолеят високата дървена преграда, отвъд която имало дълбок ров. Не се спасил и самият император. Той бил убит още призори в палатката си.
Теофан описал много образно събитията след този момент. Кан Крум наредил да отрежат главата на императора, да я забият на кол и да я показват на хората няколко дни. По-късно черепът бил почистен и обкован със сребро. С този своеобразен бокал кан Крум черпел с вино чуждестранните си гости, това още повече разнесло славата му на строг владетел, установена чрез победата при Върбишкия проход. Тя не само подкопала мита за силата на византийската армия, но и утвърдила България като водеща сила в югоизточната част на Европа.