732 г. край Поатие франките спират инвазията на арабите към Европа. Френско-бургундските
Битката при Поатие е следствие на двадесетгодишни арабски завоевания в Европа, започнали през 711 г. с нашествието на Тарик ибн Зияд във визиготските християнски кралства на Иберийския полуостров. За времето си Умаядският халифат е най-голямата военна сила. На изток арабските войски достигат до днешен Пакистан. Арабската империя поглъща Персийската Сасанидска империя и големи територии от Византийската империя след пробива си в битката при Ярмук през 636 г. и през 718 г. достигат портите на Константинопол, откъдето са отблъснати с общите усилия на българите под командването на хан Тервел, който ги побеждава при Адрианопол, и византийците под командването на император Лъв III.
Арабите на Ал Самх ибн Малик, главен управител на Андалусия, превземат Септимания през 719 г. след завземането на Иберийския полуостров. Ал Самх установява столицата си в Нарбона през 720 г. и завладява няколко града под контрола на визиготските графове, но през 721 г. херцог Одо Аквитански изненадва арабите при обсадата им на Тулуза, разбива ги и ранява смъртоносно самия Ал Самх ибн Малик. Това поражение обаче не прекратява арабските набези в Галия и през 725 г. те достигат Отун в Бургундия.
През 732 г. арабите напредват на север към р. Лоара. След като е унищожила съпротивата в тази част на Галия, нахлуващата армия се е разделила на няколко части.
Карл Мартел знае, че освен него няма кой да спре мюсюлманското нахлуване в Западна Европа. Научавайки за тяхното приближаването, събира армията си и поема на юг с надеждата да ги изненада. Тъй като възнамерява да използва фалангова формация, за него от първостепенна важност е да избере за бойно поле залесена равнина, която ще възпрепятства противниковата конница.
Арабите нямат добро разузнаване и са изненадани да се натъкнат на присъствието на голяма вражеска сила на пътя им за Тур, недалеч от Поатие. В продължение на седем дни двете армии се дебнат, прибягвайки само до малки схватки.
Абд ал Рахман изчаква да се съберат всичките му сили, което се случва, но все още е обезпокоен. Отлагането обаче дава възможност и на Карл да събере пехотните си ветерани от краищата на кралството. Някои от тях служат под неговото командване още от 717 г. Той също свиква опълчение, но то се оказва полезно само за събиране на храна и тормозене на арабите.
Никой от двамата пълководци не желае да нападне, но накрая Абд ал Рахман се чувства задължен да заповяда нападение преди по нататъшно застудяване и срама от отстъплението. Арабите трябва да се изкачват по горист хълм, за да стигнат франките, което неутрализира част от преимуществото им в численост и тежка конница. Там на високото франкската пехота е построена във фаланга сред дървета, което им помага да устоят на арабското конно нападение.
Абд ал Рахман вярва в тактическото преимущество на тежката си въоръжена с копия и мечове конница, но неколкократните им устремни атаки, заповядани от арабския командир, се разбиват във вътрешността на дисциплинираната франкска пехотна формация. Издръжливите и опитни войници на Карл постигат това, което е смятано за непостижимо на времето – устояване на пехота срещу атака на тежка кавалерия.
Арабите, които успяват да пробият квадрата на франките, се опитват да убият Карл, но неговите феодали го заобикалят и не допускат нападателите. Изходът на битката все още е неясен, когато, според франкските историци, сред арабите тръгва слух, че техните противници заплашват плячката, която са домъкнали от Бордо. Някои от арабите веднага се втурват към лагера, за да защитят имуществото си.
Абд ал Рахман е обкръжен и убит, докато се опитва да спре отстъплението. Франките възстановяват формацията си и остават на мястото си през нощта, мислейки, че боят ще начене отново на следния ден. Когато на следващия ден арабите не възобновяват нападението си, франките още не помръдват, защото се страхуват от засада. Карл предполага, че противниците му се опитват да го примамят да слезе от хълма. Само след подробно разузнаване на умаядския лагер, в който са оставени дори палатките при прибързаното напускане, франките разбират, че арабите са се отправили обратно към Иберия с колкото плячка могат да носят.
