По настояване на БЗНС е организирана среща на опозиционните лидери, на която Александър Стамболийски ги запознава с авантюрата на двореца и правителството. "След кратко съвещание - четем в спомена на ген. Г. Вазов - се реши да се отиде при Фердинанд, като се възложи на Стамболийски да поиска аудиенция".
Освен земеделският водач на аудиенцията в червения салон са и Александър Малинов, Найчо Цанов, Иван Е. Гешов и д-р Стоян Данев. Тесните и широките социалисти не изпращат своите лидери. Приети от цар Фердинанд и престолонаследника Борис Трети, при ръкуването си Кобургът понечва да започне непринуден разговор за познанството си със Стамболийски още от Търново, от Народното събрание. Конфликтът между двамата политически мъже всъщност датира някъде от 1903 г. Разправата на Фердинанд с министъра на правосъдието Ал. Радев предизвиква гнева на селския водач: "Княз Фердинанд... трябва да разбере един път завинаги, че българският народ забавя, но не забравя."
Когато вече Негово Величество царят дръзва през 1908 г. да прочете тронното си слово в Народното събрание, седнал и с калпак на главата, отново предизвиква недоволство у Стамболийски. А в реч пред студенти на 6.VI.1914 г. посочва царя като виновник за националната катастрофа на страната. И дръзва да изрече нечуваното дотогава: "Фердинанд трябва да бъде обесен тук пред Народното събрание!"
Така се стига до споменатата аудиенция, на която влизат в първия пряк словесен сблъсък. След лидера на Демократическата партия Малинов, който по същество подкрепя войната срещу Съглашението, говори Стамболийски. И то така,
сякаш е на
селския мегдан,
наричайки действията на властта авантюра, "която ще тласне в пропастта и народ, и държава, и династия". И от упор казва на Величеството: вярата на народа във Вас "е окончателно разколебана и убита".
И все така нападателно: "България
няма борческа мощ да играе тая грамадна и продължителна роля - да се бие с всичките си съседи и с четири велики сили." Пък и кой е сигурен, че Централните сили ще бъдат победителите?
След изявленията и на останалите партийни лидери царят е кратък, но и озлобен от думите на Стамболийски: "Уверявам ви, че ще предам всички ваши съждения на моя пръв министър и ще му предам пророчествата и заплашванията на господин Стамболийски."
После царят повежда индивидуален разговор: очи в очи, насаме с всеки и в същото време пред всички. Изненадващо прекосява залата и благодари на Н. Цанов "за толерантното" му изявление. Всъщност целта му е да се доближи до бунтаря на селските слоеве. И да му покаже кой е царят в тази страна.
Фердинанд уж започва разговора си за плодородието, за комитета по обществената предвидливост, но и възнегодува от БЗНС, чиято резолюция забранявала "сношенията" с царя. И рязко: "Вие ме съветвате да се сближа с народа, а бягате от мен!"
Стамболийски: "Ние бягахме, когато всички, дори и най-ближните ви, бягаха от вас."
Фердинанд: "Вие бяхте много дързък в речта си към мен."
Стамболийски: "Не, аз бях напълно откровен. Възползвах се от свободата на словото, която вън не съществува, и ви казах онова, което трябва да знаете."
Фердинанд: "Защо само мен държите отговорен за всичко? Тук има и други фактори."
Стамболийски: "Това е не само мое убеждение, но и на целия народ. Голяма празнота в конституцията е, че ви дава широк простор да бъдете всьо и вся."
След тоарят се опитва да научи нещо по-конкретно за разговора на Стамболийски с министър-председателя отпреди аудиенцията. Раздразнен, че политиците знаят за поетия от правителството фатален за народа път, царят изпуска нервите си. "Вие, господин Стамболийски, ме заплашвате с метежи и бунтове; вие ми съобщавате, че никой нямал вяра в моята способност и че сами някога щели сте да ми поднесете тежката народна присъда."
Чувайки повторно заканата на дръзкия политик, Фердинанд, доста невъздържано и властнически: "Знайте, че аз си имам определен път... определена политика. И ще вървя смело из тоя път, без да се стряскам от вашите заплашвания." Не дал възможност да го прекъсват, царят още по-сърдито: "Вашето служене на народа в тоя момент търпи въпросителни, много въпросителни."
Стамболийски: "А, вие се опитвате да хвърляте обиди. И то в един момент, когато се нуждаете от подкрепата на всички... Аз съм щастлив, че чух от устата ви онова, което цял народ твърди... Вие смятате да вървите из вашия път. Вървете, аз ще вървя из моя."
Фердинанд: "...Моят път е истинското служене на народа, а не вашият."
Стамболийски: "Моят път не е свършвал с погроми, както вашият. И сега, ако речете да вървите, ще свършите с главата си."
Фердинанд: (извън себе си): "Не жалете за моята глава, аз съм стар, мислете за вашата глава, че сте млад." (Стамболийски е 36-годишен - б.а.)
Стамболийски отпечатва своите "пререкания" с царя в отделна брошура и тръгва из села и паланки, подготвяйки населението за масов отпор. Арестуван по време на една от своите обиколки в родното му село Славовица, той е изпратен в София. Правителственият печат го ругае, нарича го предател, а съдът прибягва към груб натиск, настоявайки да даде писмена декларация, че одобрява правителствената външна политика.
В прокурорското
обвинение
срещу него четем: "Вместо да изложи гледището си, той държал една реч по адрес на Негово Величество царя, в която му отправял най-дръзки оскърбителни обвинения и заплашване с бунтове и метежи."
И по време на процеса земеделският водач е непреклонен в правотата на антивоенните си действия. "Осмелявам се да вярвам, че съм изпълнил достойно и доблестно своя дълг в тоя исторически и съдбовен за отечеството момент. Ако стореното от мен и моите другари е оказало влияние за предотвратяване на катастрофата на страната, аз с готовност поемам всичката отговорност пред закона."
Осъден на доживотен затвор, прокурорът Марков ехидно пита съидейника му поета Цанко Церковски дали е доволен от присъдата. "Доволен съм, само че трябва още двама-трима честни и самоотвержени да осъдите, защото в края на войната ще потрябват светци, които да спасяват България." Прозрението на селския поет е пророческо. След пробива на Южния фронт при Добро поле войниците тръгват към София да търсят отговорност от царя и правителството.
Фердинанд е принуден да отстъпи пред затворника Стамболийски - на 25 септември 1918 г. го помилва и той е заведен при него в двореца. В тяхното второ "пререка
С Рилската грамота на манастира се дават като феодални владения повече от 20 села и метоси в югозападните български земи заедно със землищата им. Грамотата е ценен извор за фискалната уредба и административното устройство на Второто българско царство. 
