На 12.7.1991г е приета Конституцията на Република България. Четвъртата конституция след Освобождението през 1878 г. бе
повод за тежък политически конфликт и противопоставяне в трудно отърсващата се
от тоталитаризма държава преди 23 години.
Подписаха я 309 от 400-те депутати в Седмото Велико Народно
събрание.
Съюзът на демократичните сили, подкрепен тогава от
президента Желю Желев, обяви, че
мнозинство на скоро преименувалите се бивши комунисти няма морално право
да изработи демократичната конституция.
В опит да попречат на приемането на конституцията, на 14 май
1991 г. 39 депутати от СДС напуснаха парламента, вдигнаха палатков лагер до
храма "Света София", а в емоционален изблик бъдещият вицепрезидент
Блага Димитрова изрече клетва: "Който подпише Конституцията, да му изсъхне
ръката".
В крайна сметка 313 депутата гласуваха "за" тази
"Конституция на безпринципния компромис", както я нарече Светослав
Лучников, безспорният юридически авторитет в СДС.
На никого ръката не изсъхна, а след седмица - две 39-те
протестиращи прекратиха гладната стачка и се завърнаха в Народното събрание.
Тогава стана първото голямо разцепление в СДС. Сред т.нар.
"конституционни бащи" бяха над 100 от 145-те "сини"
депутати.
Според основния закон България е република с парламентарно
управление, единна държава, в която не се допускат автономни териториални образувания.
Конституцията установява основните принципи, върху които се
изгражда политическата система на обществото - политически плурализъм,
разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна.
В нея са посочени принципите на демократичната избирателна
система - общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване, определени
са формите на собственост - частна и публична (държавна и общинска), основните
права и свободи на гражданите и основните им задължения.
За 23 години в Конституцията са извършени четири промени,
които са свързани главно с присъединяването на България към Европейския съюз
(ЕС).
В първоначалния текст не е предвидена нито евроинтеграцията,
нито бързината на развитие на електронните съобщения, нито свободата на
пътуване, местене и установяване.
Първата поправка е от 24 септември 2003 г. и е свързана с
мандатността, имунитета и несменяемостта на магистратите.
Втората поправка е от 18 февруари 2005 г. Към основните
насоки на Република България е добавено участието в ЕС. Дава се разрешение за
''придобиване на земя от чужденци и чужди юридически лица'' и то се отнася само
до лица от ЕС.
Допуска се предаването на български гражданин на друга
държава или международен съд, когато такова наказателно преследване е
предвидено във влязъл в сила международен договор.
Българските граждани вече могат да гласуват за членове на
Европейския парламент и за местни органи.
Третата поправка е от 30 март 2006 г. и с нея е ограничен
депутатският имунитет (съответно и на конституционните съдии). Новият текст
гласи, че депутатите носят наказателна отговорност за всяко престъпление от общ
характер.
Омбудсманската институция се закрепя на конституционно ниво
и и се предоставя право да сезира Конституционния съд за установяване на
противоконституционност, но само по въпроси, които засягат правата на
гражданите.
Засилва се ролята на прокуратурата (контрол и самостоятелно
извършване на разследването) и се намалява ролята на следствието.
Четвъртата поправка е
от 2 февруари 2007 г. и засяга взаимодействието между властите, съобразно
констатации и оценки на Европейската
комисия. С нов текст се прави опит да се ограничи гласуването на народните
представители с чужди карти в пленарната зала на Народното събрание.
Първата българска конституция е Търновската (Конституция на Българското
княжество), приета след Берлинския конгрес, на 16 април 1879 г. от
Учредителното събрание във Велико Търново.
Втората е Димитровската конституция (Конституция на Народна
република България), приета през 1947 г. и действала до 1971 г. Тя е написана
по съветски модел и повтаря програмни документи на Българската комунистическа
партия (БКП).
Живковската конституцията от 1971 г. (Конституция на Народна
република България, 1971) е одобрена чрез референдум в който участвали 99,70%
от всички гласоподаватели, а 99,66% гласували в подкрепа.
Проектът първо бил одобрен от ЦК на БКП, а механизмът е
типичен за всичко случващо се в тоталитарната държава.
В преамбюл се подчертава принципът "една партия, една
държава", посочената цел е социалистическото общество да прерасне в
комунистическо, подчертават се връзките със СССР и с всички комунистически
държави по света.