На 10 юли 1949 г. в построения за 6 дни мавзолей в центъра
на София срещу Царския дворец е
Проектиране и строителство
След смъртта на Георги Димитров на 2 юли 1949 г., Министерският
съвет на НРБ взема решение за балсамиране на тялото и построяване на мавзолей,
в който то да бъде изложено за вечни поклонения.
Изграждането на мавзолея е под прякото влияние на практиката
в СССР, където през 1924 г. е изграден мавзолей на починалия В.И.Ленин. Там
това става донякъде от необходимостта на всеобединяващ символ в безпътицата
накъде да се развива съветската държава – в посока на разработения от Ленин
модел на НЕП или към централизирана планова държавна политика. Не на последно
място са и атавистичните представи в Русия за ролята на вожда в условията на
все още крехка държавност.
Има разминавания в сведенията за това как е протекло
проектирането и строителството. Общото е, че сградата е почти изцяло готова до
10 юли, когато тялото на Георги Димитров е положено официално в нея, и че тя е
дело на архитект Георги Овчаров с участието и на Рачо Рибаров и Иван Данчов.
Според една от версиите на арх. Г. Овчаров са дадени 3 дни,
за да направи проект. Той успява в срок и го изготвя в свой стил - с дорийски
колони. Проектът обаче не е одобрен от Политбюро на ЦК на БКП и принуждават
Овчаров да го опрости дотолкова, че формата на построената сграда е коренно
различна от първоначално проектираната. Опростяването се следи от арх. Р.
Рибаров и е прието след одобрение от ръководителя на тогавашните Строителни
войски ген. Иван Винаров.
Строителството е ръководено от Георги Натов. За официалната
церемония по поставяне тялото на Георги Димитров в мавзолея недовършените
колони и цялата горна част на сградата са опаковани с червен плат.
Малко по-различен е разказът на сина на арх. Овчаров за
същите събития: „В деня, когато Георги Димитров умира, у дома някъде около 22
ч. идва директорът на „Главпроект“ арх. Фурнаджиев. Той съобщава на баща ми, че
на заседание на Министерския съвет се взело решение да се прави мавзолей.
Задачата е възложена на „Главпроект“, а няколко архитекти трябва да представят
проектите си, но това да стане много бързо - до 12 ч. на следващия ден. На
импровизирания конкурс одобряват проекта на баща ми. Започва бясно строителство
и на шестия ден мавзолеят е почти готов. Точно тогава обаче се случва нещастие
- камък пада върху един трудовак и го убива. Ентусиазмът намалява. За
погребението не е готов само един корниз, който прикриват с черна драперия...
Едва по-късно баща ми и арх. Рибаров довършват корниза и страничните стени.”
Впоследствие фасадата e облицована с русенски камък, а
по-късно подменят облицовката с нови плочи от врачански камък. С моделиране на
терена към градината гробницата изпъква върху стълбища, оформящи средно висок
стилобат; това заедно с подземните пространства е единствената запазена част от
мавзолея днес.
Срещу входа е вградена скулптурна глава на Димитров, а от
двете страни са бюстове на Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитров и Васил
Коларов. След няколко месеца на известно разстояние от основната сграда от ляво
и от дясно е добавена по една гранитна стена с ниши за погребване на бъдещите
партийни вождове.
Във втората ниша на източната стена е погребан Васил
Коларов, чиито кости през юли 1990 г. са изкопани и преместени в Софийските
централни гробища. Следващият партиен вожд Вълко Червенков не е погребан тук,
тъй като умира отдавна свален от власт и с развенчан култ към него, а
последният - Тодор Живков, умира, след като мавзолеят е затворен и е изоставен
като център на комунистическия култ.
Поддръжка и реконструкции
Мавзолеят закономерно става център на тоталитарния култ към
Георги Димитров като "вожд и учител на българския народ" и част от
държавния церемониал в НРБ през периода 1949-1989 г. Там по протокол
чуждестранните делегации полагат венци при посещение в страната, а
партийно-държавното ръководство от трибуната му приема манифестациите и
парадите на официалните празници.
Мавзолеят е обект за милиционерска охрана от първостепенно
значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен
на днешния пред Президентството. Във вътрешността на гробницата в часовете,
когато е отворена, също стоят гвардейци - след входа пред бюстовете, на чупките
на коридора и при саркофага.
Обектът е оборудван с климатична инсталация, поддържаща
температура от 17°C с отклонение плюс/минус 0,5°C. Повечето му помещения се
намират под земята. Там са се извършвали процедурите, необходими за поддържане
на балсамираното тяло. Саркофагът, в който то е било изложено, е с бронирани
стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу чрез специален подемник, а когато е
качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена
камера.
През 1974-1975 г. е извършена основна реконструкция на
мавзолея - разширени са помещенията под траурната зала и е подменена
климатичната инсталация, поставена е пластично разработена монументална врата,
кристалната камера-саркофаг и мозайки на Дечко Узунов.
Разрушаване
На 17 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов взема
решение за изваждане на тленните останки от мавзолея и тяхното погребване.
Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е погребано в
Централните софийски гробища. Никой в страната не се обявява против, което
недвусмислено означава, че на този ритуал отдавна му е дошло време.
След изваждането на тленните останки от мавзолея в
продължение на 9 години се водят дебати за съдбата на сградата. Давани са
рационални идеи сградата например да бъде превърната в Музей на тоталитаризма и
други от този род. През това време партийните наследници на Георги Димитров от
БСП на практика не правят нищо в защита на сградата.
Накрая управляващите от ОДС налагат мнението, че мавзолеят
трябва да бъде разрушен, за да не се превърне в символ на тоталитаризма и място
за комунистически поклонения, какъвто нито той стана за изминалите 9 години
преди това, нито гробът на Димитров. Политическата зрялост на българския народ
бе силно недооценена. Не трябва да се отхвърля и версията, че ОДС търсеше бърз
политически дивидент за отклоняване на вниманието от криминалната приватизация,
а това можеше да стане само под развятото знаме на антикомунизма.
Разрушаването на мавзолея започва на 21 август 1999 г.,
ръководено лично от Евгений Бакърджиев - вицепремиер и министър на регионалното
развитие и благоустройство в правителството на ОДС, заради което впоследствие е
наричан Багера. Акцията по сриването на тоталитарния символ е наблюдава лично
от тогавашния премиер Иван Костов-Командира с целия му антураж, то и това не
допринася за успешния й ударен край.
Първият взрив е гърми в 14:37 часа. По-късно са извършени
още три големи взрива, след което разрушаването продължава с машини. Работата
обаче не спори. На втория ден наш национален всекидневник излиза с чело на
първа страница „2:0 за Мавзолея”. Мавзолеят е гърмян общо пет пъти.
Последните отломки са извозени в късния следобед на 27
август 1999 г.
Разрушаването е извършено по най-вандалския начин. И досега
стоят изкъртените стъпала от веригите на строителните машини, разкъртили
сградата, а можеше преди това няколко самосвала да засипят стъпалата с
баластра. В същност стъпалата останаха като символ на разрушителната дейност на
СДС в държавата, заради което тя не само падна от власт, но и се загроби като
партия.
Мавзолеят на Георги Димитров го няма вече 15 г., но го
помнят всички софиянци на съответната възраст, макар и с противоположни
политически нагласи. Теренът там и сега в разговорите е наричан „Мястото,
където беше мавзолеят”. А Бакърджиев... Апропо, наистина какво ли стана с Бъки?