събота, 27 април 2019 г.

На тази дата: 27 април 1963 г. открита е първата в България електрифицирана жп линия София - Пловдив

На 27 април 1963 г. е открита първата в България електрифицирана жп линия София - Пловдив. Дължината й е 156 км.
Това става почти 100 години, след като е построена първата жп линия между Русе и Варна (1865), открита за движение на 7 ноември 1866 г., с дължина 223 км. Скандалното е, че за построяването ѝ са използвани камъни от останките на средновековния български град Плиска, който до този момент е бил сравнително добре запазен. Година след построяването на първата електрифицирана жп линия е открит и първият удвоен участък между Варна и Синдел.

През 1936 г. дължината на всички нормални линии в експлоатация е 3533 км, от които 2618 км са открит път, а 916 км са линии в гарите. Има 80 тунела с обща дължина 19 км. Най-дългият тунел е на линията Раковски - Момчилград, с дължина 1121 м.

Първата електрифицирана линия, София - Пловдив, открита за експлоатация през 1963 г. От тогава досега са електрифицирани 4882 км жп линии, което прави 69,5% от текущия път на страната.

Любопитен факт е, че сред множеството приветствия най-искрени чувства предизвиква това на пионерката Петя Петрова, която говори от името на 700 000 български пионери. От трибуната тя обявява, че нейните връстници със своя труд са допринесли за закупуването на пет електрически локомотива от Чехословакия, като са набрали 7 348 000 кг билки.

Вицове - само сока, април 2019 г.

Устройство за изстръскване на чадъри

Обява: Турист предлага да нощува в българска къща за гости построена с европари. Иска 50 лв. кеш + закуска и обяд.

***

- Козунаци с бели трюфели къде са пуснали?!?!
- Като гледам цените, навсякъде!!!

***

Учител по логика откачи, след като успя да попие сухо вино с мокра кърпичка.

***

Защо в богатите държави Христос възкръсва една седмица по-рано?!

***

Зад всеки веган стоят по две разочаровани баби.

петък, 26 април 2019 г.

На тази дата: 26 април 1986 г. Аварията в Чернобил!

На 26 април 1986 г. четвърти реактор на атомната електрическа централа в Чернобил
(Украйна) експлодира и се запалва. Инцидентът е най-голямата ядрена авария в света.

В историята на ядрената енергетика има само още една авария – тази в АЕЦ "Фукушима I“ от 2011 г., която е от ниво 7 по Международната скала за ядрени събития.

Аварията в Чернобил създава облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия. Обширни райони в Украйна, Беларус и Русия са замърсени, а около 200 хил. души са евакуирани от родните си места. Близо 60% от радиоактивните отпадъци падат на територията на Беларус.

Инцидентът повдига въпроса за безопасността на съветската ядрена енергетика, като за известно време забавя развитието ѝ. Вече разделените държави Русия, Украйна и Беларус понасят значителни разходи за обеззаразяване и здравеопазване, вследствие на чернобилската авария.

Строежът

Строежът на централата започва през 1970 г. При настъпването на инцидента АЕЦ разполага с 4 атомни реактора, въведени в експлоатация съответно през 1977, 1978, 1981 и 1983 г. Реакторите на централата са от тип РБМК (реактор с висока мощност канален) и използват графитен забавител. Основната причина за използването на този тип реактори е, че те са били със значително по-висока мощност от еквивалентните реактори с воден забавител строени по това време.
Реакторите от тип РБМК са разработени след първите реактори от тип ВВЕР и до инцидента в Чернобил са смятани за един от най-надеждните типове реактори строени на територията на СССР. Конструктивното им предимство е, че позволяват презареждане на реактора по време на работа (т. е. без спиране на производството за презареждане). За съжаление се оказва, че в конструкцията на първото поколение реактори от тип РБМК има допуснати редица грешки, една от които е достатъчно сериозна, за да предизвика най-сериозната авария в историята на атомната енергетика.
Интересен факт е, че 3 години преди аварията в Чернобил става авария с реактор от подобен тип (1-во поколение РБМК-1500) в Игналинската АЕЦ (Литва). Аварията в Игналина възниква при условия, които са до известна степен подобни с чернобилската авария — при работа на реактора на висока мощност сработва аварийната защита (с цел бързо понижаване на мощността на реактора), която поради същия конструктивен дефект вместо да понижи мощността на реактора, временно я повишава многократно, като довежда до изключително сериозна повреда в активната зона на реактора, но въпреки това игналинският РБМК оцелява.
Инцидентът в Игналина е бил известен на конструкторите на чернобилските реактори (тъй като се случва именно по време на строежа на 4-ти блок в Чернобил). Въпреки това не са взети мерки за промяна на конструкцията на контролните пръти на реакторите от тип РБМК, тъй като се е считало, че причината за аварията в Игналина е била грешка на оператора.

Кратка история

1970 г. - начало на строителството;

26 септември 1977 г. - пускане на I енергоблок;

21 декември 1978 г. - пускане на II енергоблок;

3 декември 1981 г. - пускане на III енергоблок;

9 септември 1982 г. - авария на I енергоблок, която довежда до временното му извеждане от експлоатация;

21 декември 1983 г. - пускане на IV енергоблок;

26 април 1986 г. -

- 1:23:40 ч – активиране на аварийната защита на IV блок (защитата е активирана от началник-смяна в контролната зала);

- 1:23:43 ч – активиране на алармените сигнали за повишаване на мощността на реактора на IV блок;

- 1:23:49 ч – разрушава се активната зона на реактора. Контролните пръти спират да се движат преди да достигнат долно положеине. Пълна загуба на всички средства за контрол на реактора на IV блок;

- 1:24:00 ч – разрушава се корпусът на реактора на IV блок, в атмосферата се изхвърлят радиоактивна пара, частици от горивото на реактора, графит и други компоненти от активната зона на реактора. Непосредствено след взрива те са изхвърлени на височина до 2,5 км;

22 май 1986 г. - взето е решение за възстановяване на работата на I и II блок на АЕЦ;

1 октомври 1986 г. - пускане на I блок, след края на програмата по дезактивация на работните помещения;

5 ноември 1986 г. - пускане на II блок, след края на програмата по дезактивация на работните помещения;

30 ноември 1986 г. - завършване на строежа на саркофага на IV блок, т.нар. обект „Укритие“;

4 декември 1987 г. - пускане на III блок след разделяне на IV блок и дезактивация на работните помещения на трети блок;

11 октомври 1991 г. - пожар на турбогенератор 4 довежда до предсрочно закриване на II енергоблок;

30 ноември 1996 г. - окончателно спиране на I енергоблок;

15 декември 2000 г. -

- 13:17:00 ч – окончателно спиране на III енергоблок, с което активният живот на Чернобилската АЕЦ приключва.

Веднага след аварията са хоспитализирани 213 души, от които 31 умират - 28 от тях умират от остра лъчева болест. Повечето са пожарникари и работници по сигурността, опитващи се да овладеят аварията. От зоната на инцидента са евакуирани общо 135 000 души, в това число и 45 000 от съседния град Припят.
Над 600 000 запасняци, военни и граждани са работили по затварянето на реактора и
овладяването на всички заплахи (втори взрив, заразяването на река Припят, намаляване на радиоактивния прах и затварянето му в 30 километровата зона, ограничаването на опасността радиацията да бъде разпростанена от животни, изграждането на обходна стена, изграждането на саркофага и т.н.) в опасната зона през първите 6 месеца.

От тях около 25 000 са починали под 40-годишна възраст, а 200 000 са обявени за инвалиди. Неизвестен брой хора са заразени поради опита на правителствата в различни държави (това включва и България) да отрекат инцидента. Кръвните ракови заболявания в Европа повишават честотата си 60 пъти в последните 20 години, спрямо статистиките, правени през 70-те. 

Само в Русия над 1152 деца са оперирани от рак на щитовидната жлеза, директен ефект на Чернобилската авария. Същият тип "чернобилски" рак се наблюдава из цяла Европа, включително във Франция. Само в Беларус след аварията се раждат 300 000 деца, които страдат от различни проблеми, причинени от нея.

Между 0,05% и 0,1% от населението на Земята е пряко засегнато от аварията в Чернобилската АЕЦ, а 1% е косвено засегнато от инцидента.

Вицове - само сока, април 2019 г.

Почивни дни

Ако УНСС фалира, с него ще фалират и половината заведения в Студентски град.


***

- Простако, разбрах, че ми изневеряваш! Събирам си нещата и отивам при Пешо от третия етаж. Цяла година се крием, ама вече не!

***

Зад всеки успял българин стои друг българин, който казва "От къде толкова пари бе, мама ти де*ба".

***

- Как е гаджето ти?
- Вече не ми е гадже...
- Слава Богу!!! Ма той беше много прост тоя!!!
- Вече ми е съпруг.
- Аааа... Така ли?! Еее! Това е страхотно!!! Вие сте страхотна двойка, така да си приличате двамата...

***

Пернишки гей – мъж, който не бие жена си!

четвъртък, 25 април 2019 г.

На тази дата: 25 април 1988 г. Върховният съд осъжда на смърт чрез разстрел преките участници в атентата на гара Буново

На 25 април 1988 са осъдени на смърт лицата, пряко участвали в атентата (в скобите е
рожденното име): Елин Маджаров (Емин Мехмедали), Алцек Чакъров (Абдула Чакър) и Сава Георгиев (Саафет Реджеб), няколко месеца по-късно същата година присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и осъдените са екзекутирани и кремиран. Емин Мехмедали (Елин Маджаров) и Абдула Чакър (Алцек Чакъров), са били агенти на окръжното управление на Държавна сигурност в Бургас през 70-те и 80-те години. Осъдени за помагачество са: на 6 години затвор - Севдалин Алипиев Маджаров (Сабри Мехмедали), брат на първия терорист (лежи 2 г. амнистиран от Желю Желев и освободен в 1990 г.), на 2 години затвор Никола Николов, на по 1 година затвор Севда Латинова и Милко Вълканов. Терористите стават обект на сделка с Турция и са разменени. По-късно Сабри Мехмедали израства до пост областен координатор на ДПС за Бургас.

През 1990-те год. на сградата на гара Буново е открита паметна плоча. На 11 септември 2007, близо до гарата, е открит паметник на жертвите на атентата. Паметникът представлява монументална скулптурна композиция, висока 7 метра.

Широко разпространено е мнението, че атентатите са дело на членове на нелегална организация, наречена Турско национално-освободително движение в България, въпреки че тя е създадена няколко месеца по-късно. Мотивът са действията на държавната власт по това време, които са обединени под термина „Възродителен процес”.

Бомбата е поставена във вагона за майки с деца на влак № 326, който се движи от Бургас за София. Бомбата е с часовников механизъм, а часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви.

Заради маневра на гара Златица влакът закъснява с две минути и взривът избухва в 21,31 ч. на гарата, а не в тунела.

На мястото на инцидента пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта Димитър Стоянов и Васил Цанов. Вагонът е откачен. Шест часа жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на строга проверка от страна на органите на реда - кой и кога си е закупил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Едва тогава влакът продължава своя път към София.
В атентата загиват 7 души - 3 деца и 4 жени. В други източници жертвите са 2 деца, 2 жени, 1 мъж и двама старци. Сред жертвите са глухонеми деца прибиращи се в вкъщи. Ранени са тежко 9 души и сред тях също има 2 деца.

Вицове - само сока, април 2019 г.


Беларус покани Илън Мъск да тества 
новото безпилотно такси - Robotaxi
Новите сeкс-кукли са толкова реалистични, че вече искат да сте само приятели!

***

Първият пилот казва на втория:
- Иди и кажи на парашутистите, да спрат да скачат! Ние още не сме излетели.

***

Тия, които най-много обичат България, отдавна са в Лондон.

***

Разходих си кучето...
Както казват BG мамите:
- "Акахме навън!"

***

Нови изследвания показват, че 2 минути смях се равняват на 20 минути тичане.... Седя си в парка и се смея на тези,които тичат!!!

сряда, 24 април 2019 г.

На тази дата: 24 април 1184 г.пр.н.е. Гърците влизат в Троя с помощта на Троянски кон

1184 г. пр.н.е. гърците влизат в Троя с помощта на Троянски кон. Според легендите Троянската война е водена между град Троя в Мала Азия и ахейската войска. Войната започва, след като троянецът Парис отвлича Хубавата Елена, жената на спартанския цар Менелай.

Троянската война е едно от основните събития в древногръцката митология и е описана в поредица от епични поеми. Древните гърци вярвали, че описаните от Омир събития (в „Илиада” и „Одисея”) са истина. Те смятали, че войната се е водила между 13 и 12 в. пр.н.е., а самата Троя се намирала в близост до Дарданелите в земите на днешна Северозападна Турция. В по-модерни времена войната се е смятала за мит, но през 1870 г. Хайнрих Шлиман открива развалини във въпросната област, които впоследствие са приети от археолозите за остатъци от Древна Троя.

Според преданията краят на войната идва с един хитър план. Гърците решили да построят голям дървен кон - свещено за троянците животно. Той бил изработен от Епей и напълнен с гръцки войни, предвождани от Одисей. Останалата част от гръцката армия се приготвила да тръгва и троянците приели коня като предложение за мир.

Гръцкият шпионин Синон убедил троянците, че конят е дар, въпреки предупрежденията на пророците Лаокоон и Касандра. Троянците вкарали коня зад стените на града. Цяла вечер празнували, нечувано щастливи от приключилата десетгодишна война. В това време скритите в коня войници отворили вратите на града, за да влязат и техните другари отвън и градът бил напълно разрушен - всеки мъж и момче - убити (включително пеленачетата), всяко момиче и жена - отведени в плен, всички богатства и имущества - плячкосани, а градът - изгорен и разрушен до основи.

Днес на мястото, където някога е била Троя, близо до Дарданелите в днешна Турция, има малък музей. В музея, основан през 1955 г., се пазят останки от града, а в градината на музея е построен дървен кон, който изобразява легендарния троянски кон.

Вицове - само сока, април 2019 г.

Малко страшничко изглежда това куче...

Две яйца се целуват, едното въздъхва:
- Ееех, кога ще дойде този Великден бе!

***

Хубавите мъже са като червеите, покажат се и хоп грабне ги някоя
кокошка...

***

Обява за работа в древен Египет:
- Търсят се 1000 роби за работа на строеж. Не е пирамида!

***

Пенка разбра, че трябва сериозно да се захваща с ученето, когато беше на 16 години, а циците и не растяха!

***

Чудя се дали понякога облаците гледат надолу към хората и си казват:
- "Ей, виж... Този има форма на идиот."

вторник, 23 април 2019 г.

На тази дата: 23 април 1915 г. Турция предприема масов геноцид над арменците

Избити арменци край Ерзурум в края на 1895 г.
През нощта на 23 срещу 24 април 1915 г. модерно мислещото младотурско правителство по предварително подготвен план започва тотален геноцид срещу своите арменци - арести, депортиране и убийства на над един милион души. По мащаби на злодеянията ги надминава само Хитлер.

Предисторията: Първи турски погром над арменците. 1890 г.

Армения е една от най-древните страни в света, с писмени източници отпреди 3500 години. Арменците първи приемат преди 1700 г. християнството като национална религия. Статутът им като религиозно малцинство и репутацията им на добре образована нация ги правят мишена на турската завист и ненавист.

През 1890 г. в Османската империя живеят 2,5 милиона арменци. Руската империя подкрепя арменската общност и техните опити за автономия, тъй като по този начин Русия цели да отслаби османската държава. Поради бързото разрастване на движението за автономия султан Абдул Хамид II предприема действия, с които да задържи властта си над териториите, населени с арменци.

В опитите си да разпали конфликт, Високата порта подстрекава кюрдското население срещу неговите съседи арменците. След кланетата от страна на кюрдите, арменците вдигат въстание, което е потушено от редовен турски аскер и кюрдски башибозук.

По време на потушаването на въстанието през 1894 г. загиват 50 000 арменци, запалени са много села. Степента на вина на турското правителство в тези събития не е добре изяснена и е предмет на спорове. Две години по-късно арменски революционери завземат сградата на „Отоманската банка“ в Цариград, за да привлекат вниманието на международната общност към положението на сънародниците си в Османската империя.

Втори погром над арменците. 1915 г.

Младотурците отчитат по свой начин причините и последиците от Балканските войни, довели до загуба на територии на полуострова. "Няма да разрешим никакви други малцинства да живеят в Турция. Това беше грешка на Отоманската Империя и ние платихме в случая с балканските страни. Ако нямаше малцинства, нямаше да има независими държави на Балканите" - декларира Мехмет Талат, министър на вътрешните работи на Отоманската Империя пред американския посланик Хенри Моргентау-старши.

От друга страна в годините на арменския геноцид кайзерова Германия - съюзница на Турция - изцяло покровителства турското правителство. Тя се стреми да покори целия Близък изток, а освободителните стремежи на западните арменци възпрепятстват осъществяването на тези планове. Освен това германските империалисти се надяват чрез депортирането на арменците да получат евтина работна ръка за строителството на железницата Берлин - Багдат. Те подстрекават турското правителство да организира насилственото изселване на арменците от територията на Турция и Армения. Нещо повече: намиращите се в Турция германски офицери и други официални лица активно участват в арменските кланета и организирането на депортирането. Високопоставени германски генерали консултират обучението на турската армия под прякото ръководство на германски офицери.

Русия и Турция влизат в Първата световна война като традиционни вековни противници. Турските власти смятат арменците в страната като руска „пета колона“, затова решават точно по време на войната да решат „арменския проблем”.

Първите погроми на турското правителство започват още в края на 1914 г., когато Турция вече е опипала почвата, следейки каква ще бъде международната реакция, ако предприеме по-големи акции.

Първоначално кланетата се вършени извънредно скрито. Под предлог, че се прави мобилизация в армията и се събират работници за пътно строителство, властите призовават в армията арменци между 16 и 52 години. После ги разоръжават и тайно, разделени на групи, ги отвеждат в пусти места и ги избиват. Още по време на началния период на убийствата турската армия разрушава и опожарява стотици арменски села в турско-руските погранични райони. Младотурците бързат най-напред да разчистят сметките си с западноарменската интелигенция.

През февруари 1915 г. всичките 60 000 мобилизирани арменски войници са затворени в трудови лагери и след това избити. Над 300 арменски политици, религиозни и интелектуални лидери са арестувани в Истанбул и екзекутирани.

На 24 април 1915 г. в Цариград и други градове на Турция са арестувани и после зверски убити стотици видни дейци на арменската наука и култура. Загиват мнозина писатели и публицисти като Крикор Зохраб, Дани-ел Варужан, Сиаманто, Рубен Севак, Рубен Зардарян и други. Великият арменски композитор Комитас не е убит, но под въздействието на случилото се и като очевидец на кървавите зверства загубва разсъдъка си.

След като унищожават по-голямата част от цвета на арменската интелигенция и отслабват защитните сили на населението, през пролетта на 1915 г. младотурското правителство пристъпва към същинските си цели. Започва поголовно клане и унищожаване на цялото беззащитно арменско население от градовете и селата на Турция и Западна Армения. Престъплението е осъществено под формата на депортация на населението в концентрационни лагери в пустините на Междуречието и Сирия под формалния предлог то да бъде „защитено" от военните действия по време на Първата световна война и да не сътрудничи с Русия. Хиляди измират по пътя от глад, жажда, изтезания и епидемии.

Наред с физическото изтребление на арменския народ започва и заличаване на паметта на нацията. Църкви, училища и културни паметници са осквернени и преименувани. Децата се покръстват с турски имена. Пренаписва се цялата турска история.

Турското правителство дава нареждане на своите местни органи на властта да бъдат решителни и безпощадни към всички. Министърът на вътрешните работи Талят паша през септември 1915 г. телеграфира на Алепския губернатор, че трябва да се ликвидира цялото арменско население, без да се щадят и кърмачетата.

Погромаджиите постъпват варварски към всички арменци. Загубили човешкия си облик, палачите хвърлят децата в реките, затварят жените и старците в арменските църкви и къщи и ги изгарят, подковават краката на мъжете, а младите момичета изнасилват пред очите на техните родители, като после ги посичат. Убиват бременните майки по най-жесток начин. Продават на търг като робини хубави млади арменки, а тези, които се съпротивляват, са убивани.

Общият брой на жертвите на турския геноцид над арменците в периода 1895-1921 г. надвишава 1,5 милиона. През същия период неколкостотин хиляди арменци са насилствено потурчени.

Съпротивата

Когато започнали масовите кланета, част от западноарменското население прибегнало до самоотбрана и се опита там, където е възможно, да спаси своя живот и чест. Към въоръжена самоотбрана прибягва населението на Ван, Шабин Карахисар, Сасун, Урфа, Сведия и арменци от много други райони и области.

Особено успешна е самоотбраната на населението на град Ван. В началото на април 1915 г. управителят на Банския вилает Джевдет бей, изпълнявайки указа на правителството, предприел решителни мерки за организирането на арменските погроми. Като научават за това, ванчани вземат предохранителни мерки. На 7 април турските войски нападат града. Въоръжените отряди на населението отблъсват нападението. От този ден започват сраженията по самоотбраната на Ван. Градът е обкръжен, но обсадените решават да се бият докрай. В редиците на защитниците участват мъже, жени, старци, деца. Всички са проникнати от една мисъл: По-добре е да загинат, отколкото да се предадат живи на палачите.

Въоръженото арменско население на Ван се сражава мъжествено. Всички атаки на противника са отблъснати, независимо, че срещу тях действа редовна турска войска, която превъзхожда защитниците както по численост, така и по оръжие. Героичната отбрана продължава до 6 май, когато руските войски навлизат във Ван, а погромаджиите се принудени да отстъпят. Благодарение на едномесечната упорита съпротива населението на Ван се спасява от кланетата.

Успешно завършва и самоотбраната на арменското население от Шатах и Сведия (Антиохия).

Неуспешна е обаче самоотбраната на Шабин Карахисар, Сасун и в други райони.

През годините на Първата Световна война много от арменците в Турция успяват да избегнат кланетата с помощта на руските войски, добирайки се до Кавказ. Това става основно през декември 1914 г. и лятото на 1915 г., когато в Кавказ се преселват около 350 хиляди души и се установяват в Източна Армения, Грузия и Северен Кавказ. Те обаче не получават чувствителна материална помощ и изпитват много лишения.

Други от оцелелите се заселват в Сирия, Ливан, Египет или преминават в европейски държави - България, Гърция, Франция, Румъния, Австрия, Италия и в САЩ. Намиращите се в изгнание арменци живеят при тежки условия. След края на войната те не могат да се завърнат по родните си домове, защото са възпрепятствани от турските власти.

Международната реакция

Вестта за масовото избиване на арменците предизвиква гняв в средите на тогавашни видни интелектуалци в света. Срещу арменския геноцид издигат своя глас Анатол Франс и Ромен Ролан във Франция, Фритьоф Нансен в Норвегия, Джеймс Брайс в Англия, Максим Горки и Валери Брюсов в Русия, Карл Либкнехт, Йоханес Лепсиус и Йозеф Маркварт в Германия... Обаче нищо не е в състояние да въздейства на турските погромаджии.

Международната общност научава своевременно за тези престъпления, но въпреки това официално никой, освен американския посланик Моргентау, не реагира. Той е категоричен: "Убеден съм, че цялата история на човешката раса не съдържа такъв ужасен епизод като този. Масовите кланета и преследване в миналото изглеждат нищожни, когато се съпоставят със страданията на арменския народ през 1915 г."

Държавите на Антантата, които уж считат арменците за свой потенциален съюзник, не предприемат никакви практически стъпки в защита на невинните жертви. Те се ограничават на 24 май 1915 г. да публикуват заявление, с което приписват отговорността за кланетата над арменците на младотурското правителство. А САЩ, които все още не участват във войната, не правят дори и такова заявление. Нещо повече, Държавният департамент на САЩ се постарава да създаде впечатление сред световното обществено мнение, че фактите за масовото избиване на арменците са леко преувеличени. В същото време управляващите кръгове на САЩ укрепват своите търговски и икономически връзки с турското правителство.

Главни организатори на арменския геноцид са военният министър на Турция Енвер паша, министърът на вътрешните работи Талят паша, главнокомандващият турските въоръжени сили Джемал паша и други. Впоследствие в знак на отмъщение някои от тях са убити от арменски патриоти: Талят паша е убит в 1921 г. в Берлин от Сохомон Техрелян, а Джемал паша - в Тифлис в 1922 г.

Арменският геноцид и съвременността

Арменският народ свято тачи паметта на милион и половината жертви на геноцида. Десетки са паметниците, увековечили тези трагични събития в историята на народа. Паметта на жертвите се чества ежегодно на 24 април. В столицата Ереван е издигнат величествен мемориал на жертвите на арменския геноцид. Обелискът е висок 44 метра и символизира прераждането на арменците, а 12-те блока, поставени в кръг, представляват 12 обезлюдени арменски области в днешна Източна Турция. Вътре в кръга гори вечен огън. От паметника започва парк със стена дълга 100 метра, на която са изписани имената на областите, за които се знае, че в тях са извършвани кланета.

Споровете обаче между Армения и Турция за събитията около арменския геноцид все още не са приключили. Армения твърди, че събитията довели до погрома над арменците, са много добре планирани от страна на турската власт и това дава право те да бъдат класифицирани като геноцид. Това твърдение на арменската държава от 1985 и 1986 г. е прието и от международната общност в лицето на ООН, а година по-късно и от Европейския парламент.

От друга страна Турция все още твърди, че събитията от Първата световна война не са геноцид, а че просто някои турски военни са „отишли малко по-далече в действията си“.

През втората половина на 20 век някои арменски организации неуспешно се опитват чрез терористични акции да принудят Турция да промени становището си относно арменския геноцид.

През 2004 г. Канада първа приема и прилага закон, според който отричането на Арменския геноцид е наказуемо. На 12 октомври 2006 г. френският Парламент приема Закон за криминализиране отричането на Арменския геноцид, според който всеки отричащ съществуването му подлежи на лишаване от свобода. Примерът е последван от десетки държави и от 42 американски щата.

Във връзка с преговорите на Турция за членство в Европейския съюз, въпросът за признаването от турската страна на арменския геноцид е актуален и отново е на вниманието на европейските държави. Официална Турция от криво разбирана гордост не си дава сметка, че пътят й към Европейския съюз минава през признаване на геноцида и извинение към арменците.

Въпросът е повдигнат и от известния турски писател Орхан Памук, който в началото на 2005 г. се изказва в турски седмичник, че Турция е отговорна за геноцида над арменците, в който са убити над един милион души. Това изявление поражда лавина от недоволство и искания за линчуване на писателя в Турция. Разразява се буря в Европейския съюз и се активизира отново натискът на Армения и арменските организации по света за признаване на геноцида. Заради своите изявления Орхан Памук е съден за уронване на турската национална чест и престижа на турската армия. В края на декември Памук е оправдан по предявените му обвинения и е освободен от ареста на 22 януари 2006 г.

България и арменския геноцид

Българите с основание се гордеят, че Пейо Яворов през 1899 г., още след първия турски геноцид над арменците, пише известното си стихотворение „Арменци”. Но същевременно България е една от малкото държави в Европа, където арменският геноцид не е признат с решение на парламента. Не се води дискусия по този въпрос. Няма и политическа сила, която да се ангажира със становище. Дискусията, която се води в страните от ЕС относно кандидатурата на Турция, е тема табу в България. Очевидно процесите, протичащи в ЕС, не засягат разединената политическа класа у нас.

През 2006 г. партия Атака внася за гласуване в 40-о Народно събрание проекторешение за признаване на Арменския геноцид, но то е отхвърлено.

През 2008 г. общинските съвети на няколко български града гласуват за признаване и осъждане на геноцида: Пловдив, Бургас, Русе, Стара Загора, Пазарджик, Шумен. Гласуването в София не е допуснато от кмета на града Бойко Борисов на насрочената за това дата.

Тези суверени решения обаче срещат враждебност от страна на турската власт - отмяна на побратимявания между български и турски градове, бойкот на съвместни мероприятия, както и откъслечни вандалски действия, несъвместими с добрия тон в политиката и междудържавните отношения.

Вицове - само сока, април 2019 г.


Кадър от южната поляна на Белия дом 
във Вашингтон, САЩ.
- Скъпа, със всеки ден те обичам все повече и повече!
- Искаш да кажеш, че днес ме обичаш по-малко от утре?

***

Ако полицай Ви попита дали сте употребявали наркотици през последните 24 часа, изобщо не е добра идея да си поглеждате часовника в този момент...

***

С тая енергоспестяваща крушка в тоалетната, докато загрее и светне, се чувствам като в подлез и по навик пикая в ъгъла.

***

Досега рибарите хванаха повече наркотици от полицаите и митничарите, взети заедно.

***

Аз като бях малка исках да стана балерина. А сега искам да стане петък...

понеделник, 22 април 2019 г.

На тази дата: 22 април 1876 г. е осветено въстаническото знаме за Априлското въстание, изработено от Райна Княгиня


1876 г. в Панагюрище е осветено въстаническото знаме за Априлското въстание, изработено от Райна Княгиня.

Въстанието е подготвено в разстояние само на мвсвц-два, с което се обясняват и неуспехите в организацията и хода му. Решението за въстание е взето от отделни активисти на БРЦК (т.нар. Гюргевски комитет), то не е подкрепено от нито една външна сила и в крайна сметка е резултат от усилията на неколцина апостоли.

По-сериозна подготовка за бунт е извършена само в IV и I окръзи. Единствено в IV окръг под ръководсвото на Георги Бенковски била създадена постоянно действаща въстаническа милиция, контролираща подготовката за въстание. Трескавата подготовка правела впечатление на местните мюсюлмани и на османските власти. Сигурна информация за „предприятието” обаче те получили едва след Оборище от участник в събранието - Ненко Терзийски от Балдево. От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище били изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват подстрекателите на „мирната рая”.

При опит да бъде заловен Тодор Каблешков копривщенските дейци нападнали и прогонили с оръжие полицията. Мюдюринът бил убит, а в градчето била установена революционна власт. Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото „Кърваво писмо”. Заради събитията Георги Бенковски преждевременно обявил началото на българското въстание. Това избързване с десетина дни обаче изненадало комитетите.

Избухването на въстанието в IV окръг довело до масови арести на комитетски дейци в другите окръзи, светкавично мобилизиране на нередовни турски части и дислокация на военни подразделения във всички по-големи български градове.

Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева, известна като Райна Княгиня, е българска учителка, ушила главното въстаническо знаме на Панагюрски революционен окръг за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Бенковски.

След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания. След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи три години медицина и става акушерка - първата дипломирана акушерка в България. Написва своята „Автобиография”, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание.

Вицове - само сока, април 2019 г.


Мъжът на 30 обича всички жени! На 40 само една! На 50 пак обича всички, освен едната...

***

- Взехте ли агне?
- Да.
- Ще го печете ли?
- Не, ще го учим да кара колело...

***

Нищо чудно, че уикенд е в мъжки род - докато мръднеш и е свършил...

***

Търси се заклет веган да върти чевермето на Гергьовден. Моля само сериозни хора да ми пишат...

***

Човек върши глупости, докато е млад и е млад, докато върши глупости.

неделя, 21 април 2019 г.

На тази дата: 21 април 1918 г. При въздушен бой над Франция е уцелен и убит „Червеният барон“

На 21 април 1918 г. по време на въздушен бой загива германският „червен барон” Манфред фон Рихтхофен. Куршум попада в областта на сърцето му, но въпреки това той успява да приземи самолета в една нива. Умира две минути, след като е намерен от австралийски пехотинци.

Барон Манфред Албрехт фон Рихтхофен е смятан и до днес за „асът на асовете“. Изявявя се като талантлив командир и най-резултатен пилот-изтребител по време на Първата световна война с 80 въздушни победи.

Роден е в Бреслау в Германия (днешен Вроцлав в Полша) на 2 май 1892 г. Произхожда от семейство на пруски аристократи, което предопределя кариера му в армията - на 11 години влиза в училище за кадети във Валдщадт. След това учи във военната академия в Лихтерфелде близо до Потсдам, където става отличен стрелец и ездач. Първото си назначение 20-годишният лейтенант получава в кавалерийски полк.

При започване на Първата световна война през 1914 г. отначало участва в настъплението към Русия, но скоро частта му е прехвърлена във Франция, но не участва в бойните действия. За динамичен човек като Манфред скуката е убийствена. Той проявява интерес към авиацията и сам се подготвя за летец-наблюдател. Първите му полети са на 10 юни 1915 г. в Саксония.

Скоро той е изпратен на Източния фронт, където почти всеки ден участва в разузнавателни полети над руските позиции. На финландския фронт лети заедно с пилота оберлейтенант Георг Цоймер, който го окуражава и му препоръчва да се ориентира към пилотирането.

През август 1915 г. Рихтхофен е изпратен на Западния фронт в свръхсекретното поделение с кодово име „Бригадата на гълъбите”, предназначено за бомбардировъчни операции. Завършва курс за пилоти – според едни информации това става към Коледа с.г., според други завършва авиационната школа в Дьобериц през март 1916 г.

Още в началото на пилотската си кариера младият барон закрепва картечница към горното крило на разузнавателния си самолет. Извършва разузнавателни полети отначало край Метц. След това отново е прехвърлен на Източния фронт, където през юни 1916 г. руснаците предприемат голямо настъпление.

Точно тогава младият барон е забелязан от „бащата на въздушния бой” Освалд Бьолке, отишъл там, за да търси пилоти за своя полк „Въздушен ловец”. През септември 1916 г. той влиза в състава на групата Jasta-2. Сбъдва се мечтата му да стане пилот-изтребител.

По това време въздушните боеве се усъвършенстват. Появяват се устройства за картечници, които позволяват да се стреля през плоскостта на въртящото се витло, без да го засягат. Имелман въвел знаменития си маньовър, позволяващ да се излезе зад врага.

Рихтхофен открива бойната си сметка на „Албатрос”, като на 17 септември 1916 г. сваля британски двуплощник ФЕ-2. Самолетът е маневрен, но разположеният отзад винт го прави отлична мишена за атака в гръб. Смъртно раненият английски пилот успява да се приземи с последни сили. Рихтхофен каца до него, за да се убеди в успеха си. Вечерта в чест на първата си победа той поръчва на берлински ювелир първата сребърна купа.

Броят на победите на Рихтхофен расте бързо. Но на 23 ноември 1916 г. той едва не загива във въздушен дуел с командира на британска ескадрила майор Хоукър. Загива британецът и то на крачки от британската отбрана. Той обикновено лети на остарелия ДH-2 с тласкащ винт, но сега на „Албатроса” е хвърлено предизвикателство от новия бърз и пъргав самолет „Сопвич-Пап” - един от първите британски изтребители, стрелящи през кръга на витлото.

На 16 ноември 1917 г. Рихтхофен е награден с орден „За лична храброст”. Тогава е назначен на Jasta-2. За разлика от британците, германците събират своите най-добри пилоти в елитни подразделения. (Под командването на Манфред служи и неговият брат Лотар, завършил войната с 40 победи.) Техните разноцветно боядисани самолети дават на групата името „Въздушен цирк”.

При понататъшната реорганизация на немските ВВС през юни 1917 г. Манфред фон Рихтхофен вече командва четири групи Jasta, събрани в бойното крило Jagdgeschwader-1 (Fighter Wing 1).

Още през април 1917 г. Рихтхофен изпреварва с победите си вече мъртвия Бьолтке, сваляйки 40 самолета. Той се превръща в оръжие на немската пропаганда. Съюзниците също си имат своите легендарни герои: британецът Албърт Бол (44 победи), французинът Жорж Гинемер (53 победи), американецът Раул Лафбери (16 победи)... Те всички загиват, като последен по ред е Бол – в жесток бой на 7 май 1917 г. той побеждава Лотар фон Рихтхофен (който все пак оживява), но в същия бой Бол загива. Само Манфред изглежда непобедим.

Бащата на Манфред губи слуха си, спасявайки противников войник. Това е пример за сина като летец да бъде изключителен джентълмен. Нарича въздушния бой съревнование, в което целта е да бъде унищожен вражеският самолет, а не човекът. Когато има възможност, той оставя противниковия пилот да се спаси на повредената си машина. Той може би е най-яркият пример за това каква странна порода са летците през Първата световна война. Веднъж без позволение и против правилата прелита със своя самолет над погребалната церемония на известен френски пилот и хвърля букет цветя, с което отдава почит на достойния противник.

Баронът превръща въздушния бой в точна наука. Става и отличен въздушен акробат. Той разстрелва жертвите си от близка дистанция, откривайки огън, когато е уверен, че ще нанесе смъртоносен удар по машината или по пилота. Той не си пада по черния хумор, но веднъж казва: „Аз предпочитам да видя лицето на клиента си”.

През юли 1917 г. се случва нещо почти невероятно – в жестока схватка с шест ФЕ-2 Манфред фон Рихтхофен е тежко ранен в главата. По чудо избягва смъртта, почти ослепял и в полусъзнание успява да кацне със своя „Албатрос”. След три седмици той бяга от болницата и с превързана глава повежда летците си в бой.

След това бойното крило JG-1 преминава на новия триплан „Фокер” – пъргава бойна машина, за която Рихтхофен казва, че се изкачва нагоре като маймуна. Германските ВВС само през 1917 г. поръчват 320 такива изтребителя. Но този самолет не оказва голямо влияние на общия ход на войната. Наистина е лек в управлението и бързо набира височина, но отстъпва по скорост на изтребителите на съюзниците.

Славата на Рихтхофен се обяснява с това, че от септември 1917 г. до деня на своята гибел през април 1918 г. на своя червен „Фокер” той демонстрира уникално летателно майсторство. Летейки на този триплан, Рихтхофен одържа своите 17 последни победи.

Съпротивата на англичаните нараства с всеки изминал ден. С увеличаване на броя на самолетите от ново поколение балансът на силите във въздушното пространство се мести на страната на съюзниците. Сред техните нови самолети се откроява СЕ5А, противопоставящ се успешно на триплощника на Червения барон, а също така и „Сопвич Кемъл”, чието име излиза от двугърбата форма на кожуха, покриващ неговите сдвоени картечници.

Към края на войната „камилите” свалят над 1300 немски самолета. Само победите на Рихтхофен продължават да растат. Поразеният „Сопвич Пап” е неговата 61 победа. Британският пилот на сваления самолет Берд, взет в плен, е неизказно щастлив, че поне оцелял. Един човек обаче не може да обърне хода на събитията.

През април 1917 г. Съединените американски щати обявява война на Германия. Само след пет месеца бойна ескадрила от ВВС на САЩ влиза в битката на страната на англичаните и на французите. Американците летят на френски и английски самолети, тъй като нямат свои. Обаче самото участие на американците във военните действия рязко повдига моралния дух на съюзниците. Времето работи против Германия.

Към този момент Рихтхофен става нещо като национална икона. Но Червеният барон започва да се уморява от своята популярност и с по-голямо удоволствие прекарва свободното си време с любимото куче Мориц. Изглежда, че не само околните, но и самият Манфред фон Рихтхофен е уверен в своята изключителност и безсмъртие.

Финалната глава в живота на Червения барон започва на 21 март 1918 г., само 10 дни преди да навърши 26 г. Тогава отбрани части на Германия се втурват в последното си настъпление на Западния фронт. Докато пехотата настъпва, крилото JG-1 се намира на земята. На разсъмване на 3 април трипланите „Фокер” се вдигат във въздуха. Към 20 април в сметката на Червения барон са отбелязани 80 победи. Последна жертва става „Сопвич Кемъл”, разстрелян почти в упор.

На 21 април знаменитата ескадрила „Въздушен цирк” осъмва базирана на летище край село Капи в долината на река Сома. Рихтхофен води първото звено за патрулиране. Завързват бой с два британски разузнавателни самолета над самата фронтова линия. Жестоката схватка предизвиква зенитен огън на намиращите се отдолу австралийци. Извикана е и ескадрилата на капитан Артър Браун (имащ 10 победи в края на войната).

Рихтхофен веднага си избира лейтенант Мей, който в разгара на боя изстрелва всичките си патрони и се притиска към земята. Намират се над австралийски позиции. Прелитайки съвсем ниско над вражеските траншеи, Рихтхофен нарушава едно от основните правила – никога да не се подлага на ненужен риск. Австралийските картечари откриват огън по прелитащия над тях триплан.

По време на преследването на напразно опитващия се да се измъкне Мей, Рихтхофен се подлага на картечния огън. При това зад опашката му се настанява лично капитан Браун, търсещ сгоден случай да прошие червения „Фокер” с картечен ред.

Не се знае със сигурност какво се е случило. Известно е, че по „Фокера” е стреляно и от земята, и от въздуха. След минута той рухва в полето. Тялото на Рихтхофен е намерено в самолета, ръцете му още стискат пилотажния лост.

На следващия ден Рихтхофен е погребан на гробището край село Бертангу. Аутопсия не е извършвана. След повърхностен медицински преглед е направен извод, че летецът е убит от куршума на капитан Браун. Надписът от неговите врагове на гроба му гласи „На нашия силен и благороден противник”.

Реакцията на един от британските асове Едуард Менок обаче не е така джентълменска. Узнавайки за гибелта на Рихтхофен, той казва: „Надявам се да се е опекъл, докато е падал”.

През ноември 1925 г. тленните останки на Червения барон са извадени и пренесени в Германия, препогребани са на Берлинското гробище на инвалидите.

Въпросът кой със сигурност е пуснал съдбоносния куршум обаче остава открит. Генерал Роуленсън лично поздравява двамата австралийски картечари Иванс и Буйе с победата над страшния ас.

Пилотите обаче твърдо отстояват честта на кралските ВВС и настояват победата да се зачете на майор Браун. Всякакви разследвания вече са практически невъзможни. Никой не броил попаденията, нито от какъв калибър са, още повече под какъв ъгъл са направени пробойните. Съвсем скоро от оборудването на самолета не е останало нищо – всичко е разграбено като сувенири от знаменития ас.

Очевидци на събитията обаче твърдят, че Рихтхофен е ранен в крака и в корема, на пода на кабината имало локва кръв. Като цяло показанията им свидетелстват, че Червеният барон по-скоро е убит от огън от земята, а не от капитан Браун. Истината никога няма да бъде узната. Това е един от митовете към биографията на знаменития ас.

Послеслов

Нито едно четиво за Манфред фон Рихтхофен не може да бъде задоволително пълно, ако поне не се спомене за още двама фон Рихтхофен: за неговия брат Лотар и за неговия далечен братовчед Волфрам.

Лотар фон Рихтхофен е роден на 27.9.1894 г., войната го заварва също офицер от кавалерията. От 6.3.1917 г. служи при брат си като пилот. Под негово ръководство Лотар само за 47 дни удържа 24 въздушни победи. Общо е раняван три пъти. Ден преди последното раняване (13.8.1918 г.) той удържа последната си 40-а победа, когато сваля „Сопвич Кемъл”, пилотиран от английския ас Джон Самърс. Лотар умира на 4.7.1922 г., като няма навършени 28 г.

Волфрам фон Рихтхофен е роден на 10.10.1895 г. Фелдмаршал от германските ВВС от времето на Втората световна война. Той също като братовчедите си започва войната като кавалерист, но през 1918 г. става летец и през март получава назначение в Jasta 11. За половин година до края на войната спечелва осем въздушни победи и заслужва званието „ас”. През 1938 г. става генерал-майор. Съветник е на генерал Франко в Испания. Командва легиона „Кондор” след завръщането му в Германия. Командва 8-и авиокорпус при нахлуването в Полша и бомбардирането на Варшава. Получава 26-и по ред Рицарски кръст с дъбови листа. В кампанията в Русия командва 2-и и 4-и въздушен флот. По-късно ген. Ерих фон Манщайн описва Рихтхофен като „със сигурност най-добрият военновъздушен командир, който имахме през Втората световна война”. Той става един от шестимата фелдмаршали от Луфтвафе в историята на Третия райх. (Останалите са Херман Гьоринг, Алберт Кеселринг, Ерхард Милх, Хуго Шперле и Роберт Ритер фон Грайм.) В края на 1944 г. фон Рихтхофен се пенсионира по здравословни причини. На 12.7.1945 г. умира от мозъчен тумор, докато е държан в плен в Бад Ишл от американците.