На 09 февруари 1923 г, в България е съставен нов кабинет с
министър-председател
Александър Стамболийски е водач на Българския земеделски
народен съюз (БЗНС). Министър-председател на България в 40-то правителство
(1919-1923). Народен представител в XIV-то, XVI-то, XVII-то, XVIII-то, XIX-то,
XX-то ОНС и в V-то ВНС.
Роден през 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Завършил
Лозаро-винарското училище в Плевен. Ученик на основателя на Българския
земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. Учил философия в Хале и агрономство в
Мюнхен.
Участва в учредителния конгрес на БЗС (1899). Фактически
водач на БЗНС - под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация
в политическа партия. Противопоставя се на промените в Търновската конституция
(1911) и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915
г. е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на
Войнишкото въстание (1918) е освободен и изпратен да преговаря с въстаниците за
мирно разрешаване на конфликта.
Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов, той оглавява
въстанието и е провъзгласен за председател на т. нар. Радомирска република.
След неуспеха на бунта се укрива, но през 1918 г. е амнистиран. През 1919 г. се
включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров.
Участва в преговорите
за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров
да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919
г. подписва Ньойския договор.
След парламентарните избори през 1920 г. правителството е
съставено само от представители на БЗНС. Правителството на Стамболийски се
опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна
война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване
на приятелски отношения с Югославия.
Във вътрешен план то провежда някои реформи, като
ограничаване размера на поземлената собственост, въвеждане на трудова повинност,
опростяване на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 г. е
проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи.
По-късно се провеждат репресии срещу БКП и срещу буржоазната
опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия. В
началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа, извън
средите на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция -
лява и дясна, македонските емигрантски организации, военните.
На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е
извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на
буржоазните партии и царя. Оранжевата гвардия е обезоръжена. Междувременно, в
страната избухват стихийни селски вълнения. БКП заема позиция на неутралитет,
лишава бунтовете от подкрепа и в крайна сметка те са потушени. Стамболийски е
заловен край родното си село и убит по особено жесток начин на 14 юни 1923 г.
Убийството на Александър Стамболийски, 1923 г.
Покушението срещу министър-председателя Александър
Стамболийски е едно от многобройните политически убийства с огромни последствия
за страната и със сигурност едно от най-отвратителните. След като управлението
му напълно губи подкрепа извън средите на селячеството, а срещу него застава
цялата българска интелигенция, армията и останалите политически партии, на 9
юни 1923 г. е извършен военен преврат. Няколко дни по-късно законният
министър-председател е заловен и заедно с брат му Васил е подложен на нечовешки
изтезания в къщата им край с. Славовица. Рязан с нож и прободен близо на сто
места, на 14 юни Александър Стамболийски издъхва в нечовешки мъки. Впоследствие
главата му е отрязана. След тази садистична екзекуция, колелото на насилието в
българската история отново се завърта, помитайки след себе си малкото останал
здрав разум в политическата ни действителност.