1944 г. разкрито е убежището на семейството на Ане Франк. Анелис Мари Франк е родена на 12 юни 1929 г. в германския град Франкфурт на Майн. Родителите й Едит и Ото Франк са евреи.
През 1933 г. семейството е принудено да изостави спокойния живот, който води на „Гангхоферщрасе”, и да замине за чужбина. Ане и нейната по-голяма сестра Марго отиват при баба си по майчина линия в Аахен, докато родителите им се установят в Амстердам, Нидерландия. Малко по-късно при тях идват Ане и Марго. Семейство Франк се установява в един от новите квартали на Амстердам, на „Мерведеплейн” №37. Семейството живее спокойно до окупирането на Нидерландия от нацистите през 1940 г.
На 5 юли 1942 г. Марго Франк получава призовка от СС, която ускорява с десет дни реализирането на плана на семейство Франк за укриване от немците. Укритието се намира на „Принсенграхт” №263, в задната част на сградата на фирмата, в която работи бащата „Опекта”. Освен семейство Франк, там се укрива и тяхно приятелско семейство Ван Пелс, както и един познат зъболекар. В укриването на хората помагат и някои от служителите на „Опекта”, техни доверени приятели. В укритието Ане пише своя дневник, подарък за 13-ия й рожден ден от нейните родители, който тя нарича Кити. Ане споделя с Кити своите мечти, мисли, чувства и желания, веселите и тъжните моменти от всекидневието в Задната къща.
На 4 август 1944 г. убежището е разкрито. Предателят е шпионин на полицията - Антон Алерс, уж „приятел” на Ото Франк. Укриващите се са арестувани, а на другия ден са изпратени в нидерландския лагер „Вестерборк”, близо до град Дренте. Там остават близо месец.
На 3 септември са откарани в лагера „Аушвиц”. Там разделят Ото Франк завинаги от семейството му. Едит Франк умира в „Аушвиц” на 6 януари 1945 г., а в края на есента и началото на зимата Ане и Марго са преместени в концентрационния лагер „Берген-Белзен”, близо до Хановер. През февруари Марго умира, а в началото на март - и Ане. Петер ван Пелс е изпратен в „Маутхаузен”, където умира в началото на май, малко преди лагерът да бъде освободен. Майка му Аугуста е изпратена в „Терезиенщат”, където умира при неясни обстоятелства. Бащата на Ане, Ото Франк, по една случайност успява да избегне тази участ, тъй като се намира в лагерна болница от ноември 1944 до 27 януари 1945 г., когато Съветската армия освобождава концлагера.
Веднага след войната Ото Франк се връща в Амстердам. Негови служителки намират дневника на Ане. През 1947 г. той сбъдва мечтата на дъщеря си да стане писателка. Книгата е издадена под заглавие „Задната къща” и веднага привлича вниманието на публиката. Днес книгата е преведена на 60 езика, снимани са и филми по нея.
През 60-те години сградата на „Опекта” се превръща в музей „Ане Франк”. Апартаментът на „Мерведеплейн” №37 е ремонтиран и се дава под наем на млади писатели.
Имаме запис и снимки с пълно премиерско шкафче с поне половин милион евро, кюлчета злато и пистолет. До шкафчето имаме спящ премиер, който получава месечна заплата в размер на 6372 лв.
Прокуратурата реши да разследва кой е направил записа!
1977 г. избухва стачка на миньорите от въгледобивния басейн „Валя Жиулуй” в Румъния против режима на Николае Чаушеску. Това е първият антикомунистически протест в страната. В стачката участват около 35 000 души.
По време на репресиите, осъществени от румънската служба за държавна сигурност „Секуритате”, в „автомобилна катастрофа” загиват двама инженери, участвали в стачката на страната на работниците. Опитите да бъде създаден независим профсъюз завършват с изпращането на инициаторите в психиатрична клиника и съд за „престъпления против социализма”.
Парламентът
официално излезе във ваканция до септември месец. На депутатите с любов
честитим ваканцията със стихотворението на великия Тома Измирлиев публикувано
във в. „Утро”, №5809, 27.ХІІ.1928 г.
Днес се навършват 117 години от Илинденско-Преображенско въстание, организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
То избухва на 2 август (по нов нов стил) 1903 година и обхваща Македония и Одринско.
Въстанието отбелязва връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Потушаването му води само в Източна Тракия към 30 000 български бежанци, заселени предимно в днешна Бургаска област.
Въстанието носи имената на двата църковни празника на които избухват двата основни бунта. В Битолския вилает и Солунския вилает то избухва на 2 август - Илинден, а в Одринския вилает - на 19 август, Преображение Господне.
Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 000 войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието.
Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.
След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломацията. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година.
1885 г. в Санкт Петербург е отпечатана първата българска банкнота с номинал 20 лева. Днес тази банкнота се съхранява в Историческия музей Габрово.
В първите години след Освобождението в обращение на територията на България се намират главно сребърни монети, голяма част от които са физически обезценени.
Левът е приет за българска парична единица малко след Освобождението на страната, когато на 4 юни 1880 г. е приет Закон за правото на резание монети в Княжеството, а на следващата година са отсечени и първите монети.
Приетият през 1880 г. Закон за правото на резание монети в Княжеството предвижда фискалното счетоводство да се води в левове, определя количеството злато, сребро или мед в различните монети и ограничава общото парично предлагане до 15 млн. лева.
Левът има стойност, равна на тази на френския франк. Допуска се използването на монети, както на Латинския валутен съюз, така и на други страни, които държавата приема по утвърдени от Министерството на финансите курсове.
В края на 1884 г. парламентът дава възможност да бъдат емитирани сребърни монети за още 10 млн. лева, като за тази цел са претопени голямо количество рубли в монети, събрани от държавата като данъци. През следващите две години правителството и Българската народна банка (БНБ) успяват окончателно да изтеглят от обращение руските сребърни монети.
БНБ започва да емитира банкноти през 1885 г. Първата емисия е сравнително малка (213 000 лева) и е зле приета от хората. Причина за това е както недоверието в новите хартиени пари, така и златното покритие на банкнотите.
Първата българска банкнота носи номер 000001. Номиналът й е 20 лева, размерите - 150 на 97 мм, а върху нея има воден знак на БНБ. Лицето на банкнотата представлява кафяво каре върху светла охра, а в левия ъгъл е изобразен държавният герб.
1944 г. командир Антоан дьо Сент-Екзюпери излита със своя Lightning P38 от летището в Борго, департамента От Корс, на разузнавателна мисия в Савоя. Той никога повече не се връща в базата. Писателят-авиатор е обявен за „мъртъв за Франция”, но изчезването му остава мистерия.
„Ако падна, няма да съжалявам за абсолютно нищо“ – последните думи, написани от френския писател Антоан дьо Сент-Екзюпери преди да полети на 31 юли 1944 г. поддържаха мистерията около изчезването му, изяснена половин век по-късно с откриването на самолета му и разказа на германския пилот, който го свалил.
Споменават се най-различни хипотези за изчезването му до откриването през 1998 г. на верижка на часовник с неговото име, омотана в мрежите на рибар край Марсилия. Две години по-късно водолазът археолог от града Люк Ванрел намира останките на Lightning F5-B 223 близо до остров Риу между Марсилия и Каси.
Останки на германски изтребител Месершмит, открити близо до отломките, ориентират разследването към Германия. Последните разкрития датират от 2008 г., когато извършителят на стрелбата излиза от сянката. "
Германският авиатор, който бил на пост в Прованс, разказа, че връщайки се в базата си, забелязал разузнавателен самолет Lightning P-38 да лети към Марсилия, на 3000 метра над него. Един от въпросите без отговор и до днес обаче си остава какво е правил Сент-Екзюпери над Марсилия при положение, че бил изпратен на мисия в Савоя. Според хипотезите той не той не могъл да изпълни мисията си заради лошите метеорологични условия и решил да прелети над Тулон и Марсилия, без съмнение, за да разузнае за дебаркирането в Прованс, което се случва през август.
1858 г. английският изследовател Джон Спик открива езерото Виктория в Африка. То е най-голямо езеро от Великите Африкански езера и е на трето място сред всички езера в света (след Каспийско море и Горното езеро в Северна Америка) и на второ - сред сладководните езера. Общата площ на източноафриканските езера (Виктория, Танганайка и Малави (Нияса) е над от 170 000 кв.км.
Английският изследовател Джон Ханинг Спик служи като офицер в Индия и предприема в Хималаите и Тибет минералогически и зоологически изследвания. През 1856 г. заминава за Централна Африка. Когато открива езерото Укереуе, което той нарича Виктория, пътешественикът го смята за източник на р. Нил.
Езерото Виктория е най-голямото тропическо езеро в света, то е сравнително плитко - най-голяма дълбочина е 84 м, при средна - 40 м. Намира се на плато в западната част на африканската Голяма рифтова долина и граничи с Танзания, Уганда и Кения. Има брегова линия с дължина 3440 км и повече от 3000 острова, много от които са населени.
1014 г. българската войска претърпява поражение от войските на византийския император Василий II. Беласишката битка, известна още като битката при Беласица, битката при Ключ или битката при Клидион е кулминация на двубоя между българския цар Самуил и византийския император Василий II, продължил десетилетия в края на 10 и началото на 11 в.
В началото на този двубой Самуил има превес, но от 1001 г., когато Византия се отърсва от вътрешните междуособици и от конфликта си с арабите, българите започват да губят надмощието си и са принудени да се борят за независимостта си. За да спрат вражеските нашествия, те изграждат широка укрепителна система, преграждаща планинските проходи и другите пътища към вътрешността на държавата.
При поредния си поход през лятото на 1014 г. Василий II е спрян пред едно от тези укрепления - крепостта-дема, издигната от Самуил в Ключката клисура между планините Беласица и Огражден, край днешното село Ключ. Българските войски отбиват многократните опити на византийците да превземат преградата, но на 29 юли са нападнати внезапно в гръб от отряда на Никифор Ксифий, който успява да обходи позициите им по планински пътеки.
Битката завършва с тежко поражение на българите. Според свидетелствата на различни средновековни летописци броят на загиналите е значителен, а попадналите в плен са ослепени по заповед на Василий II, наречен по-късно „Българоубиец”. Цар Самуил избягва гибелта в самата битка, но умира два месеца по-късно - на 6 октомври 1014 г., след като получава сърдечен пристъп при вида на ослепените си бойци.
1945 г. американски бомбардировач B-25 се забива в „Емпайър Стейт Билдинг”. По това време войната в Европа вече е приключила, а на Япония й предстои да капитулира пред съюзниците само след няколко седмици.
В привидно спокойната съботна утрин, силуетът на Ню Йорк е затъмнен от пушека на пожар, предизвикан от врязалия се самолет в най-високата сграда в Америка и света по онова време. Небостъргачът не се срутва, но 14 души загиват, 26 са ранени, а причинените щети се оценяват на 1 млн. долара.
B-25 се отправя на фаталната си мисия малко преди 9.00 ч. сутринта. След по-малко от час във въздуха подполковник Уилям Франклин Смит Младши получава предупреждение от летището в Куинс (дн. Ла Гуардия), че Ню Йорк е обвит в гъста мъгла. От контролната кула изпращат злокобното съобщение „Не можем да видим върха на Емпайър стейт билдинг. Съветваме ви да кацнете тук”. Подп. Смит потвърждава, че е приел съобщението, но по всичко личи, че го игнорира, защото иска разрешение за кацане на Нюарк.
Самолетът е само на няколко минути от ЛаГуардия, но пилотът изгубва видимост в гъстата мъгла. Правила за осъществяване на полета, налагат пилотът да поддържа височина от поне 2000 фута (610 м) над града, но Смит се снижава до по-малко от половината от тази височина, явно надявайки се така да си възвърне видимостта. Поемайки този риск пилотът със сигурност не е бил наясно с местоположението си, защото скоро самолетът му се озовава насред централен Манхатън.
Прелитайки сред бетонните каньони на нюйоркските небостъргачи, бомбардировачът веднага привлича вниманието на нюйоркчани, тъй като ревът на двигателите отеква по улиците, отразен многократно от фасадите на сградите. Тези, които работят по горните етажи на офис сградите, се втурват към прозорците, за да гледат с изумление прелитащият край тях самолет. Един от свидетелите е лейтенантът от военновъздушните сили Франк Кови, който от стаята си в хотел „Билтмор” наблюдава как обреченият B-25 лети не по-високо от 22-рия етаж.
Пилотът успява да прелети около десет пресечки, следвайки 42-ра улица, като по чудо избягва околните небостъргачи, преди да се обърне на юг в близост до кръстовището с 5-то авеню. Този обрат се оказва фатална грешка, тъй като изправя тромавия самолет директно пред северната стена на най-високата сграда в света. В последния момент подп. Смит трябва да е видял профила на „Емпайър стейт билдинг”, изплуващ от мъглата, и се е опитал да издигне машината, но разстоянието се оказва твърде късо, а скоростта на бомбардировача - прекалено висока.
Около 9.49 ч. Б-25 се врязва между 78-я и 79-я етаж на небостъргача, което е на около 975 фута (295 м) над нивото на земята. Самолетът се удря в сградата със скорост от 200 мили в час (320 км/ч), което води до взрив на резервоарите за гориво. Огненото кълбо се издига на височина от 100 фута (30 м). Възпламененият керосин обхваща фасадата на сградата, огънят се втурва и по лабиринта от коридори и стълбища във вътрешността на сградата, достигайки до 75-я етаж.
Катастрофата отваря широка дупка във фасадата на небостъргача от към 34-та улица. Докато основните щети са на 78-я и 79-я етаж, един от двигателите пада в асансьорната шахта и предизвиква голям пожар в мазето. Другият двигател профучава през цялата сградата, разкъсвайки седем стени преди да пробие южната фасада към 33-та улица.
Отломките падат през покрива на 13 етажна сграда от другата страна на улицата, където е ателието на скулптора Хенри Херинг. Последвалият пожар унищожава студиото. Други тежки отломки, между които един колесник, също нанасят щети по „Емпайър стейт билдинг” и околните сгради, а част от крило пада на „Медисън Авеню”.
Москва се намира в централната част на Европейска Русия, на двата бряга на река Москва в Източноевропейската равнина. Около 40 моста пресичат реката и свързващия с Волга канал Москва. Освен тях през града протичат няколко десетки канали и притоци на река Москва, най-големият от които е река Яуза, а повечето от малките са затворени в тръби под улиците.
Първото споменаване на Москва датира от 1147 г., когато според хрониките там се срещат князете Юрий Долгорукий и Светослав Олгович. Тази година условно се приема за година на основаване на града. По това време Москва е незначително градче в отдалечена област с преобладаващо угро-финско население. През 1156 г. Юрий Долгорукий, вече велик княз на Киев, построява около Москва дървени стени и ров, заради което по-късно е приеман за основател на Москва.
След оплячкосването през 1237-1238, когато монголците изгарят града до основи и избиват жителите му, Москва се възстановява и става столица на полунезависимо княжество. Макар че градът е отново разграбен от монголците през 1293 г., поради изолираното си местоположение той остава встрани от основните направления на техните походи. Възползвайки се от това, поредица амбициозни владетели, започнала с Даниил, най-малкия син на великия княз Александър Невски от династията Рюрикови, превръщат Москва в един от главните политически центрове в руския североизток, наред с Твер и Нижни Новгород.
Хегемонията на Москва е окончателно утвърдена през 1327 г., когато княз Иван Калита нанася поражение на Твер и пренася столицата на великите князе на Владимир-Суздал в Москва. Заедно с това Иван Калита се превръща в главен наместник на владетелите на Златната орда сред съседните руски княжества и получава правото да събира изплащаните на Златната орда данъци.
Прекъсвайки руската традиция за подялба на княжествата между наследниците на владетеля, Иван Калита оставя владенията си на своя най-голям син. Наследниците на Иван Калита продължават де се разчитат на подкрепата на монголите и активно се намесват в нейните вътрешни междуособици, което през 1382 г. довежда до опожаряването на Москва от Тохтамъш, един от претендентите за престола на Златната орда.
През 15 в. Златната орда се разпада на няколко враждуващи помежду си държави и през 1480 г. московският княз Иван III окончателно отхвърля зависимостта си от тях. Въпреки това той успява да запази властта си в руските земи и Москва се превръща в столица на обширна държава. През 1571 г., при управлението на Иван Грозни, градът е превзет от войски на Кримското ханство, които го изгарят напълно, с изключение на Кремъл.
През 1703 г. цар Петър Велики, поставил си за цел модернизацията и отварянето на страната към Европа, започва изграждането на град Санкт Петербург на брега на Балтийско море. През 1712 г. столицата на Русия официално е преместена от Москва в Санкт Петербург.
След успеха на Октомврийската революция през 1917 г. нейният водач Владимир Ленин, боейки се от чужда интервенция, премества обратно столицата в Москва на 5 март 1918 г.
Битката при Върбишкия проход е една от най-големите победи във военната история на България. Чрез този успех кан Крум успява решително да промени съотношението на силите в Европа и да увеличи значително влиянието на страната. Събитията от 26 юли 811 г. оставят траен отпечатък в отношенията между балканските държави и предопределят развитието на България за дълъг период.
Годините на Крумовото управление съвпаднали с един много важен факт от европейската политика - разрастването на Франкската държава. Създадена още през 486 г. по времето на Карл Велики (768 - 814), тя разширила драстично своите граници. Територията й се простирала от Пиренеите до Средния Дунав. По този начин на континента се оформили две велики империи - на франките и на византийците. Именно заради това победата на хан Крум не била просто една спечелена битка, а преди всичко намеса в равновесието на двете най-могъщи сили до този момент.
Като всеки далновиден владетел и кан Крум бил убеден, че византийците далеч не са най-голямата опасност пред българите. Не по-малка заплаха представлявал и Аварският хаганат. Кан Крум запазил мирните отношения с Византия през 803 г., когато се възкачил на престола. Това му позволило да насочи вниманието си към аварите, които той разбил две години по-късно. Победата му дала възможност да разшири границите на България на север и северозапад. Според историците именно това бил водещият фактор, който предизвикал Византия да наруши мирния договор със страната през 807 г. Разширението й било заплаха за нейната мощ. Този факт, както и помощта, която българите оказвали на славяните при конфликтите им с византийците, вероятно били най-важните причини, които подтикнали император Никифор I Геник да преприеме военен поход. Действията имали променлив успех, като пораженията на императорските войски били улеснени от размирната обстановка във Византия.
Бунтовете били много чести явления поради недоволството към управлението на Никифор. След четири години война, в които нямало победители и победени, императорът предприел решителни действия, с които целял да постигне окончателен резултат.
През май 811 г. Никифор тръгнал на нов поход, нахлул в българските земи и се насочил към северната част на страната през проходите на Стара планина. Той успял да срази българската войска, която според Анонимния ватикански разказ от XII век наброявала 12 000 души. Повечето от тях били избити. Плиска била превзета, дворецът - ограбен а сградите - опожарени. В този момент кан Крум предложил мир - за втори път от началото на военните действия. И за втори път Никифор отказал, убеден в крайната си победа. Това била голямата му грешка. Опиянен от победата си, той продължил да разрушава всичко, което срещал по пътя си. "Войската разграбвала безпощадно - пише Анонимният ватикански летопис, - опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете, изколвала свинете и овцете" Византийският хронист Теофан допълва, че императорът "заповядал да се избиват невръстни деца и хора от всякаква възраст", а на складовете на кан Крум слагал печати и охранявал като свои собствени.
След като безчинствал навсякъде, където имал възможност Никифор решил да се върне в Константинопол. Но успокоението от победата му се оказало лъжливо. Времето, през което ограбвал Плиска, не било пропиляно напразно от хан Крум, той успял да събере нова войска, привличайки към нея и привърженици от аварите. Така се стигнало да развръзката на 25 срещу 26 юли, която императорът въобще не очаквал. Решителната битка се състояла в северния склон на Върбишкия проход, по течението на Камчия. Според хронистите кан Крум укрепил пътя с дървени трупи и по този начин затворил пътя на отиващата си византийска войска. Напълно объркана, тя не успяла да направи нищо, с което да се защити от атакуващите ги войници. Като се противопоставяли малко време и не могли да постигнат нищо ромеите били жестоко избивани, а останалите, като видели това, побягнали. На това място течала тинеста река. Тъй като не намерили веднага брод, за да преминат, те изпопадали в реката. Тъй като навлезли в нея заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Дори малкото византийски войници, изплували от реката, били погубени. Те не успели да преодолеят високата дървена преграда, отвъд която имало дълбок ров. Не се спасил и самият император. Той бил убит още призори в палатката си.
Теофан описал много образно събитията след този момент. Кан Крум наредил да отрежат главата на императора, да я забият на кол и да я показват на хората няколко дни. По-късно черепът бил почистен и обкован със сребро. С този своеобразен бокал кан Крум черпел с вино чуждестранните си гости, това още повече разнесло славата му на строг владетел, установена чрез победата при Върбишкия проход. Тя не само подкопала мита за силата на византийската армия, но и утвърдила България като водеща сила в югоизточната част на Европа.
Владимир Висоцки умира на 25 юли 1980 г. на 42 години. Официалната версия за смъртта му
е сърдечен удар, но по-вероятно е тя да е следствие на злоупотреба с алкохол. През 1986 г. посмъртно му е дадено званието “заслужил артист”, а през 1987 г. излизат игрален и документален филм, посветени на него. След смъртта му в СССР е създаден фонд за опазване и съхраняване на творчеството му. Има и астероид, кръстен на негово име.
Още тогава е уважаван за актьорските си постижения, но голяма част от песните му са били забранени в СССР, тъй като засягат теми-табу в Съюза по негово време.
Въпреки забраната на песните му Висоцки е правил концерти из цяла Русия, също във Франция, САЩ и други държави. Има издадени десет албума в Русия, а през 1987 г. започват да излизат неговите неиздавани записи.
Висоцки е бил известен с огромния си талант, но и със силно изявената си любов към жените. Като повечето гениални творци той е бил сложна и противоречива личност. Третата му голяма страст е бил алкохолът. Често злоупотребявал с него. Поне два пъти през живота си е правил опити за самоубийство.
Ето какво пише журналистката Альона Нейкова за Висоцки в статията си озаглавена “Владимир Висоцки (не)познатата звезда от друга Вселена“
Онези, които са наблюдавали първите му стъпки в киното и театъра, дори не са и предполагали, че младежът с дрезгав глас ще се превърне в истинско явление, ще стане еталон за подражание, ще бъде възприеман като неординерна икона. Някои дори са на мнение, че първите стъпки на актьора Висоцки са били доста неуверени. Но въпреки случайната игра на сцените на третокласни театри и участието в епизодични роли в киното, в крайна сметка се стига до вълшебната трансформация в една от най-ярките звезди, оставяща незаличима следа в живота и на интелектуалците, и на най-обикновените хора.
Огромна роля за израстването на Висоцки като творец, разбира се, изиграва Театърът на “Таганка”. Този храм на Мелпомена е приковавал погледите на цялата държава, а актьорите в него си позволявали да казват от сцената онова, което е било забранено за почти всички останали. Талантът на Владимир Висоцки започва да блести именно от сцената на “Таганка”. Уникалният му глас бива чут не само от публиката в театъра, но и от хората на улицата, от целия народ. Може би именно необичайната дрезгавина на говора, неизменната китара, острият ум, вродената интелигентност и безкрайната харизма са били дадени на Висоцки като компенсация за неговата абсолютно негероична и донякъде дори тривиална външност.
Публична тайна е, че славата идва при него първо заради неоспоримите му качества на бард. Като поет, автор и изпълнител Висоцки успява десетилетия наред да внушава на публиката онова, което едва по-късно съумява да предаде като актьор от театралната сцена и с превъплъщенията си в киното. Въпреки че доста негови колеги са се опитвали да изпълняват песните на Висоцки, само той е успявал да го направи така, че от чутите простички истини да се появи сладко-тъжното усещане за буца в гърлото.
За някои днес може би е странно, но за онова време е абсолютен факт, че дълго време не е имало официални записи с песни на Висоцки. И лиричните, и сатиричните текстове и ноти години наред са били разпространявани нелегално, от познат на приятел, от съсед на близък, от студент на колега… Музиката му, родена от страхотната симбиоза на неповторимия дрезгав глас на барда и китарните му изпълнения, можеше да се чуе във всеки дом, където имаше магнетофони. Стиховете на Висоцки се предаваха от уста на уста, като постепенно се превръщаха в народно творчество.
Никой обаче не е възприемал Висоцки като пламенен революционер или борец с комунистическия режим. Писал е песните си и ги е изпълнявал по онзи уникален начин не защото е искал да докаже на някого нещо, а понеже не е можел да живее по друг начин.
И в киното образът на Владимир Висоцки доста време е бил по-скоро загадъчен, отколкото ярък и категоричен. Зрителите като че ли му обърнаха по-голямо внимание след филма “Вертикал” (1966). В него 28-годишният Висоцки е с брада и изпълнява култовата “Песен за приятеля” (“Песня о друге”). Във всяка следваща лента и на сцената той, изглежда, с удоволствие променя външния си вид, но успява винаги да е себе си. Образът на революционера Бродски, в който се превъплъщава Висоцки, не само представя актьора като различен, многопластов и нееднозначен творец. Той доказва на уважаемата публика, че не е само изображение на екрана, а притежава характер, че не е болшевишка мумия, а е жив човек.
Висоцки е от малкото актьори от онова време, който е успявал да се абстрахира от политизирането на ролите си. Изключително впечатляващ е и образът на белогвардейския поручик Брусенцов във филма “Служили двама другари” (“Служили два товарища”), и превъплъщението му в следователя Глеб Жиглов в “Мястото на срещата не се променя” (“Место встречи изменить нельзя”). Именно след този сериал става невъзможно Висоцки да “не се пуска” да се снима. За съжаление обаче актьорът успява да изиграе на екрана само още една по-забележима роля – на Дон Хуан в “Малките трагедии” на Михаил Швейцер. Прави го по такъв начин, че на зрителите и до ден-днешен им остава само да съжаляват, че във филма заедно с шпагата актьорът не е хванал и прословутата си китара. И нито размерът на трагедиите, нито скромният ръст на самия Хуан не са могли да спрат влечението към него на Лаура и дона Ана. И в реалния живот ни Марина Влади, ни първата му съпруга – актрисата Иза Жукова, ни Людмила Абрамова – най-красивата артистка на Съветския съюз, ни другите представителки на прекрасния пол не са успявали да устоят на безкрайния чар на Висоцки.
Разбира се, дълго може да се разсъждава по въпроса какво още би могъл да изиграе в киното и в театъра Висоцки, но, уви, не е успял. Отишъл си от този свят едва на 42 години и половина. Факт е обаче, че ролите му вероятно са по-малко, отколкото биха могли да бъдат, не само заради липсата на кураж у хората, от които навремето зависело това. Самият Владимир никога не се е стремял да участва на всяка цена в някой филм или постановка.
Безграничният му талант позволява на актьора във всяка роля да е себе си – и с това да е свръхубедителен и неповторим. Именно заради този факт режисьорите прощаваха на Висоцки всичките му “полети наяве и насън” – многобройните провалени спектакли, алкохола, наркотиците, високомерието и арогантността. И въпреки всички тези слабости, заблуди, показност, кожени шлифери, мерцедеси, жени и болести той си остана личност. При това – една от най-ярките. Което на фона на дефицита на същите тези личности превръща Висоцки в още по-значима и ценна фигура за всички времена.
Висоцки не е нито символ, нито е трибун, не е бунтовник, не е и икона. Той е (не)познатата звезда от друга Вселена. Без него животът щеше да е скучен и празен. И ако Господ някога реши да проговори, ще го направи с божествения дрезгав глас на Висоцки.
2001 г. Симеон Сакскобургготски, който е последният цар на България (от 1943 до 1946 г., но заради възрастта му от негово име управлява регентски съвет), полага клетва за министър-председател на България. Той става първият монарх в световната история, който си възвръща властта чрез демократични избори.
Симеон се връща в България през 2001г. Същата година сформираната от Сакскобургготски партия Национално движение „Симеон Втори” (НДСВ) печели парламентарните избори в коалиция с две малки партии (тъй като не успява да получи съдебна регистрация като партия). Симеон Сакскобургготски оглавява правителството в коалиция с ДПС, включващо и отделни представители на БСП (без официалната парламентарна подкрепа на социалистите).
През 2005 г. той прави промени в кабинета си, включвайки в него представители на партия „Новото време” (създадена от депутати от дискусионен клуб в рамките на парламентарната група на НДСВ).
След като на парламентарните избори през юни 2005 г. НДСВ изгуби властта, Сакскобургготски не успява да запази премиерския пост, въпреки че неговата партия влиза заедно с ДПС в коалиционния кабинет, оглавяван от победителката БСП. Той получава церемониалния пост председател на коалиционния съвет. Сакскобургготски заема поста премиер до 17 август 2005 г.
Робинзон
Крузо пуска бутилка в океана. В нея бележка с надпис:
- „Аз съм
корабокрушенец, разчитам на ваща помощ!“
След 17
години бутилката се връща, а вътре отговор:
- „Пише се
ВАШАТА!“
***
Семейна
любов:
- Още не си
се събудил и си виновен за нещо.
***
- От какво
се правят вашите салами? - Няма да кажа. - Защо? - Защото, само за да изговориш
тези съставки, трябва пет години да си учил в Химическия факултет.
***
Като чуя
“69” и първото нещо за което се сещам, е корен квадратен от 4761
***
Прилична
жена - жена, за която само един знае колко неприлична може да бъде.
1944 г. разкрито е убежището на семейството на Ане Франк. Анелис Мари Франк е родена на 12 юни 1929 г. в германския град Франкфурт на Майн. Родителите й Едит и Ото Франк са евреи.
