1868 г. в Куба избухва въстание против испанските колонизатори, което е начало на 10-годишната война за независимост. Тя завършва с поражение. Следва Малката война (1879-1880) и Войната за независимост на Куба (1895-1898), прераснала в Испано-американска война.През 1857-1866 г. Куба се намира в икономическа криза. Колониалната администрация продължава да получава високи доходи, но не ги инвестира в икономиката на острова. Испанците съставляват 8% от населението на Куба, но владеят 90% от богатствата на страната. При това Испания е установила строг контрол над кубинската търговия. Продължава търговията с роби и икономиката на страната съществено зависи от нея. Мнозинството от населението няма никакви политически права и свободи. Политическите партии са извън закона.
Освен това през същата 1868 г. в Испания става революция, стимулираща антиколониалните и антиробовладелчески течения в Куба. А през 1865 г. Доминиканската република за втори път получава независимостта си от Испания и това събитие получава огромен резонанс в Куба. През юли 1867 г. е основан „Революционният комитет Байямо”, оглавяван от Франсиско Висенте Агилера - един от най-богатите плантатори на острова. Заговорът бързо се разраства в Източна Куба, а в Мансанильо в него влиза Сеспедес, който после дава сигнал за въстанието.
На 10 октомври собственикът на плантация за захарна тръстика и на захарен завод Карлос Мануел де Сеспедес освобождава всички свои роби и, публикувайки манифеста „Грито де Яра” („Зов от Яра”), обявява война на Испания. В определена степен този акт и последвалото въстание са провокирани от окончателната отмяна на робството в САЩ през същата 1868 г. Към Сеспедес се присъединяват собствениците на съседните плантации и скоро е сформирана армия, състояща се лошо въоръжени черни и бели въстаници (мамбиси).
Като начало Сеспедес атакува на 11 октомври съседния град Яра, но търпи жестоко поражение. Той успява да се спаси само с 12 свои съмишленици. Въпреки това въстанието бързо получава подкрепа в източната част на острова. Още на следващия ден въстаниците превземат осем града, а към края на месеца към Сеспедес се присъединяват 12 000 души.
Сформирано е национално правителство, оглавено от Сеспедес. На 4 ноември 1868 г. е превзет Камагуей. На 10 април 1869 г. в този град заседава Конституционното събрание, в които вземат участие представители от източните области, контролирани от въстаниците. Решено е гражданската власт да бъде отделена от военното командване. На 12 април Сеспедес е избран за президент на Куба, а генерал Мануел де Кесада става командващ на въоръжените сили.
След като колониалните власти не успяват да се договорят с въстаниците, в началото на 1869 г. те започват война на изтребление. Приети са закони, според които пленените лидери на въстанието и техните помощници могат да бъдат екзекутирани на място; същото се отнася и за мъже над 15 години, задържани извън местата за живеене; градовете, отказали да се предадат на испанската армия, подлежат на разрушаване.
След 1873 г. действията на въстаниците са ограничени в регионите Камагуей и Ориенте. Сеспедес попада в плен и е разстрелян на 27 февруари 1874 г.
Колониалните власти започват преговори с въстаниците в Занхона. На 10 февруари 1878 г. е подписан Занхонският договор. Войната формално приключва на 28 май 1878 г., след като въстаниците в Лос Мангос де Барагуа прекратяват съпротивата заради нейната безсмисленост. Мнозина участници във войната стават централни фигури в следващите две войни за независимост.