 |
Бошко и Адмира лежат между позициите
непогребани цели шест
дни
|
1993 г. снайперисти застрелват сараевските Ромео и Жулиета -
сърбина Бошко Бркич и бошнячката Адмира Исмич. Смъртта ги настига на моста
Връбаня над река Миляцка - на единия бряг са окопаните сърби, на другия хървати
и мюсюлмани.
И двамата са родени през 1968 г. в Сараево, завършват заедно
гимназия, сгодяват се и заминават да следват химия. След започване на
гражданската война в Босна и Херцеговина през пролетта на 1992 г., те остават в
обсаденото Сараево.
За Бошко няма шанс да оцелее дълго сред враждебното
обкръжение. Връзката му с Адмира обрича и нея на гибел. Още в началото на
въоръжения конфликт властите в Сараево събират цялата криминална измет и я
оставят да безчинства в града, като избива етнически сърби.
Затова 14 месеца след започване на войната, Адмира и Бошко
решават да избягат от Сараево и през контролираните от сърбите територии да
заминат за Сърбия. В началото на войната в Сараево най-силно влияние има
доскорошният криминален престъпник Исмет Байрамович, по прякор Кело, който се
съгласява срещу 18 000 марки да осигури на двамата влюбени безпрепятствено
излизане от Сараево. С част от тези пари той е трябвало да подкупи
снайперистите да пропуснат Адмира и Бошко да претичат през моста на река
Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.
В нощта на 18 май Кело дава уговорения сигнал и двамата
влюбени побягват по моста. Точно по средата му ги настигат куршумите на
снайперистите. Бошко е убит на място, а Адмира, която е ранена смъртоносно,
успява да се добере до Бошко и да го прегърне, след което издъхва.
Не е ясно дали Кело ги е излъгал и съзнателно да ги е
подложил под куршумите. Възможно е бандитът наистина да не могъл да уреди
преминаването, защото на техния бряг имало четири войски: санджашка, на
Хърватския съвет за отбрана, някакво паравоенно спецформирование и армията на
сараевските мюсюлмани.
Адмира и Бошко остават да лежат непогребани цели шест дена -
от 18 до 24 май 1993 г. и никой не може да се добере до телата им, за да ги
прибере и погребе. Родителите и на двамата, от двете противникови страни,
виждат труповете им и не могат да направят нищо. На шестата нощ от сръбска
страна успяват да се промъкнат само на двадесет и пет метра от бошняшките
позиции.
По-късно става ясно, че сърбите са принудили босненски
военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат
на гробището Вранеш в Лукавица в общ гроб. По-късно, през април 1996 г.,
тленните им останки са ексхумирани и погребани в Сараево, отново заедно.
Трагедията на Адмира и Бошко става известна благодарение на
множество чужди репортери. Пред тях и двете страни си прехвърлят вината за
убийството им. Родителите им научават за смъртта им със закъснение от два дни.
Бащата на Адмира се обръща към ЮНПРОФОР за съдействие да приберат труповете.
Обаче от ЮНПРОФОР отказват с претекста, че бронираните им коли са уязвими от
бронебойни снаряди.
В Сараево сега една улица носи името на Кърт Шолк, шеф на
офиса на Ройтерс в града. Неговата статия за престъплението се превърна в челна
за много от големите европейски вестници, но Европа не се потресе от кървавото
престъпление, а само ожали една несбъдната любов, която не признава етническите
разделения и изгаря в пламъците на войната.
В дома на Адмира в Сараево родителите й държат нейни снимки и
голяма картина с образа й. Такава е обстановката и в малко село до Крушовац,
където живее майката на Бошко – старицата е най-точна в преценката си, като не
обвинява хървати и босняци, а политиците.
Босненската война е най-кървавият и жесток конфликт при
разпадането на Югославия, който продължава от 1992 до 1995 г. Искрата на пожара
пламва, след като Сараево обявява независимост от Югославия след референдум,
бойкотиран от босненските сърби и приветстван от хърватската и мюсюлманската
общност. По различни оценки жертвите са между 100 000 и 140 000 души, като само
по време на обсадата на Сараево загиват 11 500 души. Тогава стават кланетата в
Сребреница и Маркале.
