Джанюариъс Макгахан (1844 – 1878) играе възлова роля за
Освобождението на България. Изключителният американски журналист е връзката
между нашите революционни дейци, организирали и осъществили Априлското
въстание, и реакцията на европейския политически и интелектуален елит, довела
впоследствие до Руско-турската война. Бунтът на българите, погледнат в тази
светлина, е необходимото, макар и трагично начало на този процес. Дж. Макгахан
отразява неговото кърваво потушаване и неговите репортажи представят пред
Европа трагедията на един поробен народ. Русия е принудена да обяви война на
Османската империя, за да не загуби авторитет и влияние на Балканите.
Драматичните събития са факт, независимо какви тенденции и
идеологии са вдъхновявали до този момент радетелите за свобода на България. Те
са дело на българските революционери, начело с Васил Левски, които са били хора
с изключителен интелект и прозрение. Те са били в състояние да преценят дали
военната мощ на въстаниците е в състояние да надвие тази на империята. Т.е. те
не са разчитали да освободят България единствено с оръжие в ръка.
Така или иначе резултатът е налице. Европа е потресена от
зверствата на башибозука и решителността на един малък народ да се принесе в
жертва за своето освобождение. На въстаническото знаме са изписани думите
„Свобода или смърт!”
Разследвания на турските зверства в България (1876)
През 1876 г. Макгахан влиза в конфликт с Джеймс Гордън Бенет
(младши), издателя на вестник „Ню Йорк Хералд“, и напуска. Поканен е от своя
приятел Юджин Скайлър да разследва сведенията за широкомащабни зверства,
извършени от турската армия срещу цивилни българи след неуспеха на Априлското
въстание (1876). Макгахан получава журналистическо задание от вестник „Дейли
Нюз“, водещ на времето си либерален вестник във Великобритания. Нает е и от
руския вестник „Голос“. Заминава за България на 23 юли 1876 г.
След като на 28 юли посещава Пловдив, а на 1 и 2 август
съответно Пещера и Пазарджик, Макгахан отпътува за село Батак, изпращайки
впоследствие на своя вестник ярко описание на видяното от него:
„ ...Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата
дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с
нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които,
доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото
висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде
страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели
тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината
от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен,
тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане.
Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас.
Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се
заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем
отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над
сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът,
гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и
пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където
двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били
изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са
останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас...“
Макгахан съобщава, че турските войници насила вкарват някои
от селяните в църквата, която след това е запалена, а останалите живи са
измъчвани, за да кажат къде са скрили ценностите си. Макгахан сочи, че от общо
седем хиляди души население оцеляват само две хиляди. По негови изчисления
петдесет и осем села в България са били разрушени, пет манастира са изравнени
със земята и общо петнадесет хиляди души изклани.
Тези репортажи, публикувани във вестник „Дейли Нюз“ и
препечатани от други вестници, предизвикват във Великобритания широка вълна от
обществено негодувание срещу Турция. Бенджамин Дизраели, министър-председател
на Великобритания, чието правителство подкрепя Османската империя, се опитва да
омаловажи кланетата, твърдейки, че българите също имат вина. Тези аргументи са
опровергани от последващите репортажи на Макгахан.
Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон
написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и
около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в който заявява: „
Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма
степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и
настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да
насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на
турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства
по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си
присъствие....“
Като резултат от неговите публикации може да се считат и
последвалите дипломатически действия на великите сили: свикването на т. нар.
„Посланическа конференция в Цариград“, според декларацията на която султанът на
Османската империя трябвало да даде автономия на българите в техните етнически
граници, територия, която по-късно, през 1878 г., става известна като
„Санстефанска България“, в границите на която не влиза Северна Добруджа, дадена
от руснаците на Румъния в замяна на Бесарабия, за да може Русия да има излаз на
р. Дунав.
