 |
Николай Артамонов танцува с Ева Гура.
|
На 7 юли 1959 г. привечер капитан 3 ранг Николай Артамонов,
командир на базирания в
полското пристанище Гдиня съветски ескадрен миноносец
„Сокрушительний”, излиза на поредна разходка с катер заедно с младата си
любовница красивата полякиня Ева Гура. После с оръжие заставя моториста на
катера Иля Попов да вземе курс към отстоящата на повече от 200 км. Швеция,
където иска политическо убежище.
Галеник на съдбата
Флотската кариера на сина на корабостроител Николай
Артамонов е стремителна. На 32–годишна възраст предсрочно получава звание
капитан 3-и ранг, назначен е да командва ескадрен миноносец (есминец) и става
най-младият командир на такъв кораб в Балтийския флот.
По всеобщо признание Артамонов обича морето и флотския
живот, изявява се като волеви и енергичен офицер. Изглежда влюбен до ушите в
своята съпруга Наталия, (дъщеря на адмирал Арсений Головко), дава мило и драго
за сина си Николай. В свободното време си позволява да изпие чашка водка, не
отбягва добрите компании. В същото време е самоуверен и крайно честолюбив.
Мнозина предричат, че Артамонов няма дълго да се задържи на
„Сокрушительний”, а ще го изтеглят в щаба, където след време ще стане адмирал.
Нищо от това обаче не се случва.
През 1958 г. в полския град Гдиня (северно от Гданск) е
създаден руски учебен център. От Балтийск там е изпратен отряд кораби, в който
влиза и „Сокрушительний”. В Полша съветските моряци трябвало да обучат 200
моряци от Индия.
По това време съветски граждани са командировани зад граница
рядко, дори и в социалистически страни, и е считано за оказана голяма чест.
Изпращани са след проверки „най-добрите от най-добрите”. Това в пълна степен се
отнася и за Артамонов.
На банкет в Гдиня, на който са поканени офицери от
приятелски страни, Артамонов се запознава с 22-годишната полякиня Ева Гура. Тя
прекрасно говори английски и съветският капитан започва да взема при нея уроци.
Обаче връзката преминава в интимна и Артамонов изобщо не я крие. Подчинените му
се чудят къде са отишли чувствата към съпругата.
Само любовта към Ева обаче не може да обясни решението му да
емигрира в Швеция. Във всеки случай то не е взето спонтанно. Ден преди това той
посещава щаба на отряда. На излизане се ръкува с всеки офицер. Едва след
скандала те разбират, че той се е прощавал с тях. Това ръкостискане обаче им
струва скъпо – после контраразузнавачите се опитват да им вменят вина, че не са
догледали и не са се досетили.
В 6 часа сутринта на 8 юли 1959 г. стокхолмското радио
обявява, че командир на съветски военен кораб е пристигнал в Швеция и е иска
политическо убежище.
Шведите уведомяват за беглеца американското посолство в
Стокхолм, където по това време резидентурата на ЦРУ е ръководена от Пол
Гарблер. Американският разузнавач се среща с руснака и изпраща в централата
доклад, в който определя Артамонов в категория NIP - National Intelligence
Potentional. Това означава, че ЦРУ оценява командира на есминеца като ценен
източник, способен да съобщи сведения от стратегически характер. (Артамонов
отначало ускорява кариерата на Гарблер, а после го сгромолясва.)
Тъй като съществува вероятност Швеция да предаде Артамонов
на СССР, директорът на ЦРУ Алън Дълес се обръща за помощ към Улоф Палме, който
тогава е помощник на шведския премиер.
Отначало Артамонов е откаран в американска база във Франфурт
на Майн, където е разпитван в продължение на цял месец. После е прехвърлен във
Вашингтон.
Артамонов е осъден на смърт в СССР, но не е лишен от
съветско гражданство. Последният факт е много странен и заслужава внимание.
Съветник в ЦРУ и Пентагона
Американските вестници пишат, че той е избягал, защото не е
удовлетворен от перспективата за службата във флота. Тези твърдения обаче не
издържат критика: пред него се откривали блестящи перспективи, вече били
изпратени документите му да стане капитан 2-и ранг, определен е да постъпи без
конкурс във Военноморска академия.
В САЩ Николай Артамонов получава американско гражданство и
паспорт на името на Николас Джордж Шадрин, жени се за работещата като
зъботехник Ева Гура (живееща в САЩ под фамилията Бланка).
Установява се да живее във вашингтонското предградие
Арлингтън. Пари не му липсват: работи като аналитик в Разузнавателното
управление на военното министерство в отдел, обработващ информацията за
съветския военноморски и граждански флот, а на договорна основа е консултант в
съветския отдел на ЦРУ.
През 1960 г. съветският лидер Никита Хрушчов посещава
Съединените щати. Неговото изказване в Генералната асамблея на ООН е показано
по телевизията с две кратки прекъсвания, запълнени с коментарии лично от
Артамонов, който се изказва твърде критично за казаното от Хрушчов.
Буквално в деня преди началото на визитата на Хрушчов
Артамонов дава показания пред Комитета по антиамериканска дейност в Палатата на
представителите и подробно разказва за системата на съветския шпионаж.
В началото на 70-те години той защитава докторат в
Университета „Джордж Вашингтон” и редовно изнася лекции пред съветолози по
отношение на отбранителната способност на СССР.
Отровната салфетка: нещастен случай или убийство?
Съветското разузнаване установява контакт с Артамонов през
1966 г. Разузнавачът Игор Кочнов успява да го убеди да сътрудничи на КГБ.
Артамонов получава псевдоним Ларк и до 1968 г. неговата искреност не
предизвиква съмнения в Центъра – нещо повече: той е считан важен и специално
пазен източник на информация.
През 1969 г. обаче в КГБ възникват подозрения за двойна игра
на Артамонов. Установено е, че той от самото начало работи под контрола на
американските специални служби. След това през 1975 г. в Москва е взето решение
Артамонов да бъде отвлечен и откаран в СССР. В КГБ дори не допускат, че в ЦРУ
още през юни 1971 г. получават достоверна информация, че Ларк е разкрит като
двоен агент, после установяват, че е планирана операция по неговото отвличане.
Далеч по-късно става ясно, че ЦРУ решава да не пречи на операцията и да я
използва за свои цели.
Разработката на операцията е възложена на прославилия се в
годините на „перестройката” генерал от КГБ Олег Калугин. Планирано е Артамонов
да бъде отвлечен във Виена, оттам да бъде откаран в Чехословакия и после в
Москва. За преминаване на австрийско-чехословашката граница е избран участък
със стар асфалтов път между двете граници, не наблюдаван от австрийците.
На 20 декември 1975 г. вечерта Артамонов е подмамен на
среща, като с кола трябва да се отиде на среща с американски „нелегал”, с
когото ще трябва да работи в САЩ. В колата на лицето му залепват салфетка,
напоена с хлороформ. Той се опитва да се съпротивлява, но след 5-6 секунди губи
съзнание.
На границата колата е очаквана на чехословашка територия от
група начело с Калугин. На 300 метра преди граничната межда колата по
неизвестни причини се оказва в шанеца и затъва в калта. Докато руснаците се
чудят как да измъкнат, Артамонов започва да идва на себе си. Александър
Соколов, който е работил с Ларк през 1966 г. във Вашингтон, в спомените си
твърди, че Калугин вади от чантата си друга салфетка. „Предполагам, че в
салфетката имаше отрова, защото Ларк бързо свърши” – пише Соколов. Намиращата
се в линейката лекарка Татяна се опитва да му инжектира противоотрова, но не й
позволяват, а когато й разрешават, вече е твърде късно.
Академик Евгений Часов, извършил аутопсията в Москва,
констатира, че Ларк умира от сърдечна недостатъчност, настъпила следствие на
предозиране на наркотични вещества. Не е направено разследване кой е виновен за
смъртта на Артамонов. „Особено секретното тяло” е кремирано, а Калугин е
представен за награждаване с орден „Червена звезда”.
Изчезването на важния агент не минава безследно. На 30
декември 1975 г. консулското управление на МВнР на СССР е посетено от шефа на
консулския отдел в посолството на САЩ в Москва Клифърд Грос. Той връчва
официална записка, в която се казва, че на 18 и 20 декември американският
гражданин Николас Шадрин се е срещнал с официални съветски лица, след което е
изчезнал. И иска информация по проблема.
В средата на януари 1976 г. държавният секретар на САЩ Хенри
Кисинджър поставя същия въпрос пред съветския посланик във Вашингтон А.
Добринин, но не получава отговор. Въпросът е отнесен до външния министър на
СССР А. Громико. По това време съветски дипломат във Вашингтон устно информира
Кисинджър, че Шадрин действително се срещнал на 18 декември със съветски
дипломати, търсейки съдействие да се завърне в родината, но не е дошъл на
срещата на 20 декември.
На 3 декември 1976 г. току що загубилият изборите (но все
още президент) Д. Форд изпраща писмо до Брежнев. Лаконичният отговор идва в
навечерието на католическото Рождество: „Ние също това искаме.”
За кого е работил Артамонов?
Да сега съществуват две версии какъв е бил Артамонов. Според
една е беглец и предател, по другата е съветски агент, сполучливо внедрен от
КГБ в ЦРУ и Пентагона.
Във всеки случай е странна съдбата на сина му Николай:
осиновен е от дядо си адмирал Головко, дори му е разрешено да постъпи във
военно училище, но не е произведен в офицерско звание. Според А. Соколов пък
КГБ полага грижи за семейството му.
Като цяло като причина за смъртта на Артамонов се натрапва
отговорът, че е знаел прекалено много. Не е изключено за дългата си служба в
американското разузнаване да се е добрал до американски тайни. Разбира се тези
секрети представляват голям интерес и за СССР, а ЦРУ в никакъв случай не може
да допусне Артамонов да се появи в Съветския съюз и затова се възползва от
услугите на Калугин.
Цитираният вече А. Соколов убедително доказва в книгата си
„Суперкъртицата на ЦРУ в КГБ, версия на разузнавача”, публикувана през 1999 г.,
че Калугин работи за ЦРУ. Това може да го е знаел и Артамонов. И когато му се
удава такъв удобен случай, Калугин го използва да отстрани опасния свидетел.
Това, разбира се, са само предположения. Ако някога бъдат
разкрити всички архиви в Москва и във Вашингтон, тогава може би ще стане ясно
какъв всъщност е бил Николай Артамонов.
За четящите руски език може да бъде препоръчана в интернет
книгата „Суперкрот ЦРУ в КГБ, версия разведчика”, разобличаваща Олег Калугин
като агент на ЦРУ, в която авторът А. Соколов посвещава много страници и на
Артамонов/Шадрин/Ларк.
Агенцията за борба с градушките е предала информацията за
приближаващата към София 
