Отговорът (2): Този господин е бил кмет на Пловдив преди век и е станал символ на кметската корупция! Оживял Алеков герой!

Вчера попитах: 

Нашият герой Деньо Манев

С какво си мислите, че е известен този господин, живял в началото на 20-ти век в Пловдив?

Отговорът:

Деньо Манев става символ на кметската корупция дълги години. Той е жив образ излязал от Алеко Константиновите книги.

Преди век Пловдив въстава срещу далавераджията Деньо Манев- кмет на града и играе хоро върху разрушената му къща

Преди 102 години един пловдивски кмет е осъден на 5 години ефективен строг тъмничен затвор заради далавери. Влиза зад решетките през 1920-а. След него Пловдив се възстановява повече от десетилетие. Кметът Деньо Манев става символ за безконтролната власт.

Чашата на народното търпение прелива, когато той купува почти без пари общинско място на Сахат тепе и с труда на местната пожарна команда строи нова къща. Тя е разрушена камък по камък от бесните пловдивчани, които след това играят хоро върху развалините й.

Интересното е, че единственият осъден за корупция пловдивски кмет Деньо Манев е от средногорското село Розовец. А от него е и Гюро Михайлов ​- човекът който е символ на доблестта. Скандалната кметска къща е на терен, собственост на училищното настоятелство на училище „Алеко Константинов”, което тогава се казва „Андрю Карнеги”. Къщата се падала насред двора на съвременното училище. В съседство и тогава била Пожарната команда. А неин шеф бил един от любимите служители на кмета Манев - Коста Келеша. По време на това кметуване се случили още куп екзотични назначения на образи с прозвища като Шантеклера, Куршума, Коцкара, Цамбъра, Гарвана и тъй нататък.

А се стигнало до тях, след като кметът Манев уволнил ден след встъпването си в длъжност

Пловдив от онези години

всички общински служители​ - около 400 души, и на тяхно място назначил верни партийни другари. Новата къща била вдигната с общински материали, а работници били пожарникарите, които я зидали даром. И без това дори при пожар нямало какво да правят - от 36 коня били останали само 6 умиращи от слабост. Двете пожарни коли отдавна се били разпаднали на части. След завършването на къщата едни от първите посетители били депутати от Германия.

Деньо Манев бил избран за кмет от Либералната партия на д-р Васил Радославов през 1914 година. Преди това - в 1900-та, за кратко пак бил кмет, но тогава не успял да остави трайна диря. Времето било малко. След уволнението на 400-те служители общината моментално стигнала до дълг от 300 000 златни лева. В следващите 4 години градът така закъсал, че нямало пари за заплати и на новоназначените служители. С месеци не взимали и лев и се стигнало до куриоза чиновници да напускат работа и за местата им да няма никакви кандидати.

 

„През 1911-1912 г. кандидатът за кмет Деньо обещал да превърне Пловдив в голям балнеолечебен курорт ​- Карлови Вари на Б​алканите. Обяснил на електората, че това е лесен проект - само трябва да се прокарат тръби от Хисаря до тепетата”, разказва историкът Владимир Балчев, който от години събира материали за емблем тичния кмет. 

След това щели да построят минерални бани. Плановете на Деньо Манев предвиждали градът да се задръсти с богати чужденци. Всички специалисти обяснили, че това не може да стане, защото по дългия път от Хисаря до Пловдив водата ще изстине и ще изгуби своята лечебна сила. Въпреки бомбастичните обещания електоратът избрал Манев.

 

След уволнението на 400-те чиновници новият кмет започнал да разпродава на безценица най-апетитните общински имоти. Търговете се провеждали през нощта и за тях знаели само "нашите" хора. Противниците от Демократическата партия били заплашвани на съвещанията на Общинския съвет с тропане на ножове. Затова Денев наел 500 цигани от "Столипиново".

 

През това време България влязла в Първата световна война и това променило коренно всичко. Делото срещу кмета Деньо започнало на 2 ноември 1918 година. Смятал, че то ще се точи поне 10 години. И тук сметките му излезли криви - било смутно време и го съдил военновременен съд по най-скоростната процедура. Присъдата била потвърдена и от Върховния съд и влязла в сила през 1919-а.

 

Пловдивската преса от 1918-а: 

 

Видял градоначалникът празно място, и му се присънила къща

Общинските коне

"За нечистотиите по градските улици кметът Кесяков бил свършил редица полезни работи. Той
оставил на Деню Манев 40 боклукчийски коли и коне, три машини за поливане. През юли Деньо Манев предал на тричленната  комисия две коли годни и една биволска, ала чужда, която се ползвала с 40 лева дневен наем. Поливачките били потрошени,  задигнати им би­ли дори колелата, а боклуджийските коли били разбити,  из­горени и ограбени. От 40 коня Деньо Манев предал само 6 коня, 4 крастави и болни коня впоследствие починали от недохран­ване и лошо гледане. От 34 коня на пожарната Деньо предал само 6. "На целия град е известно, че храната, предназна­чена за конете, е отивала за частни нужди на хора от бившия общински режим.

 От намерените  коли шест били ремонтирани за 3600 лева,  купени и коне."

 

Вестник "Юг" от 21 октомври 1918 година

 

"Какво ще кажат германските депутати?

 

"Настъпило е изглежда времето на общото рушение; съба­рят се държави, събаря се и къщата на "пловдивския благо­детел"  и бивш кмет Деньо Манев, който, както е известно, имаше честта да почерпи в дома си с кафе германските депутати. По тоя случай се разправя следното; Една сутрин във времето, когато благословената от Господ либерална концентрация яхаше в името на народното обединение българското племе като конче-вихрогонче, Деньо Манев,  като си правил разходката към Пожарната команда, за да размени със знаменития пожарен командир, уважаемия Коста Келеша, няколко мисли върху положението на фронтовете изобщо... забелязал, че на тая улица нещо липсва."... Провикнал се възмутено и на другия ден там взело да се пълни с постройката на къща. Едва като била готова къщата, разбрало се, че е върху място на Училищното настоятелство.

 

Вестник "Юг" от 2 ноември 1918 година

 

Дядото на Деньо гонил с цигани Хаджи Димитър

 

Според официалната градска история до 1900 година бъдещият кмет Деньо Манев бил обик­новен книжар и в града слабо го познавали. Знаело се, че е от средногорското село Розовец. В него разказвали страшни работи за дядото на кмета. Той носел същото име и дълги години бил несменяем мухтар (т.е. кмет) на село­то. Тормозел българите и така зверски събирал данъците, че никой не оставал на чисто пред хазната.

 

За безобразията му по времето, когато е убит Хаджи Димитър, разказва Захари Стоянов. Ето какво пише апостолът: „Той е имал българско име, говорел български език, но душата му била черна, убежденията му читашки, сърцето му рабско. Като се чуло в с. Рахманли (днес Розовец), че Хаджи Димитър носи байрак „Свобода или смърт", на­шият брат Маню плюл на това и казал, че този Ха­джи Димитър трябва да е най-големият чапкънин. За да покаже и на дело, тоя Маню, че душата му е поганска, ето що направил. Събира той една чета от голи цигани, примамил и още няколко души нему подобни българи, въоръ­жил ги и тръгнал за Балка­на. Маню участвал в ня­колко битки с Хаджи Ди­митра, бил и на Бузлуджа,  клал и хващал своите бра­тя, псувал много повече и от самите турци... За тая заслуга пловдивският па­ша подарил на Маня една добра пушка...".

 

 

 

Черният чорбаджия държал един­ствения хан в селото, единствената кръчма и единственото кафене. Безчинствал както си иска и съвсем логично бил убит от Добри войво­да. Има слухове, че убийството станало по молба на Васил Левски. След смъртта на ненавистния мухтар неговата дейност би­ла продължена от сина му Маню Денев, бащата на пловдивския кмет.

 

В Пловдив знаели тази срамна история, но въпреки това избрали издънката на чорбаджи Деньо за кмет.

 

Израснал от писар до мирови съдия

 

Снимка за спомен на министри и 
кметове от Шуменския затвор, осъдени
за корупция и за националната ката-
строфа.

Единственият пловдивски историк, който е успял да издири наследниците на кмета Деньо Манев,
е уредникът от Регионалния исторически музей Йорданка Кривошиева. Тя изследва и какво е станало с кмета след излизането му от затвора. Всичко е описано в статията й "Пловдивското общинско управление от 1914-1918 година. Неизвестни факти за кмета Деньо Манев". Тя е публикувана в Годишника на музея през 2017 година. "Малко след това успях да издиря и да се свържа с наследниците на кмета Денев. В началото на 2018 година видях внучката му Милка Захариева. По това време тя бе на 87 години и малко след това почина", спомня си Йорданка Кривошиева.

Единствените преки наследници на скандалния кмет носят фамилията Захариеви. Те се падат правнуци на самата Милка. "Мъжът работи в Националната агенция по приходите в София. Правнучката е ски инструктор и владее 4-5 езика. Работи постоянно с чужденци", разказа историчката от РИМ. Преди да започне да изследва живота на Деньо Манев, историчката забелязала, че има много малко факти за живота му. Никой не знае кога точно е роден.

 

"Навсякъде пишат само, че е бил писар в Брезовския съд. А се оказа, че преди да дойде в Пловдив, 20 години е бил мирови съдия. Работил е като такъв в Пещера, после в Месемврия и Нова Загора, а накрая в Ихтиман", обясни историкът.  Според г-жа Кривошиева Манев е съден по Закона за съдене на виновниците от Националната катастрофа по времето на Стамболийски. Затова и делото му минава толкова бързо.

 

В статията си тя описва следвоенния феномен всички беди от годините да се прехвърлят на кметската глава. Дава за пример обвинението, че в Пловдив имало много тиф и за това вината е на кмета. Статията припомня, че по това време градът има лошо водоснабдяване, а коремен тиф има в цялата страна.

 

Припомня се и благотворителната му дейност. През 1918 година за Руския червен кръст кметът събрал 98 лева. Същата година били набрани и 10 000 лева за ученически трапезарии, в които се хранели бедните деца. Голямата му дъщеря Марийка Манева е в благотворителното дружество "Самарянин" и е инициатор благодетелят Димитър Кудоглу да стане почетен гражданин. 

 

 "Щом сте закъсали за мъже, имаме пленници сърби!"

 

През 1918-а се появили първите знаци на съдбата, че кметът ще яде дърво. Деньо Манев обаче не ги разчел правилно. По това време хиляди пловдивски мъже са на фронта. 950 от тях няма да се върнат никога. Жените са останали сами и се чудят как да намерят храна за гладните си деца. През юни 1918 година хиляди пловдивчанки обсадили Общината с викове: „Върнете ни мъжете!”.

 

Достойната издънката на чорбаджи Деньо изчакал да млъкнат и казал: „Щом толкова сте закъсали за мъже, имаме пленници сърби". Последвал рояк от камъни. Кметът се навел, но няколко точни попадения го свалили на тераса­та пред Общината. Издрънчали и първите счупени стъкла, чули се псувни и тежки сексуални закани.

 

 

 

След това гладните жени атакували къщата на омразния кмет. Изпочупили всичко в нея, а за да се спаси от линч, Деньо Менев извадил пистолет и убил една от жените.

 

Извикали военните от гарнизона да усмирят отчаяните пловдивчанки, ала те дошли с походните кухни. Бунтът утихнал, а след това край войниш­ките лагери постоянно се виждали жени и деца с канчета в ръце - колкото и да била оскъдна храна­та за войниците, все ос­тавало по нещо и за гладните.

 

Немските час­ти имали повече продук­ти, само че те не раздава­ли даром - намигвали на жените и посочвали храстите. След немците дошли войниците на Антантата. Това били „афрофранцузи” - зуави, марокан­ци, сенегалци. Те върнали във великия град ориенталската мръсотия и венерическите болести. През 1919 г. се оказало, че близо 14 на сто от пловдивчани са болни от сифилис.

 

Избягал в Банкя при сина си

 

Кметът Деньо Манев влязъл в Софийския затвор през 1920 година. Компания му правили генерал Рачо Петров, Петър Пешев, Христо Г. Попов и други виновници за влизането ни във войната на страната на Германия. В архива на Народната библиотека има снимка, на която всички са се снимали за спомен. Петър Пешев пише в спомените си, че арестантското отделение било винаги пълно и някои от затворените спели в коридора. „Най-дълго време, почти всичкото време, прекарахме в арестантското отделение: аз, Величко Кознички и Деньо Манев”, пише в мемоарите си Пешев, цитиран в статията на Йорданка Кривошиева.

 

През 1921 година новият кмет Иван Кесяков, който заварва опоскания град след Манев, иска предшественикът му да бъде съден за още куп зулуми. Новите обвинения са за щети за 300 000 лева и това, че си присвоил 12 коли със сено.

 

Деньо Манев починал на 22 юни 1928 година в софийския град Банкя. Там живеел със зет си - видния лекар д-р Радан Цанов. Установил се там, защото имал нужда от лечение след годините в затвора. В пловдивската памет обаче той е „умрял презрян в София и по затворите”. Погребан е в Централните софийски гробища на един парцел с жена си Лалка, сина Христо, дъщерята Пенка и 10-годишния си внук Денчо.

 

Отговорът(1): Тази бабичка е най – възрастният сериен убиец в света!

Днес попитах "С какво си мислите, че е известна тази възрастна жена"?

Ето и отговора:

Баба Анушка е 90-годишна и е сериен убиец от малкото село в Сърбия Владимировац. Тя продава "любовни отвари" на жени с брачни проблеми, съдържащи арсен, който убива съпрузите им след около 8 дни.  Смята се, че тя е убила между 50 и 150 мъже. Задържана е през 1928 г. на 90-годишна възраст и осъдена на 15 години затвор през 1929г. Освободена е поради старост, след като прекарва осем години в затвора.

Анушка си прави лаборатория в едното крило на къщата си след смъртта на съпруга й и си печели репутация на лечител и билкар в края на 19 век. Тя е била много популярна сред съпругите на фермерите, които са търсели нейната помощ за здравословни проблеми и тя печели прилични доходи. 

Произвежда лекарства и смеси, които са разболявали  младежи достатъчно, за да избегнат военна служба. Също така продава отровни смеси, които тя нарича "вълшебна вода"  или "любовни отвари". Продава така наречената „вълшебна вода“ най-вече на жени с брачни проблеми и съпрузите им  обикновено умират след около осем дни.

„Любовната отвара“ на Анушка съдържа арсен в малки количества и някои растителни токсини, които са трудни за откриване. Когато й кажат за проблем с брака, Анушка пита клиента си: „Колко тежък е този проблем?“, Което означава „Каква е телесната маса на жертвата?“ След това

Това е стар вестник
с информация за осъдената
баба Анушка

тя успява да изчисли необходимата доза.  

Жертвите на Анушка обикновено са мъже, обикновено млади и здрави. Нейни клиенти твърдят по време на процеса й, че не знаят, че нейната „магическа вода“ съдържа отрова, но вярват, че тя има някакъв вид свръхестествени сили да убива хора. Отварите на Анушка са убили между 50  и 150 души.

 

През 20-те години на миналия век Анушка е имала свой „агент по продажбите“, жена на име Любина Миланков, чиято работа е била да намира потенциални клиенти и да ги води  в дома на Анушка.  Цената на "вълшебната вода" на Анушка е варирала между 2000 и 10 000 югославски динара .

Любопитно: Хората сенки от паралелния свят

Те се появяват на снимки и видеа, а във всекидневния живот често са невидими. Хората обикновено ги вземат за призраци на починали. Парапсихолозите имат и друга версия – това са същности от друго измерение, които живеят редом с нас.

Субектите от снимките 

През 1964 година британецът Джим Темпълтън и семейството му се разхождали недалеч от залива Солуей Фърт в безлюдно място. Бащата решил да снима петгодишната си дъщеря. Какво било учудването му, когато на една от снимките се появила загадъчна фигура, надникваща иззад гърба на детето! Семейство Купър от Тексас подреждало новия си дом. На масата решили да си направят няколко снимки за спомен. При проявяването на филма се оказало, че на кадрите е изобразено нещо, подобно на човешко тяло, което нито висяло, нито падало от тавана.

Дейвид Лий от Мерибъро (Австралия) направил снимка на своята бременна жена със стар лентов апарат. След проявяване на филма открил, че на корема на жена му лежи нечия тъмна ръка с разперени пръсти. На негативите, освен ръката, се виждали рамото и част от тялото на непознатия, намиращ се зад гърба на Сандра Лий. Впоследствие тя си спомнила, че по време на снимката зад гърба си усетила странен студ, сякаш отнякъде повял вятър.

Снимката на Джим Темпълтън. Зад детето наднича загадъчна фигура.

Включете камерата!

Впрочем понякога подобни неща се фиксират и на цифрови фото- и видеоапарати. Не толкова отдавна в Мрежата попаднала снимка, която направила майка, след като изкъпала своето детенце. На пръв поглед на снимката няма нищо странно – просто зад детето стои жена, облечена в лятна рокля. В действителност нямало никаква жена във ваната, а там, където тя се намирала, имало стена, твърди авторката на снимката.

Миналата година широк отглас сред интернет потребителите предизвикало видео, в което призрачна жена спасява велосипедист от колелата на камион, „премествайки“ го на безопасно място. При преглеждане на друго видео, снимано в изоставена къща, в кадъра попада лицето на малко момиченце, плашещо и зловещо, като във филм на ужасите.

Съвсем наскоро в Мрежата се появило видео, на което се вижда как мъж върви по коридора, изведнъж пада и някой невидим го влачи няколко метра по пода за краката. Във видеото може да се види неясният силует на съществото, което напада непознатия. Кадрите са запечатани от камера за проследяване, монтирана на един от апартаментите.

Авторът на видеото съобщава, че жителите неведнъж са се жалвали от атаките на неземното същество.

„Скритите хора”

Според парапсихолога Хайди Холис съществува вид свръхестествени субекти, които тя нарича „хора сенки“. Те са същите хора като нас, но обитаващи друго измерение, което понякога се пресича с нашето. В Индонезия се въртят легенди за оранг буниан, което в превод означава „свирещи хора“.

 Местните ги смятат за нещо от рода на горски духове и се страхуват от тях. Те не могат да се видят, но може да се чуят звуците на барабаните на оранг буниан, когато те правят своите церемонии. Според поверието всички оранг буниан притежават свръхестествени способности. Те живеят много далече от обикновените хора и времето при тях тече различно от нашия свят. Оранг буниан често влизат в контакт с хората. Те може да откраднат деца, а понякога да вземат и възрастни. „Свирещите хора“ дори може да встъпват в брак с нас, но тогава човек отива да живее в тяхното общество и също става невидим за предишните си близки.

Понякога човек може да се обърне към оранг буниан за помощ, например да ги помоли за прибори назаем, ако му дойдат гости. Шаманите могат да общуват с „горските духове“ по време на своите ритуали. Вратите към местата, където живеят оранг буниан, са отбелязани с камъни, които се почитат от местните като свещени. Там се ходи с дарения и хората се обръщат към невидимите с различни молби.

 

На старинна снимка се вижда фигурата на мъж, който в момента на заснемането на децата не е бил там.

Подобни легенди има и в Малайзия. Там има хотели, в които една от стаите винаги е запазена за „специални гости“. Впрочем тук може да попадне и обикновен простосмъртен, но при спазването на определени правила. Например първо трябва да чукнеш на вратата на стаята и чак тогава да влезеш. Ако в стаята се окаже доста студено, трябва да излезеш и да поискаш друга стая – значи тази е заета.

Ако всичко е наред, то трябва веднага да включиш осветлението и да дръпнеш завесите на прозорците. Преди сън трябва да поставиш обувките си така, че едното ходило да е нагоре. Ако ти предстои да спиш сам на двоен креват, то трябва да положиш на свободната половина разни неща. Тогава оранг буниан няма да те притеснява.

Подобни духове обитават и Исландия. Изследователят Магнус Скарфединсон от Рейкявик е събрал повече от 700 свидетелства за срещи със „скрития народ“, както го наричат тук. Според очевидци тези същества изглеждат като обикновени хора, но в старомодни дрехи. В бита си също използват старинни вещи и оръдия на труда.

Някои свидетелства не предизвикват съмнения. Например основателят на Комунистическата партия на Исландия Т. Емилсон в своята автобиография описва какво му се случило, когато бил на 14 години. Тогава той отишъл на далечно пасище да прибира овцете. Едно от агнетата паднало в пукнатина, момчето се опитало да го измъкне, но самото то се заклещило. Помощ нямало откъде да дойде. Момчето разбрало, че до сутринта никой няма да го потърси, а междувременно се стъмвало и ставало студено. Изведнъж над него се надвесило непознато лице на момиче. Емилсон по чуден начин се озовал отгоре.

Момичето му разказало, че живее във фермата Литенщамер, и показало с ръка разположения недалеч на хълма дом. Емилсон се учудил, че преди не го е виждал и че тук живеят хора. Тогава новата му позната му казала, че е от… друг свят. 

− Ние сме от тези, които вие наричате „скрития народ“ 

– казала девойката. В този миг глас откъм фермата я повикал по име: 

− Катерина! 

− Трябва да вървя! – скокнало момичето и с бързи крачки тръгнало към хълма. 

След това Емилсон неведнъж идвал на това място с надеждата да срещне Катерина, но повече не видял нито нея, нито загадъчната къща… Любопитна е историята на Торлакур Стефансон от Скагфьордюр.

Той се заблудил в гората през зимата, замръзнал и бил вече съвсем отчаян, когато изведнъж видял светлина през дърветата. Скоро стигнал до фермерска къща. Стопаните го пуснали вътре. Стефансон попитал коя е тази ферма, казали му името ѝ – Хегстатир. Мъжът се зачудил – никога не бил чувал, че в околностите има такава ферма. − Ние сме тези, които вие наричате „скрити“ – отговорили му. – Винаги сме тук, но вие не ни виждате. Стефансон пренощувал във фермата, а сутринта тръгнал на път.

Като се отдалечил на триста метра от къщата, се обърнал. Открил, че там няма никаква ферма! Тогава решил да се върне по собствените си следи. Оказало се, че следите му просто са отрязани на снега.

На 16 декември 1936 г. сп. Country Life публикува снимка, направена в стар английски замък, като свидетелство за съществуването на призраци.

Неземният свещеник

 През миналия август загадъчен епизод бил фиксиран в щата Мисури. 19-годишната Кати Ленц катастрофирала сериозно в насрещен автомобил. Колата ѝ се превърнала в купчина смачкан метал.

Кати останала жива, но спасителите повече от час и половина не могли да я извадят от ламарините. Накрая взели решение да разрежат мерцедеса вертикално, което представлявало опасност за момичето, притиснато от смачканата кола. Изведнъж се появил беловлас мъж в дрехи на свещеник. Той започнал да чете молитва, а след това намазал момичето с елей от шишенце, което носел със себе си.

Кати била извадена благополучно и със спасителен хеликоптер била откарана в болницата. Момичето получило много травми, но животът му бил вън от опасност. Когато ръководителят на спасителите Реймънд Рийд поискал да благодари на свещеника, открил, че от него няма и следа. Впоследствие не го открили на нито една от снимките, направени на местопроизшествието.

Журналистите от местното издание The Blaze обиколили всички църкви в околовръст с фоторобот на тайнствения свещенослужител, направен по разкази на очевидци, но никой не го разпознал.

Още един пришълец от паралелен свят?

Препечатано от www.actualno.com

Любопитно: Новата година идва първо на нос Шабла

Дежурният на фара на нос Шабла е първият човек на територията на България, който ще посрещне Новата година. По астронамическо време там стрелките са с около 21 минути по-напред от тези в София и 3 минути по-напред отколкото във Варна. Затова там, освен че първи посрещат изгрева на слънцето, първи вдигат и новогодишната наздравица.

По традиция служителите на фара дежурят със семействата си в новогодишната нощ, за да не са сами на празника. Времето за настъпването на следващата година обаче официално съобразяват с телевизията и речта на президента.

Маякът, който повече от век хвърля на всеки 20 секунди спасителен лъч в морето, е най-източната точка на географската карта на България.

Фарът на нос Шабла е най-старото навигационно съоръжение по българското черноморско крайбрежие – на повече от 150 години, и е с най-високата кула, която се издига 32 метра над околния терен, хвалят се местните хора.

В далечното минало моряците знаели, че щом видят светлините на фара, значи са преполовили разстоянието между устието на Дунава и Босфора, припомнят от общината. Според справките, днешният Шабленски фар е открит официално през юли 1856 година. А историците предполагат, че навигационното съоръжение на този бряг е функционирало още през Римската епоха. Знае се още, че светлината от върха на оцветената в бяло и червено кула се вижда от 17 мили.

Шабленският фар е уникален не само с дългогодишната си история. Той е умалено копие на прочутия Александрийски фар, който е и едно от Седемте чудеса на света. Това е и единственото такова съоръжение, боядисано в два цвята - червено и бяло.

Любопитно: Безплатен дом, за всеки, който поиска в Япония

Преди 4 години Наоко и Такаяки Ида получават своя собствена къща. При това напълно безплатно. Това, което звучи като началото на поредната реклама за ипотечни кредити всъщност е реалност в Япония.

Самата къща на семейство Ида е на два етажа и е сгушена сред дърветата по един селски път в малкия град Окутама в префектура Токио. Преди да се преместят там, семейството заедно с трите си деца - двама тийнейджъри и едно пет-годишно момченце - живее в дома на родителите на Наоко.

Разбира се, къщата не излиза съвсем безплатно. Семейството трябва да извърши ремонт на постройката, преди тя да стане годна за живеене, но по думите на 45-годишната Наоко, тя е идеална за тях, особено като се има предвид, че те винаги са искали подобно спокойно място в провинцията, където освен всичко да има и двор, в който да отглеждат част от храната си.

Това с безплатните къщи може и да звучи като схема или нещо не особено чисто или достоверно, но в Япония, където къщите в страната стават повече от хората, реалността е именно такава.

Според Форума за политика на Япония за 2013 г. в страната има 61 жилища спрямо 52 милиона домакинства. Оттогава насам ситуацията се влошава.

Ако към момента населението на страната е около 127 млн. души, към 2065 г. се очаква то да спадне до около 88 млн., според прогнозните данни на Националния институт за население и социална сигурност. Това означава едно - по-малкото хора ще се нуждаят от по-малко къщи.

Междувременно младите хора напускат селските райони в търсене на работа по градовете, което на свой ред изпълва редица села и по-малки градове с множество изоставени "призрачни" къщи, известни като "акия".

Прогнозите сочат, че до 2040 г. почти 900 малки градове и села в Япония вече няма да съществуват. Окутама е един от тях. В този контекст даването на собственост на семейства като това на Наоко и Такаяки Ида е една от политиките, които местните власти са предприели, за да осигурят оцеляването си.

В префектурата на Токио има три такива градчета, които са застрашени от изчезване до 2040 г. Когато през 2014 г. местните власти научават това, те основават специален департамент, който се грижи за репопулацията на града.

Окутама се намира на около два часа път с влак от лъскавия и неонов център на Токио. През 60-те там живеят над 13 000 души, а мястото се издържа най-вече с търговия с дървесина. Западането на пазара на дъревен материал обаче през 90-те кара мнозина млади хора да напуснат града. Така днес в Окутама живеят само 5200 жители, а с всяка година броят им намалява.

Банки за изоставени жилища

През 2014 г. местните власти организират нещо наречено "Банка Акия" - схема за оптимално оползотворяване на изоставените жилища. Служителите й работят в подобни малки градчета, а задачите им се съсредоточават в това да свързват потенциални купувачи със застаряващи собственици без наследници или с хора, които възнамеряват да напуснат града си завинаги.

Също така се отпускат средства на нанесли се наскоро млади хора за жизнено важни ремонти и за откупуване на имоти от отдавна заминалите им собственици. Една от програмите в Окутама например предлага 8820 долара за всеки 100 квадратни метра от имот, позволявайки на собствениците да изкарат нещо от старите си, изоставени жилища.

За кандидатите за нанасяне има, разбира се, определени изисквания. Те трябва да са под 40 години или да са двойка с поне едно дете под 18-годишна възраст. Във втория случай поне един от двамата родители трябва да е под 50 години.

Но дори безплатното раздаване на домовете е трудно в страна, в която хората предпочитат ново строителство.

Къщи втора ръка

Понякога има съвсем основателна причина за тази неприязън към старите къщи. Една от изоставените постройки в Окутама представлява кубообразна сграда със син покрив и бели стени. И въпреки че изглежда здрава отвън, отвътре се усеща остър мирис на мухал, който показва, че по постройката има доста какво да се работи. Най-малкото кухнята има нужда от основен ремонт, а подът татами трябва да бъде сменен. Разбира се, трябва да се реши и проблемът с мухъла.

От около 3000 къщи в града близо 400 са изоставени. Според местните власти близо половината от тях стават за живот. Останалите са или твърде разрушени или са построени в райони, изложени на риск от свлачища.

През ХХ век Япония преживява два големи пика в броя на населението си - веднага след Втората световна война и след това по време на икономическата експлозия от 80-те години. Тези пикове създават остър недостиг на жилища, който след себе си води до масово строителство на евтини, лесни за сглабяне къщи и блокове в гъсто населените градове.

Сега много от тези къщи, особено ако са били оставени за известно време без живеещи и без поддръжка, в момента са в окаяно състояние. Затова и в момента около 85% от японците търсят преди всичко ново строителство.

Градското планиране също не е от полза за решаването на този проблем, тъй като продължават да се строят нови и нови жилища и да се застрояват нови пространства, въпреки очевидния излишък от домове, макар и стари.

Да направиш селските региони привлекателни

Досега вече 9 семейства са се преселили в Окутама. Те идват от разнообразни места - от Токио до Ню Йорк, тъй като властите не са поставили ограничение на това откъде да идват семействата. За тях е важно просто да се демонстрира намерение за дългосрочно ползване и за оставане в града. За да бъде успешен този експеримент обаче, не са достатъчни само жилища.

Подобни обезлюдяващи райони имат нужда най-вече и от сериозен план за икономическо развитие. Допълнително с това е нужно и да се създадат връзки между новодошлите и местните жители, за да може да сработи цялата система.

Добър пример в тази област е град Камияма в южната част на Япония, в който вече се наблюдава положителен прираст на населението. Причината за това е успехът на местните власти да привлекат различни технологични компании, които да открият свои офиси там. Идеята е да се създаде среда, в която бизнесът да е възможен за осъществяване като същевременно с това се предостави възможност за служителите да се населят някъде далеч от претъпкания град.

Находчивостта на новите жители също е много важел елемент за спасяването на изчезващите градове. В Окутама някои от тях вече се опитват да развиват своите бизнес идеи, с които да помогнат за облагородяването на района - от превръщането на 100-годишна къща в любопитно заведение, където да се хранят любителите на екстремните спортове (предлагани като атракция в района).

И все пак въпреки всичко това не е ясно дали експериментът ще е успешен. Въпреки че семейство Ида е намерило своя нов дом в Окутама, най-голямата им дъщеря вече няма търпение да стане пълнолетна, за да може да се изнесе от вкъщи и да си намери квартира в големия град.

По CNN

Любопитно: "Стаите на гнева" - последната мания за самопомощ

Кога за последно счупихте нещо нарочно? Може би в детството си - в изблик на първичен гняв? А може би никога не сте си позволявали да го правите, защото сте възпитани да спазвате правилата?

Сега вече дори „добрите" момчета и момичета могат да свалят задръжките на емоциите си и да трошат на воля - срещу заплащане, разбира се. В Ню Йорк вече съществува „стая на гнева", наречена Wrecking Club. Чупенето на чинии и други предмети в стаята е своеобразен фитнес-феномен, нещо като анти-йога. Целта тук не е да опознаеш себе си, а да преживееш едно необичайно усещане.

„Стаи на гнева" вече има в много градове в Съединените щати. Таксата за ползването им обикновено е сравнително висока. Най-евтината тарифа за 30 минути e в размер на 79,99 долара за един или двама души в Wrecking Club.

Гневът не просто се е превърнал в мода през последните години, но и явно „продава" доста добре.

В замяна на тази такса получавате най-различни електронни устройства, мебели, съдове, чаши, битови предмети, дори очукан дунапренен модел на човешки торс, подредени върху стари бирени кегове. Въоръжават ви с бейзболна бухалка и ковашки чук, и ви оставят в собствена стая, за да излеете емоциите си на воля.

В съседство, в стаята Rage Cage има по-евтина оферта - $44.99 за 25 минути - с много по-малък пакет от подлежащи на чупене неща. Там духът е насочен е по-скоро към Instagram; има стойка за телефона в стаята, която ви позволява да се снимате, и нарисувана със спрей мишена на стената. Но в повечето аспекти нещата са сходни: затворено собствено пространство за чупене, четири стени и празно място, и свободата да правите каквото си пожелаете.

Естетиката на стаите на гнева напомнят на „подземен нощен клуб като от 1977 или стая за разпит на ЩАЗИ", гласи едно от описанията в „Ню Йорк Таймс".

Има няколко правила: не хвърляйте кеговете. Носете обувки, затворени отпред, предпазни очила, ръкавици, дълги ръкави и каска. Това е всичко. Никой не ви наблюдава, докато сте в стаята. Там можете да правите каквото пожелаете.

Всяко начало обикновено е колебливо. Ще се изненадате колко слаб ефект може да има първият ви опит да разбиете екрана на компютър с бухалка, например. Може да загреете със стъклария - вероятно сте чупили поне една чаша или прозорец в живота си, макар и неумишлено. Видът на крехките форми, които експлодират в пламенен изблик след едно замахване, създава особено вълнение.

Разпарчетосването на по-тежки и сложни устройства провокира усещане за психическо предизвикателство.

Всяко отчупване на пластмаса от стар принтер след удар с ковашки чук изглежда като малка победа, докато вътрешностите и кабелите не започнат да се изсипват навън. Изразяването на яростта е физически изтощаващо преживяване, но не само.

В поне един аспект този феномен е изключително странен: защо да плащате за нещо подобно, когато теоретично бихте могли да чупите каквото пожелаете в собствения си дом? Сякаш плащате за правото си да вилнеете и да бъдете диви за известно време, извън границите на социално приемливото. Донякъде това напомня на студентските купони, при които младите момчета, напоени с алкохол, вадят на показ първичната си агресия. Понякога импулсът да унищожаваш вещи може да придобие чертите на социална позиция.

През септември Nike се оказа в центъра на скандал в социалните мрежи заради решението си да превърне в свое рекламно лице Колин Каперник, състезателя по американски футбол, който даде начало на протестите срещу полицейското насилие и расовата несправедливост в САЩ, като коленичипо време на националния химн. Гневни американци започнаха да споделят клипове и снимки, в които се вижда как изгарят артикули с марката Nike в знак на несъгласие с политиката на спортния гигант.

Кампанията #JustBurnIt провокира логичния въпрос - защо някой би унищожил собствените си вещи, за които така или иначе вече е платил на Nike и няма да ощети с нищо производителя?

Половин час престой в „стаята на гнева" ще ви даде обяснението на този въпрос - това е импулс за диво, неконтролируемо освобождаване на първична енергия. Неодушевеният предмет е фокусна точка на всичко останало, което ви вади от равновесие във всекидневния живот.

Добро или лошо е, че хората се наслаждават на това поведение и са склонни да си плащат, за да избиват гнева си? Някои психолози твърдят, че стаите на гнева не са полезни в дългосрочен план, защото вместо да служат като отдушник, може да подхранят агресията, особено у хората с тревожност и проблеми с контролирането на гнева.

А може би „полезността" им е относителна, в зависимост от това кой вилнее в стаята. За хората, които са възпитани да потискат гнева си на всяка цена, това може да бъде освобождаващо изживяване. За други, които трудно контролират емоциите си, това е токсична среда, затъване в мрака на истинската ярост.

"Стаята на гнева" е уелнес продукт, въпреки че естетически е далеч от уелнеса. Тя продава своеобразен „балсам" за неудовлетвореното: в този случай, нашия гняв. Тя не решава нищо, но може да си струва все пак парите, заради потното диво облекчение от чупенето.

по Vox

Любопитно! Тайни дневници за НЛО: Случаят Спрингфийлд

Случаят Спрингфийлд е още една част от пъзела на многобройните случаи на НЛО в тази зона на Тексас, САЩ.

Събитието се случва през лятото на 1975 година, близо до военната база Форт Худ, Тексас.

Пилот, служещ в разузнавателната авиочаст RS2 във Форт Худ, шофира с един приятел по пътя близо до базата, около 22:00 ч.

Въпреки лошото време, той вижда в небето над Форт Худ няколко военни хеликоптера. Изглежда се връщали в базата, но не били сами. Те обграждали друг обект, все едно го екскортирали. Но този летателен апарат бил съвсем непознат за него.

Самият той е пилот на хеликоптер, така че много добре знае как изглеждат хеликоптерите през нощта.

Той е сигурен, че този голям дисковиден обект, светещ в червено, не е хеликоптер.

На следващият ден, когато се връща в базата, той пита приятеля си, който е авиодиспечер там, дали знае нищо за това събитие. Приятелят му отговаря, че никой в кулата не знае нищо.

Тогава той започва да разпитва колегите си пилоти. Никой от тях не знаел нищо. Това му се сторило много странно. Обикновено, ако нещо станело в базата, слуховете за това се разпространявали доста бързо. Но по някаква причина, този път никой не знаел нищо.

В крайна сметка, след като поразпитва наоколо, един колега му казва, че е по-добре да спре да задава въпроси, ако държи на работата си.

Припомняме ви, че в случая на инцидента с Кеш и Ландръм през 1980 година в същия район, в показанията отново бяха описани хеликоптери, които сякаш ескортират неидентифицирани летящи обекти в небето.

През годините много очевидци казват, че са виждали хеликоптери, съпровождащи НЛО-та в близост до Форт Худ.

От MUFON си задават въпроса, защо това се повтаря отново и отново в този район и сътрудничат ли си военните с извънземни?

Един репортер, разследващ подобен случай във Форт Худ, научил, че съществува специална хеликоптерна част ангажирана с НЛО, наречена "Сините момчета".

Предполага се, че те са базирани в поделение на Форт Худ, наречено "летище Грей Арми".

Тази хеликоптерна част може да е отговаряла за ескортирането и транспортирането на НЛО-та. Дори може да ги съхраняват в базата.

Летище "Грей Арми" е било свръхсекретен комплекс с множество подземни тунели, първоначално предназначени за съхраняване на ядрени оръжия. Тези тунели може да са идеално място за съхранение на заловени НЛО-та.

Имаме показанията на човек, работил в подземен бункер във Форт Худ. Той казва, че "технологията, която се използва в този подземен комплекс, би напомняла на някой за научно-фантастичен трилър" и „не е за вярване какво умеят и могат да направят оттам."

Запознатите с тези факти си задават въпроса: Наши ли са тези технологии или са извънземни? Според тях това може да не е цялата картина, а само част от пъзела.

От MUFON (независимата организация за изследване случаи на НЛО в САЩ) смятат, че е напълно възможно армията на САЩ да има тайно съоръжение за изследване на НЛО във Форт Худ, и че това може да е причината за честата поява на НЛО в Тексас.

ВИДЕО

Любопитно: Ужупис - малката република за свободни умове

Местните твърдят, че ако гледате право в очите Русалката на Ужупис, докато прекосявате моста към малката самообявила се република, никога повече няма да поискате да си тръгнете. Бронзовата скулптура е създадена през 2002-а и посреща туристите в малката държава.

Ужупис се намира в столицата на Литва - Вилнюс, и със своята площ от 1 кв. км е една от най-малките републики в света.

Въпреки миниатюрните си размери, републиката има собствен президент, правителство, конституция, валута и дори военен флот от четири лодки, които в момента се използват предимно по време на паради. Доскоро Ужупис е имала и армия от десет души, но хората там са крайни пацифисти и под техния натиск военните са пенсионирани.

Републиката представлява еклектичен микс от архитектура, завещана от бившия Съветски блок, и артистичен дух. След разпадането на СССР много от колоните, върху които е имало съветски паметници, остават без скулптурите си.

През 1995-а група местни артисти издигат върху една от тях статуя на Франк Запа като символ на свободата и демокрацията. Две години по-късно, на 1 април 1997-а, те стигат още по-далеч и обявяват квартал Ужупис за независим от останалата част на Литва.

Републиката отбелязва своята независимост ежегодно на 1 април.

На този ден туристите получават печати в паспортите си, когато преминават през моста. В останалите дни от годината мостът е неохраняем. На тази дата гостите могат да използват местната (неофициална) валута и да се почерпят с бира, която тече от фонтана в центъра на Ужупис.

Това, което е започнало като иронична първоаприлска шега на малка група артисти, вече е сериозна организация. Днес Република Ужупис има собствена конституция, която е преведена на множество езици. Министърът на външните работи на републиката - Томас Кепайтис, е сред съоснователите й.

Като вдъхновение той посочва Аристотел и неговата философия, че великите градове трябва да имат ограничен брой жители. Според тази идея един проспериращ град трябва да има не повече от 5000 обитатели, защото толкова лица може да запомни човешкият мозък. Всеки познава всеки, затова е трудно да мамиш и да манипулираш околните.

Знамето на Ужупис е познато и като "Светата ръка" - бяла длан на син фон с дупка в средата, за да не може човек да получава подкупи.

Кепайтис допълва, че той и съмишлениците му са искали да създадат място, на което хората да се отърсят от проблемите и оковите на съвременния живот и да се завърнат към истински важните неща. При преминаването на моста можете отново да бъдете себе си и да забравите за жестокото състезание във външния свят. Атмосферата в Ужупис е коренно различна, а хората са по-щастливи и спокойни.

И докато историята на самия Ужупис звучи като майтап, тази на региона далеч не е такава. В средата на XX век, когато Литва е под съветска власт, кварталът е запуснат. Главната улица в района е наричана "Улицата на смъртта" - не само заради високите нива на престъпност, но и заради големия брой евреи, които са убити по време на Холокоста. Днес обаче павираните улици са изпълнени с инсталации и съвсем нова атмосфера.

Бързо след независимостта от 1997-а е одобрена и конституцията на Ужупис. Документът е написан за един следобед и след това единодушно приет. В него е разписано, че на всеки жител на Ужупис по право се полага гореща вода, отопление през зимата и керемиден покрив.

Конституцията има общо 41 клаузи, които основно защитават идеята за свободата на изказа и мисълта. Тя е отпечатана на огромни огледални правоъгълници, монтирани на "Авенюто на Конституцията". Документът дори е осветен от папа Франциск по време на негово посещение през септември тази година.

"Авенюто" води към центъра, където има статуя на архангел Гавраил - "Aнгелът на Ужупис".

Както при повечето неща в Ужупис, парламентарната структура и управление също не се подчиняват на някакви строги правила. Сградата на парламента функционира и като кафене-и-пъб.

Там всеки посетител може да си пие бирата с премиера или президента на Ужупис, да си поговорите за политиката на републиката или да обсъдите с тях теми като футбол и тенис. Напрежението е далеч по-малко, отколкото при изпълнение на обичайния дипломатически протокол.

Колкото и несериозно да звучи, това е система, която работи безупречно вече 21 години. През цялото време президентът е един и същи, както и по-голямата част от министрите. Връзките им с други държави всъщност са много стабилни.

В Ужупис има парк на име "Тибет", а Далай Лама е почетен жител на републиката. Напоследък туристическият интерес към квартала-република е засилен.

След Стария град на Вилнюс това е най-скъпата част на града. За да си купиш апартамент, трябва да си наистина много богат. Премиерът Кепайтис е развълнуван от интереса към Ужупис, но и не е много учуден. В крайна сметка русалката ги е довела до тук...

по Би Би Си

Любопитно: Тайната история на локума

Сред многото останки от османски времена, разпръснати из Истанбул, може би най-малката, но със сигурност най-вкусната, се намира на кратък път пеша от пристанището Емонону.

В малка уличка зад Йени Джами (Новата джамия) в истанбулския квартал Бахчекапъ човек може да открие магазина "Хаджи Бекир" – мястото, което продава локуми на любителите на сладостите и туристите вече повече от два века.

Витрината му е елегантна, но дискретна. А зад нея се "крие" Ханде Джелалян, застанала гордо пред величествен бюфет, отрупан с десетки вкусове локум, както и други сладости.

Тя, наравно със сестра си Назлъ Имре, е човекът, който отговаря за магазина сега. Две жени, които са представители на петото поколение в този бизнес и които сега се грижат за него.

Управлението на най-старата компания в Турция – и една от стоте най-стари компании в света – не е лесна задача. Особено когато на ръководната позиция е жена в страна, където мъжете все още са водещата група трудещи се. Според скорошно изследване на World Business Culture, само 24% от турските жени са активно заети, въпреки факта, че турската конституция дава равни права на мъжете и жените на трудовия пазар.

Това обаче никога не е било проблем в компанията "Хаджи Бекир". По думите на Джелалян жените винаги са били "ценени" в семейството и предразсъдъците срещу това те да ръководят бизнеса никога не са били пречка.

Магазинът е основан през 1777 г. от пра-прадядото на Джелалян – сладкаря Хаджи Бекир Ефенди. Компанията се представя за създател на локума такъв, какъвто го познаваме днес.

Бекир Ефенди се е родил и израснал в Арач, град в северната турска провинция Кастамону. Той обаче решил да се премести в сегашния Истанбул, столица и център на бизнеса на Османската империя, за да започне собствен бизнес с локум. Когато нишестето било създадено в средата на XIX в., Бекир Ефенди променил оригиналната си рецепта и заменил брашното с нишесте като свързваща съставка. Именно то придава на локума специфичната дъвкаемост, с която сега той е прочут.

Уникално творение на турския майстор се е прочуло из града, като славата на вкусните сладости в крайна сметка стигнала чак до двореца. Султан Махмуд II, който управлявал по това време, назначил Бекир Ефенди за главен придворен сладкар: огромна почест и титла, която семейството запазило до края на съществуването на Османската империя през 1920 г.

Основният магазин в началото на миналия век.

Същата рецепта, създадена от родоначалника на бизнеса, се използва от фамилията и досега и се пази в тайна от поколения.

Въпреки факта, че мъж е основал бизнеса, жените постоянно са били начело на компанията през последния век. Както Джелалян коментира, "няма разлика между мъжете и жените, стига човек да го бива в това, което прави".

Тя е само на 25 години, когато поема лидерската роля в компанията "Хаджи Бекир" през 1986 г. Въпреки че е завършила магистратура по бизнес администрация в университета в Цюрих, по това време все още е млада и неопитна в бизнес-света. Има обаче силен женски ролеви модел: прабаба ѝ Решиде.

Дядото на Джелалян – Али Мухидин, е бил много млад, когато след смъртта на баща му е управлението на магазина "Хаджи Бекир" е поверено на него. Той е разчитал много на майка си Решиде, която го е подкрепяла като най-доверен и любящ съветник.

Под внимателния поглед на Решиде, компанията "Хаджи Бекир" се е разраснала до бизнес, известен и извън Турция. Подобно на своя предшественик, Мухидин е заемал позицията на главен сладкар на османския двор в последните години на империята, а през 1911 г. е бил удостоен с титлата на главен сладкар и на египетския кралски двор. През следващите няколко десетилетия сладкарската продукция на "Хаджи Бекир" е била хвалена от кулинарни критици в Ню Йорк и Париж. Това е била златната ера на компанията.

Мухидин може и да е бил лицето на "Хаджи Бекир", но Решиде е заемала равна позиция със сина си като равностоен бизнес-партньор, докато същевременно е отглеждала трите си други деца. Тя също така е помагала на сина си да реализира международен бизнес, което е било необичайно за жените по това време. Освен това Решиде се е занимавала и с благотворителност, за която е била удостоена с медал от османската асоциация на Червения полумесец, еволюирала в Червения полумесец на Турция - най-голямата хуманитарна организация в страната.

Накратко, Решиде е била "авангардна жена, много изпреварила времето си", обяснява нейната правнучка.

Някои от сладките изкушения на "Хаджи Бекир".

Подобно на османския султанат, магазинът за локуми "Хаджи Бекир" се е предавал от едно поколение на друго. Като единствено дете на Мухидин, Алие Шахин (майката на Джелалян) през 1974 г. е става първата жена, официално ръководила бизнеса. Няколко години по-късно тя предава магазина на Джелалян и нейната сестра.

За двете жени ръководенето на сладкарския магазин е повече културно наследство, отколкото бизнес.

29-годишната дъщеря на Джелалян – Лейла, вече работи в магазина и вероятно ще поеме лидерската позиция наравно с брат си Сахан.

В момента бизнесът на "Хаджи Бекир" включва пет магазина в Истанбул, които доставят прочутия си турски локум до клиенти по цял свят. Тайната на техния успех е в нововъведенията – да не се изоставя от тенденциите и да не се разчита само на традиционните вкусове. Пример е локум с вкус на джинджифил. Най-добре обаче се продават локума с шам-фъстък и рози, а има и стотици други вкусове.

Но не само собствениците са свързани от поколения с магазина и неговият основен продукт. Същото важи и за много от служителите. Повечето от тях са потомци на първите хора, работили в "Хаджи Бекир". И, както самата Джелалян споделя, те всички – потомци на собствениците и на служителите, а дори и всички редовни клиенти – са като едно голямо семейство.

Семейство, свързано с историята на един сладък десерт, популярен далеч извън границите на Турция.

по BBC

Любопитно: Полицаят, който се превърна в беглец

Той е рус, висок и синеок. Има 11 години опит в полицията, владее бойни изкуства и поддържа отлична физическа форма. Харесва баскетбола и свири на пиано. Но далеч не е перфектният мъж. Дори напротив – зад тази добре изградена фасада се крие истинско чудовище.

Животът на Даниъл Уилям Хайърс-младши минава през пълен обрат. От полицай в Чарлстън, щата Южна Каролина, той се превръща в едно от имената в списъка с най-издирвани престъпници.

И има защо – Хайърс първо е обвинен в малтретирането на 10-годишно момиче, а след това и в убийството на съпругата си. Той обаче успява да изчезне безследно и в продължение на цели 13 години се укрива.

Сега, според информации в китайски медии, той не само е жив, но и най-накрая е арестуван. В случай, че информацията се потвърди, ще се окаже, че Хайърс не само е успял да се измъкне от Щатите, но и да изгради нов живот в Китай, работейки като учител по английски.

И живеещ в сенките, за да не бъде открит от дебнещите го американски власти.

Един болен ум

През 2004 г. Хайърс работи като училищен полицай в гимназията "Уест Ашли". Работи в полицията в Чарлстън от вече 6 години.

Самотна майка на малко момиченце се запознава с полицая в карате школа, която детето посещава. С течение на времето високият, русокос Хайърс се превръща в нещо като бащинска фигура за детето.

Той позволява на момичето да си играе с фаровете и сирената на патрулната му кола, а по-късно започва да я кара до карате школата и при други излизания. Майката на момиченцето по-късно признава, че е била много наивна, за да даде на полицая достъп до детето си. Тя дори позволява на Хайърс да води детето в магазин от веригата WalMart, за да пазаруват заедно. Именно тма наяве излиза истинската му същност.

Според властите Хайърс е малтретирал малкото момиченце в магазина – галел я е и я е карал да го докосва.

Детето се е страхувало твърде много, за да направи нещо. Полицаят я заплашва и й казва, че ще има големи проблеми, ако каже на някого. Все пак петокласничката разкрива всичко на майка си след като в училище е гледала видео за неуместни докосвания от други хора.

Полицията арестува Хайърс през ноември 2014 г. за извършване на развратни действия върху дете на възраст под 16 години. Той е освободен под гаранция, но също така е и уволнен от работата си.

"Тайната" съпруга

След арестуването на Хайърс властите разбират, че той всъщност има съпруга. Нещо, за което дори някои от най-близките му хора не подозират.

"Нямахме представа, че той има жена. Никога не я е водил на каквито и да е специални събития, които сме организирали", разказва местният учител по карате Дейл Кокър.

Майката на малтретираното момиченце е чувала за съпругата. Хайърс й разказал, че жена му се е върнала в Бразилия, за да подаде молба за развит.

Съпругата на Хайърс - Мила.

Според публикация в Post and Courier, полицаят е срещнал съпругата си Людмила (Мила)

Араухо по време на круизно пътешествие до Маями през 1995 г. Тогава Хайърс е бил на 22, а Мила – гражданка на Бразилия – едва на 15. По това време тя е свенливо и слабо момиче, което е на почивка с приятели.

Според разказа на брата на Хайърс – Скот, полицаят дори е отишъл на посещение в Бразилия заради Мила. През останалото време всяка нощ е говорил по телефона с нея. Този странен романс кулминира в брачна церемония през август 1997 г. По това време Мила е само на 16 години.

Нейният баща се противопоставя на връзката заради възрастовата разлика между дъщеря му и младия американския полицай, но в крайна сметка отстъпва. Самата Мила живее в своята красива любовна история без да подозира, че тя ще й коства живота.

Оказва се, че Хайърс е излъгал майката на малтретираното момиче за съпругата си. Мила всъщност е в Щатите и подкрепя съпруга си след като той е задържан по обвиненията в сексуално малтретиране. Отхвърля молбите на баща си да се върне в родната си Бразилия.

През март 2005 г. на Хайърс са повдигнати нови обвинения – за умишлено престъпно сексуално поведение с непълнолетна и извършване на развратни действия върху непълнолетна заради тормоза над малкото момиченце. Опозореният полицай трябва да се яви в полицейското управление, но не го прави.

Вместо това същата сутрин той застрелва 24-годишната си съпруга в тила от упор, докато тя спи.

През този ден адвокатът на Хайърс го търси, но не може да се свърже с него. Заради това звъни на неговата майка – Линда. Жената отива в дома на двойката, но не смее да отвори вратата на спалнята и иска помощ от съседа. Малко след 17 ч. той открива тялото на Мила.

Става ясно, че след убийството Хайърс е избягал от града. Обявена е награда от 25 000 долара за информация, която би довела до залавянето му. По-късно е издадена и заповед за международното му издирване.

От Южна Каролина до Китай

Бившият полицай е видян за последно около 13:50 ч. същия ден зад волана на червения "Шевролет" на Мила. Колата е открита три месеца по-късно в Ларедо, Тексас - градче, намиращо се по границата на САЩ с Мексико.

Дни след убийството на съпругата му, Хайърс е забелязан на охранителни камери да изтегля стотици долари от банкомат в магазин в окръг Колтън, на около 80 км от дома му. След това обаче следите му се губят.

През годините от 2005-а насам полицаи често са проверявали съобщения за това, че Хайърс е бил забелязан на места като Колорадо Спрингс и дори Торонто, Канада.

През това време се натрупват и повече детайли за живота му. Зам.-федералният шериф Денис Суско разказва, че Хайърс е живял двойствен живот - посещавал е проститутки и е бил чест гост в стриптийз-клубове. Възможно е бившият полицай да е имал връзки и с други непълнолетни момичета.

Историята става още по-странна, когато през септември 2018 г. се появява информация, че Хайърс най-накрая е арестуван – 13 години след убийството на съпругата му и последвалото го бягство.

Той е задържан на изненадващо място – в Шанхай. Според блога Shanghaiist бивша студентка от Китай, която понастоящем живее в Калифорния, вижда Хайърс в списъка на американските федерални шерифи с най-издирвани престъпници и го разпознава.

Жената твърди, че Хайърс е бил нейн учител по английски в Китай. Бил популярен, защото е висок и красив. Опитал се да ухажва нейна приятелка, но когато тя му отказала, той започнал да й изпраща порнографски снимки.

Американските власти все още не се потвърдили това, че Хайърс е арестуван в Китай. Коментарът им по темата за момента е, че се "работи с международните партньори".

И така остава отворен въпросът дали сексуалният хищник, застрелял своята "тайна съпруга", най-накрая е бил открит след 13 години криене в сенките.

по The Daily Beast

Любопитно: Лятното часово време се ражда на майтап

Тъй като французите трудно ставали рано сутрин, през 1784 година американският политик Бенджамин Франклин пише сатирично есе за това колко много свещи и пари можели да се икономисат, ако се въведе смяна на времето, която да кара хората да стават по-рано. За целта Франклин предлага да се въведе данък върху щорите, да се намали производството на свещи и населението да бъде събуждано сутрин с топовни гърмежи. 78-годишният Франклин, който е един от Бащите-основатели на САЩ, по онова време живеел в Париж.

В своето сатирично есе за „Журнал дьо Пари“ известният с пестеливостта си Франклин пише за икономиите на осветление в домакинствата, които биха могли да се реализират благодарение на една промяна на часовото време. Самият той обичал да играе шах до зори, така че много рядко ставал от леглото преди обяд. 

Под заглавие „Икономически проект за намаляване на разходите за осветление“ той описва как един път случайно се събудил в 6 часа сутринта, само защото щорите не били спуснати. За свое голямо учудване открил, че "слънцето грее още от съвсем ранни зори". Като истински учен Франклин изчислил, че ако бъде променено часовото време, парижките домакинства могат да икономисват милиони килограми восък за свещи и газ за лампи.

Парижаните обаче посрещнали с присмех съветите на Франклин и неговите предложения потънали в забрава. Повече от сто години по-късно двама учени, независимо един от друг, предлагат сезонна промяна на часовото време. През 1895 година новозеландският изследовател на насекомите и астроном Джордж Върнън Хъдсън, а през 1907 и британският откривател Уилям Уилет пишат по този въпрос. В произведението си "За пилеенето на дневната светлина" Уилет предлага през лятото стрелките на часовниците да бъдат премествани с 80 минути напред, за да се пестят разходи за осветление. Стрелките на часовниците трябвало да бъдат местени в четири последователни неделни дни през април с по 20 минути напред. И по същия начин да бъдат връщани назад през септември.

Шегата се превръща в реалност

Въодушевен от идеята всъщност бил само Уинстън Чърчил, но лятното часово време така и не се наложило във Великобритания. Чак когато Германия и Австро-Унгария въвеждат лятно часово време през 1916 година по време на Първата световна война, техните противници на фронта Великобритания и Франция, както и някои други европейски държави ги последват. През 1919 година, след загубата на войната, Германия отменя лятното часово време.

Протестиращите селяни във Франция успяват да наложат исканията си и така лятното часово време е отменено и там през 1922 година, но е въведено отново само година по-късно - през 1923. Единствена Великобритания държи твърдо на лятното часово време. В началото на Втората световна война Берлин си спомня за лятното часово време и го въвежда през 1940 година. Промяната влиза в сила и в окупираните територии. След края на войната много държави се разделят с лятното време. Ежегодното местене на стрелките на часовниците е отменено след основаването на двете германски държави през 1949 година.

Ситуацията в родината на Бенджамин Франклин е много по-сложна. Още по времето на Първата световна война САЩ въвеждат лятното часово време. До 1966 година обаче няма единен федерален закон и отделните щати въвеждат или отменят лятното часово време на местно равнище, което води до огромен хаос.

 Европейската бъркотия

В годините на европейското икономическо чудо никой не говори за пестене на енергия. Едва след петролната криза от 1973 година европейците си спомнят за лятното часово време. То бива въведено през 1976 година във Франция. След известно време нейният пример е последван и от други държави на Европейската общност. ФРГ обаче се колебае, защото не иска да задълбочава разделението и чрез различни времеви зони. През 1979 год. ГДР поднася изненада и обявява въвеждането на лятно часово време от следващата година. От 1980 година то влиза в сила и в двете германски държави. Много съседни държави следват техния пример. Разпоредбите за лятното време са уеднаквени през 1996 година и оттогава са в сила за всички страни-членки на ЕС, с изключение на отвъдокеанските им владения.

След изненадващо ясния вот от общоевропейското онлайн-допитване ЕК иска да отмени ежегодните смени на часовото време. Ако беше жив, Бенджамин Франклин навярно би бил безкрайно щастлив да знае колко вълнения е предизвикал с едно безобидно сатирично есе. 

Александър Фройнд, Дойче веле.