 |
| Полковник Иван Рогозаров - на преден план. |
На 6 май 1945 г., според противоречиви публикации, включената в отбраната на Виена българска противотанкова бригада в състава на немските СС-войски (Panzer-Zerstörer Brigade), взема участие в заключителните боеве край град Щокерау срещу части от 46-а армия на ІІІ Украински фронт.
Създаването и съществуването на бригадата от около 700 българи-доброволци е почти безспорно от всички изследователи. Подразделението е замислено като дивизия (Waffen-Grenadier Division der SS), но поради ограничения брой на българите-доброволци се формира като гренадирски полк (Waffen-Grenadier Regiment der SS), но накрая представлява само противотанкова бригада.
Превратът на 9 септември заварва в Германия български противотанков дивизион, който се намира там на обучение, и именно преминалите български военнослужещи на страната на немците стават гръбнак на бригадата.
През октомври 1944 г. корпусът е съставен и базиран във военния лагер в Дьолерсхайм до Виена, където минава обучението му. Там се събират 25 офицери, 56 подофицери и близо 500 войници от българската армия. Към тях впоследствие се присъединяват близо 150 български студенти, включително 12 девойки, изучаващи медицина във Виена, повечето от които са членове на организацията „Бранник”.
Бригадата се състои от два пехотни батальона, усилени с противотанкови средства: артилерийски дивизион и бойно-осигурителни подразделения: свързочно-сигнална, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна рота. Командир на бригадата е полк. Иван Рогозаров, носител на два ордена „За храброст”, бивш началник щаб на Трудови войски. Първи батальон е командван от подполковник Георги Малков (бивш началник-щаб на Втора пехотна дивизия на Българската армия), а втори батальон - от капитан Цветан Богоров. За началник-щаб на бригадата е назначен СС-щурмбанфюрер Паул Брилинг - член на НСДАП, чиято майка е българка.
В блога „Един завет” на клуба на потомците на царския офицерски корпус има публикация на Михаил Кожемякин за боя на 6 май:
Българската противотанкова бригада в състава на SS войските
На 5 май командирът на 2-ри танков корпус на SS отдава заповед Българските SS да заемат позиция в отбранителната зона в покрайнините на Щокерау, югозападно от Виена. Със стремителен нощен марш към фронта Българската легия в утрото на 6 май се влива в редиците на SS дивизията, отбраняваща Щокерау, и поема участък от отбраната.
Противотанковите съоръжения на подстъпите към града не са довършени и полковник Рогозаров решава да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата могат успешно да им се противопоставят. За да избегне жертвите сред мирното население, той се обръща към все още не успелите да се евакуират жители на Щокерау със заповед спешно да напуснат града.
Бойният дух на българските легионери в очакването на боя е висок. "На всички ни беше ясно, че краят на войната не е далеч, и че Германия не може вече да победи - спомня си впоследствие ветеранът от бригадата Стоян Попянков, по това време млад бранник, - но битката я очаквахме с упоение. В края на краищата след толкова митарства бяхме длъжни да покажем и на руснаците, и на немците, как могат да се сражават истинските българи!"
"Боже, пази България и всички нас!" - пишат легионерите по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове.
Боят започва към девет часа сутринта.
Противник на българите се оказват части от същата онази 46-а армия, която повече от всичко искат да срещнат на бойното поле, и затова легионерите воюват особено бойко и упорито. Съветските танкове и пехота навлизат в града и предприемат срещу позициите на българските воини мощна артилерийска и авиационна щурмова поддръжка, но не им се отдава да се придвижат навътре в Щокерау чак до вечерта. Успешно удържат позициите си и германските есесовци.
Към 18:00 часа на 6 май атаката е прекратена. В боя Българската Waffen бригада успява да извади от строя 14 съветски танка и 2 самоходни артилерийски установки (от общо 29, изгубени през този ден от 46-а армия в Щокерау) и унищожава най-малко 100 пехотинци. Около 30 съветски войници са заловени в плен. Легионерите показват крайно оригинален подход към използването на пехотното въоръжение - успяват да свалят с противотанковия гранатомет "Офенрор" непредпазливо снижил се при щурмуването Ил-2. Този случай няма аналог в историята на Втората световна война.
Загубите на българската бригада са 98 души убити и ранени и 46 безследно изчезнали. Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от Червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските власти и след показен съд са разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945 г. Сред разстреляните е и мъжественият командир на 1-и батальон Георги Малков, тежко ранен в боя за Щокерау. Основна причина за смъртните наказания е повдигнатото формално обвинение за дезертиране на страната на противника по време на война.
През нощта командването на корпуса получава заповед за отстъпление и Българската бригада се придвижва на запад по пътя извън града. Нямат възможност да вземат със себе си руските пленници и полковник Рогозаров нарежда те да бъдат ликвидирани, но поручик Хаджилалчев по собствена инициатива не изпълнява заповедта на командира, за което е разжалван в редник, но не е отстранен от командването на своята рота.
Оставащите в Щокерау подразделения на SS получават задача да го удържат още едно денонощие (което успяват да сторят, задържайки града до края на 7 май), а през това време Българската бригада SS получава от командването на 2-ри танков корпус на SS задачата да заеме и отбранява град Хорн, ключов пункт в следващия отбранителен рубеж на корпуса.
Легионерите се придвижват към определения им район за съсредоточаване на автомобили и камиони и полковник Рогозаров разчита, че 60 км разстояние ще бъде преодоляно за една нощ. Но шосето се оказва задръстено от разнообразни омешани подразделения на отстъпващите немски войски и темпът на придвижване рязко се забавя.
Зората заварва бригадата пред мост близо до Цирсдорф, където става задръстване от стремяща се към отсрещния бряг техника. Положението се влошава при внезапна атака на съветски пикиращи бомбардировачи, които сериозно повреждат моста и причиняват немалко жертви сред прехвърлящите се части. Там са убити и ранени няколко български легионери, а половината от артилерията на бригадата, която не успяват да прехвърлят на другия бряг, се налага да бъде изоставена.
Но това още не е най-тежката загуба, постигнала българите на злощастния мост. В невероятната суматоха се изгубва 2-ри батальон в почти пълен състав. Неговият командир капитан Богоров, намиращ се по това време при командира на бригадата, се втурва да търси подчинените си и сам изчезва безследно. Изостават и се изгубват немалко войници и от останалите подразделения. Съдбата на 2-ри батальон, заблудил се при Цирсдорф, се оказва печална.
Организираността си запазва само ротата на разжалвания поручик Хаджилалков. Той се присъединява към отряд австрийци от народното опълчение. Те отстъпват с бой в планинските райони на западна Австрия и там заедно продължават да се бият до 12 май. В постоянните сражения с Червената армия Хаджилалков загубва около 2/3 от личния си състав - убити, ранени и изчезнали - и взима решение да разпусне ротата си. Той самият с фалшиви документи успява да се добере до България, в родния си град Бургас. Понеже по-големият му брат е един от местните комунистически водачи, поручикът се отървава с две години тъмничен затвор. На по-голямата част от войниците му австрийците помагат да се прехвърлят в зоната, за която отговарят американските войски, а някои се скриват и остават да живеят в Австрия.
Остатъците от Българската бригада SS пристигат в Хорн едва по пладне на 7 май. По това време в строя са не повече от 300 души, а една десета от тях са ранени. Но бригадата все още съхранява боеспособността си и може да изпълни поставената й бойна задача. Обаче съединенията и частите на 2-ри танков корпус на SS така и не пристигат в града: в боевете на 7-8 май те са изтласкани на юг. Вместо тях отбраната на рубежа поемат сборни подразделения на Вермахта под командването на генерал Карл Люде и тогава започват проблемите. Веднага след пристигането на бригадата в града полк. Рогозаров и щурмбанфюрер Брилинг са приети от генерала и получават уверение, че немците ще защищават града докрай и българите ще бъдат включени в отбраната му.
Обаче на Българската бригада SS не е съдено да вземе участие в защитата на градчето Хорн. Генерал Люде вечерта на 7 май влиза в радиопреговори с командването на съветската 46-а армия и сключва тайно споразумение за предаването на града в утрото на 8 май (реално той е зает едва на 9 май, понеже на 8 май части на 2-ри танков корпус на SS, 43-ти армейски корпус и фолксщурмът задържат настъплението на съветските войски на подстъпите към града).
На заелите града подразделения на генерал Люде съветското командване гарантира свободен проход до зоната, намираща се под контрола на американската армия, при условие, че бъдат разоръжени и предадени на Червената армия всички есесовци. Така Българската SS бригада е изправена пред реалната опасност да бъде пленена от съюзниците си. Но един от офицерите в щаба на генерал Люде, не желаейки да поеме върху себе си измяната, извършена от началника му, около полунощ съобщава всичко на полк. Рогозаров. Той веднага вдига бригадата по тревога и с подкрепата на няколко десетки гестаповци, намиращи се в града, се опитва да завладее щаба на генерала и да изолира верните му войници. Скоро на споменатите пунктове се завързва ожесточен бой, продължил до три часа в утрото на 8 май.
Българите отстъпват по численост на подразделенията на Вермахта в града и не успяват да го овладеят. Загубвайки повече от двадесет души, бригадата е принудена да отстъпи по шосето на северозапад, оставяйки цялата си артилерия и голяма част от автотранспорта. Опасявайки се от преследване, легионерите на разсъмване се отклоняват от шосето и се укриват в гората, където заемат отбранителна позиция.
Хората са напълно изтощени физически и морално и на полк. Рогозаров му се налага да им даде почивка за няколко часа. Безизходността овладява войниците и офицерите. Щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери, загинали от раните си, получени в нощния бой.
Няколко души бягат на изток - да се предадат на Червената армия. Ротмистър Замфиров се опитва да ги застреля, но командирът на бригадата Рогозаров го спира. Опасявайки се обаче, че те могат да издадат на противника местоположението им, той нарежда да прекратят почивката. На спешния съвет от оцелели офицери е взето решение да тръгнат на запад към зоната на американците, където могат да разчитат на по-добри условия на капитулация, отколкото при Червената армия.
В походен ред бригадата поема по черния път към Гмюнд. Няколко часа по-късно над колоната започва да кръжи съветски разузнавателен самолет По-2. С картечница командирът на артилерийския дивизион капитан Лебибов успява да го уцели. Бипланът каца принудително на пътното платно. Легионерите залавят екипажа му - две млади жени-пилоти от нощния бомбардировъчен полк на 5-а съветска въздушна армия. Българите се отнасят към жените с чисто балканско благородство: превързват им раните и ги оставят на грижите на свещеника от малкото селце Будвасер до идването на съветските войски.
В селото легионерите разменят камионите, които са изчерпали горивото си, за няколко каруци и коне. На тях качват ранените, които не могат да ходят сами и бригадата продължава марша си на запад. Нощта на 8 срещу 9 май я застига южно от населеното място Цветл, където бивакува заедно с разпокъсани подразделения от отстъпващи войски на Вермахта.
На сутринта позициите й попадат под обстрела на съветска тежка артилерия. Тръгва слух, че бронемеханизираният авангард на Червената армия през нощта ги е заобиколил и е отрязал пътя на запад. Нашите есесовци и немските войници заемат кръгова отбрана. Но за един час се появява само разузнавателна група на противника от два леки танка и без затруднение я прогонват с картечен огън.
За изясняване на обстановката полк. Рогозаров праща три патрула от доброволци под командването на ротмистър Замфиров, поручик Црвенич и фелдфебел Ковачев. След като се връщат, те докладват, че по шосето на Гмюнд в посока към чешката граница действително се движат съветски танкове и пехота на камиони. Българската бригада очевидно се оказва извън зоната на тяхното напредване и на нея временно просто не й обръщат внимание. Но бригадата се намира в тила на противника, а наличните сили не позволяват и дума да става за пробиване на път на запад с бой. Нищо добро не вещае и предаването в плен: при съветските "съответни органи" разговорът с не немските формирования на SS е кратък...
И тук на помощ идва традиционната балканска съобразителност. Полк. Рогозаров нарежда тридесет от легионерите с най-светъл цвят на косата да се облекат в униформите на пленниците от Щокерау и да се въоръжат с трофейните руски автомати. Останалите скриват под дрехите си лично оръжие - гранати, пистолети, ножове и трябва да се представят за пленници. Строяват се в колона, обкръжена от преоблечения конвой, и така бригадата се придвижва на запад, като в средата й се намират каруците с ранените и скритото на дъното им стрелково оръжие. Шествието се води от отлично говорещия руски език Рогозаров, на кон и в униформата на съветски капитан. През деня няколко механизирани колони на съветските войски подминават бригадата, но в суматохата на последния ден от войната нито една от тях не заподозира автоматчиците, които водят на някъде колона "пленени фрицове".
Вечерта на няколко километра от чешката граница пътя на българите е преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Сигурно посоката на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочват автоматите си срещу българите, а командващият ги офицер се приближава до Рогозаров и изисква от него да му предаде документите за съпровождане на пленниците. Вместо отговор полковникът вади пистолета си и го убива на място - това послужва като сигнал и легионерите нападат изненаданите мотоциклетисти. Завързва се престрелка, в която са убити онези руснаци, които оказват съпротива, а около двадесет от тях са заловени в плен. От българска страна в схватката е убит само полковник Иван Рогозаров.
След това нуждата от маскарад отпада от само себе си. Нов командир на бригадата не е избран и всички решения се взимат колегиално от оцелелите офицери. Погребала своя храбър командир, бригадата продължава да се движи и в нощта на 10 май преминава австрийско-чешката граница в района на Чешке-Веленице.
На разсъмване авангардният патрул на българите под командването на ротмистър Замфиров, придвижван от трофейните мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък опитващите се да го атакуват чешки партизани (при което няколко заловени чехи са натупани от българските войници с колан и пуснати по живо по здраво) и излиза в покрайнините на населения пункт Тргове-Свини. Именно там той среща разузнавателно подразделение от 3-та американска армия.
Отведен в щаба на американския танков полк, ротмистър Замфиров в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г. подписва капитулацията на Българската бригада SS. След това заедно с американски капитан той се връща при бригадата и обявява на другарите си условията на капитулацията.
250-те оцелели легионери се строяват за последен път, тържествено се прощават с бойното си знаме, а след това знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря. Няколко часа по-късно българската колона с бели знамена пристига в определения й за предаване район. Там легионерите слагат оръжие, предават на американците всички съветски пленници и са ескортирани в тила на 3-а американска армия.
По-нататъшната съдба на легионерите е различна. След краткотрайно пребиваване в няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад-Ишл, където дочакват освобождаването си. Условията в лагера са тежки, но издръжливите българи ги понасят относително леко. Легионерите с най-голям късмет са освободени от американците след 6 месеца, останалите - средно след около година.
В условията на започващата Студена война американските спецслужби активно работят с българите, имащи репутацията на борци против комунизма. Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут.
Много от легионерите, които не са пленени, след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях отново се включват в българските и македонските антикомунистически партизански отряди, а на някои им се удава да се върнат към мирен живот. Мнозина от тях са арестувани от българските органи за сигурност и са осъдени на различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се в родината след освобождението си от американски плен.
Повечето легионери емигранти се завръщат в родината след обявената в България през 1954 г. амнистия на участниците в антисъветската борба и политическите затворници. Тогава са освободени и легионерите с по-дълги срокове в затворите.
По-нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера бившият лекар на бригадата Лука Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна Легия" е организиран през 1992 г., след падането на комунистическия режим в България. Организационно той влиза в състава на Съюза на ветераните от Втората световна война, обединяващ в България хора, сражавали се на страната на двете воюващи коалиции.
Дейността на съюза е традиционна за организации от подобен род - ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. съюзът наброява 42 ветерани от Българската бригада SS, от които 5 живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 е в Германия, а всички останали са в България.
Документалните източници за Българската противотанкова бригада SS са съвсем оскъдни. Единствените официални материали по този въпрос са протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни заради откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и "свидетелите". Все пак при какви обстоятелства са ранени и после пленени от Червената армия седмината легионери начело с подполковник Георги Малков, формално съдени и разстреляни на 29 септември 1945 г., ако не са участвали в бойни действия?
Единствен източник на сведения за тези събития са спомените на ветераните от Легията. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков, учил през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противотанковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София, 1995).