В нощта срещу 6 септември 1885 г. стотици въоръжени хора от Голямо Конаре (дн. град Съединение) се отправят към Пловдив. Под техния натиск и въодушевени от техния ентусиазъм, през нощта срещу 6 септември редовните части на милицията, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич.
Най-после е извършено съединението на Княжество България и Източна Румелия, координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) и подкрепено от българския княз Александър I. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация.
Никоя държава не се показа толкова враждебна спрямо Съединението, колкото Русия.
(Из статия на Тони Николов портал "Култура")
В документите откриваме редица смайващи факти.
Шифрована телеграма на директора на Азиатския департамент, 8 септември 1885 г.:
Моля ви, още днес повикайте всички висши руски офицери от гарнизоните: Русчукски, Видински, Търновски и Шуменски, началниците на отделните части и им предложете да решат следните въпроси: в случай на отзоваване на руските офицери от България способни ли ще бъдат младите български офицери да командват бригади, полкове, дружини? Какви мерки руските офицери намират по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението на нещата в българската армия?
Целта е ясна: непокорната България да остане без армия. Руските офицери са почти 60% от командния състав на войската. Което означава, че България, безпомощна, ще бъде изложена на ударите на всеки външен противник.
Кореспондентът на „Кьолнише цайтунг” А. Фон Хун, който следи час по час събитията, добре познава княз Батенберг, а и българските политици, е категоричен:
Никоя държава не се показа толкова враждебна спрямо Съединението, колкото Русия.
А Русия наистина е непоколебима в отмъщението си.
Шифрована телеграма на началника на Азиатския департамент (8 септември 1885 г.): Да се упълномощи нашия посланик в Константинопол да изрази протест против действията на принц Батенберг, искайки от правителството на Султана въдворяване на законния ред в провинция Източна Румелия предвид запазване на спокойствието в Европа и в частност на Балканския полуостров.
Какво означава този политически демарш? Ясна покана за нова турска окупация на половин България!
Интересно какви други тайни документи има в руските архиви в тази връзка? И ще ги видим ли някога?
Може би тогава ще разберем от кого бива скрито окуражен сръбския крал Милан, за да нападне България и да се стигне до братоубийствената Сръбско-българска война. Само от Австроунгария? Или и от Русия?
Секретно съобщение на началника на Азиатския департамент (23 октомври 1885 г.): Императорската мисия в Белград довежда до знанието на Министерството на външните работи за военни приготовления на Сърбия. Уведомиха ни, че крал Милан има намерение да започне война тези дни, започвайки театъра на действие от Видин по цялата линия на София, съгласно планове, съставени в австроунгарския генерален щаб. Макар че последствията от въоръжено стълкновение между Сърбия и България могат да бъдат неблагоприятни за последните, императорското правителство не намира за възможно да допусне в този момент наше вмешателство в сръбско-българските работи и смята да изчака изхода от стълкновението.А след като Сръбско-българската война приключва мълниеносно с пълен разгром на войските на крал Милан, остава „турската карта”. И тук искам да приведа едно много важно свидетелство. То е на изтъкнатия френски дипломат и историк Габриел Аното, който по-късно е и външен министър, и член на Френската академия:
Бях шарже д’афер в Константинопол в периода 1885–1886 г., когато България, под ръководството на княз Александър Батенберг, предприе първата си офанзива срещу Турция – влезе в Източна Румелия и присъедини тази провинция към своето княжество.
Европа наскоро бе подписала споразуменията на Берлинския конгрес. Самата Русия не криеше гнева си срещу тази млада сила, възникнала в следствие на руските победи, но измъкнала се изпод опеката ѝ. Гърция мобилизира флотата си, за да удари Турция в гръб. Ако Турция речеше да се опъне и да направи мобилизация, европейският мир би бил изложен на заплаха. Имаше само едно средство да се избегне катаклизма – да се убеди султанът да отстъпи и се примири с присъединяването на Източна Румелия към България. Ставаше дума за това султанът да направи двойна жертва: първо, да се откаже от един регион, гарантиран му от международните договори; второ, сам да позволи удвояването на силите на своя основен съперник.
Великите сили бяха раздвоени и някой трябваше да поеме отговорност: това стори Франция. Според инструкциите, дадени от г-н дьо Фрейсине, тогава председател на Министерския съвет, шарже д’аферът в Константинопол има поредица от дълги срещи със султан Абдул Хамид и с великия везир Кямил паша. Той изтъкна пред султана силата на българската армия, нейния стремеж към победа, както и пламенната решимост на населението. Имах възможността да срещна в турската столица специалните пратеници на княз Батенберг, както и ръководителя на делегацията г-н Цанов. Тези сериозни, макар и малко грубовати мъже, ми бяха направили силно впечатление. За последен път разговарях със султана на 2 февруари 1886 г. Той още не можеше да вземе решение.
– Войските на княз Александър, ми каза той, не струват колкото моята армия.
Нашият военен аташе, когото бях взел със себе си в онзи ден, отговори:
– Ваше Величество, най-добре е да не пробвате.
На 3 февруари султанът отстъпи и издаде ираде, уреждащо турско-българските отношения. Разказах за ролята, която се падна на Франция в тези паметни събития. Тези факти са описани в дипломатическите „Жълти книги”. Знам, че България не е забравила това.
(Габриел Аното, Балканската война и Европа, 1913 г.)
PayPal:
Revolut:
revolut.me/danibg1912