Каква тъжна загуба, въпреки че от години знаехме, че се
задава! Мохамед Али, който почина в петък във Финикс, на 74 г., беше
най-фантастичната личност на своята ера, самосъздал се герой, с такова
физическо остроумие, политическа предизвикателност, световна слава и могъща
оригиналост, каквито не биха могли да хрумнат на нито един писател.
Роден като Касиус Клей в Луисвил, Кентъки, по време на
сегрегацията, той беше кльощаво схватливо момче, син на рисувач на рекламни
надписи и чистачка, което се научава да се боксира на 12 г., за да си отмъсти,
че са му откраднали колелото. В крайна сметка става най-прочутият човек на планетата,
известен като изключителен спортист, съчетаващ рядката комбинация от мощ,
импровизация и скорост; майстор на римувани прогнози и подигравки; пример и
символ за расова гордост; боец, отказал да участва във войната във Виетнам;
проповедник, сепаратист, интеграционист, комик, актьор, танцьор, пеперуда,
пчела, човек с огромен кураж.
В своята ранна кариера той обявява принадлежността си към
движението „Ислямска нация“, освобождава се от своето „робско име“ и няма нищо
против да загуби титлата си в тежка категория, за да не се бие във Виетнам,
заради което е колкото охулван, толкова и възхваляван. Милиони намразват Али,
защото той застрашава тяхното чувство за расов порядък; в отказа си да отговори
на очакванията той е толкова дестабилизиращ за много американци, колкото за
много боксьори в тежка категория, които не можеха да разберат защо той просто
не стои в средата на ринга и не се бие като истински мъж. Той беше радикална
фигура за мнозина американци и години наред мнозина отказваха да го нарекат с
новото му име.
„Аз съжалявам Али и мразя това, което той представлява“,
написа колумнистът Джими Канън. Ред Смит, най-уважаваният от всички спортни журналисти,
сравни Али с „немитите боклуци“, осмелили се да протестират срещу войната. Но
през последните десетилетия, когато болестта Паркинсон започна да надделява над
неговия талант да говори и да се движи, отношението на нацията се промени и той
се превърна във фокус на универсална привързаност. Хората, с които се срещаше
на благотворителни вечери, по летища, на спортни събития, се обръщаха към него
сякаш е папата или Далай Лама и ако той успееше да прошепне някоя шега или
закачка, или просто да отвори широко очи по онзи стар негов комичен начин, те
оставаха с чувството, че са срещнали източник на чудеса.
Касиус Клей живеше в скромна къща на „Гранд авеню“,
сравнително приятна улица с други черни семейства, не в най-бедния черен
квартал на Луисвил. Той беше от средната класа, „но черната средна класа,
черната южняшка средна класа, която изобщо не е като бялата средна класа“, ми
каза писателката Тони Морисън, когато работех по книга за Али. (Като редактор в
„Рандъм хаус“ Морисън е работила по автобиографията на Мохамед Али
„Най-великият“.) Касиус е бил кръстен на аболиционист от Кентъки от 19 век –
военен командир, наследил 40 роби и освободил ги, след като се върнал от
войната в Мексико. Известно време е бил емисар на Ейбрахам Линкълн в Русия, но
се връща в Кентъки, за да работи за каузата на аболиционистите. Касиус –
момчето, боецът – е слушал истории за своя прапрадядо, израснал във фермата на
аболициониста, „но не в качеството си на роб. Не, господине!“, както разказва
Клей-старши, бащата на Али.
Луисвил, когато Касиус е растял през 40-те и 50-те години на
20 век, е бил град на
сегрегацията. Американският апартейд. Не толкова
враждебен, колкото Джаксън или Мобайл, но достатъчно лош. В киносалоните като
„Савой“ белите сядали при оркестъра, черните – на балкона. Повечето останали
кина били само за бели, също като магазините в центъра. Имало бели училища,
бели кънтри клубове, бял бизнес. Блайдън Джаксън, черен писател от Луисвил,
който бил около 40-годишен, когато Клей растял, написал:
„От моята страна на завесата всичко беше черно: домовете,
хората, църквите, училищата, парка „Негро“
с парк-негровата полиция… В Америка имаше два града Луисвил и две
Америки.“
Това е детството, в което Касиус вижда как на майка му е
отказано да получи чаша вода на обяд след тежък работен ден с чистене на подове
и тоалетни на бели семейства. Такова е било ежедневието в расовата уредба на
Луисвил.
Бащата на Касиус бил мъж с несбъднати мечти. Той не вярвал
на белите и се чувствал възпрепятстван да стане истински художник, вместо да
рисува само знаци и табели. Пиел твърде много и понякога мъката му избивала в
насилие. Той е причинил доста болка, както казва един от приятелите на Али, на
семейството си. Майка му на име Одеса била обичайният обект на неговата ярост и
юмруци, както и утехата и успокоението на момчето. Одеса първа разбрала, че
нейният син е много бърз с устата и с лявата ръка.
„Той винаги много говореше – разказва тя. – Много упорито се
опитваше да говори още като бебе, не спираше да плещи, джагара-джугара, хората
се смееха, а той клатеше лице и пак плещеше. Не съм виждала никой друг да
говори с такава скорост, просто светкавично. И никога не стоеше мирен. Веднъж
лежеше до мен, когато бе бебе на шест месеца, и нали знаете как се въртят и
протягат бебетата – той имаше малки мускулести ръце – той така ме удари в
устата, че ми изби един зъб, разклати съседния и се наложи да извадят и двата.
Затова винаги казвам, че неговият пръв нокаут беше в моята уста.“
Като спортист и изпълнител, Клей се учи и копира множество
източници: от арогантното поведение на професионални борци, от работата с
краката и боксовия стил на Шугър Рей Робинсън. Но никоя публична фигура не му е
повлияла по-дълбоко от Емет Тил, момче от Чикаго, което по време на семейно
посещение в Мъни, Мисисипи, е убито – както се твърди – заради това, че се е
загледал в бяла жена. Според историята, 14-годишният Тил се осмелил да нарече
бяла касиерка „бейби“, и няколко дни по-късно бели мъже се появили в къщата,
където бил на гости, извлекли го от леглото, застреляли го в главата, увили
трупа му с бодлива тел и го изхвърлили в реката. Ужасът, който Касиус изпитал
от гледката на разкъсаното лице на Тил от страниците на сп. „Лайф“ и черната
преса, му помогнали да се убеди в ограниченията на своите възможности като
черно дете от Юга.
„Нямаше нищо за правене на улицата – казва той пред един
журналист, припомняйки си своето детство. – Хлапетата хвърляха камъни, стояха под
уличните лампи цяла нощ, пиеха или пушеха, нищо друго.“
В гимназията бележките на Касиус в десетки клас били толкова
лоши, че той трябвало да повтаря годината. Кариера в професионалния футбол или
баскетбол би могла да му осигури колеж, но той смятал, че това няма да стане.
Неговият път бил боксът. В клас той мечтаел за бокс, боксирал се със сенки по
коридорите. Започнал да тренира първо в залата на местен полицай на име Джо
Уилсън и още като тийнейджър показал невероятни умения. Бил изключително дисциплиниран,
всяка сутрин излизал по тъмно и тичал в парка. Имал свръхестествена
самоувереност още тогава. Той бил Най-великият практически още преди да се качи
на ринга. Още в тези дни Клей използвал рими, вдъхновени от Огдън Наш, за да
предрича провала на опонента си.
На училищните събирания той се изправял пред съучениците си,
докато приятелски настроеният директор го представял като „следващия шампион на
света в тежка категория. Това момче ще направи милиони долари!“
В клас не му било лесно, затруднявал се да прочете и една
книга, но бил интелигентен и попивал знания по всякакви начини. Като бързо
развиващ се боец, той натрупал победи на състезанията „Златните ръкавици“,
което накарало неговият ментор Джо Уилсън да каже:
„Истината е, че единственото нещо, което Касиус ще трябва да
прочете, е данъчната си декларация. И аз с голямо удоволствие ще му помогна.“
Но когато накрая той стана олимпийски шампион, той не
толкова впечатли боксовите журналисти, колкото ги озадачи. Дори А. Дж. Ивлинг,
най-добрият от пишещите за бокс, се чудеше на странния му стил на размятане на
крайници. Отказът на Клей да обменя удари с противници по традиционната мъжка
мода, начинът му на танцуване около опонента, светкавично бързият удар от
бедрото… всичко това изглеждаше неправилно по някакъв начин.
(…)
Питър Хамил, млад либерал, който в крайна сметка стана
огромен фен на боксьора, пише в „Ню Йорк поуст“:
„Касиус Клей е млад мъж с много очарование, изправен пред
опасността да стане ужасно скучен.“
Историята сочи, че спортната кариера и животът на Касиус
Клей в следващите години е точно обратното на скучен. Мохамед Али е основното
вълнение и провокация в разгара на борбата за граждански права, Виетнам и
Черната сила. Между 1964-а и 1980-а се случва една история – историята на Али,
която нито една книга не може да улови точно. Твърде много триумфи, твърде
много кризи, краища, фалшиви краища, завръщания, комични избухвания, изпитания
и трагични сцени.
Единственото обикновено нещо в боксовата кариера на Мохамед
Али е, че той остана твърде дълго на ринга и завърши увреден. Всичко друго бе
прекомерно голямо: победата през 1964-а, когато взе победата от Сони Листъм (и
извика към репортерите: „Аз съм кралят на света!“), приятелството (и раздялата)
с Малкълм Екс, присъединяването му към „Ислямска нация“, вихрушката от
брилянтни битки в средата на 60-те, отказът от военна служба, приемането на
постоянен престой в затвора, загубата на титлата, годините в изгнание. Али не
бива да бъде бъркан с политически лидер или мислител, но той имаше политическа
тежест като символ на отказа и на черната гордост. И заедно със значението си
като символ, особено за младите хора, протестиращи против включването им във
войната, той притежаваше несравним блясък дори сред рок божествата от онова
време. Когато Али се би с Джо Фрейзър за първи път в „Медисън скуеър гардън“
през март 1971 г., фотограф край ринга за сп. „Лайф“ бе Франк Синатра. Когато
Али отиде в Заир, за да се бие и победи Джордж Форман, го последваха доста
писатели, а в своя текст „Битката“ Норман Мейлър описа мача, показвайки
най-добрите си комично-епични качества.
(…)
Спортните постижения на Али бяха гигантски, не на последно
място защото той ги постигна на ръба на ужасни физически наранявания. Вижте
третия му бой с Джо Фрейзър в Манила, двамата мъже едва не се унищожават.
По-късно Али признава, че никога не е бил по-близо до смъртта. А Фрейзър, който
презира Али, защото му се е подигравал, наричайки го „горила“ и „Чичо Том“,
казва:
„Нанасях му удари, от които сграда би паднала.“
Али, който спечели, след като хората в ъгъла на Фрейзър
решиха, че той е твърде изтощен и ослепен, за да продължи, признава, че и той,
и Фрейзър вече никога не били същите след третия бой.
„Пристигнахме в Манила като шампиони – Джо и аз, а се
върнахме като старци“, казва Али.
Той не беше сляп за двуличието и бруталността на „играта“,
която бе неговият професионален живот. Източник на неговата слава беше спорт, в
който расата често е грозен елемент от историята, а целта на състезанието, в
което един човек удря друг, докато един от тях падне безчувствен, да се опиташ
да докараш другия до временно мозъчно увреждане (нокаут). Али пожъна милиони от
играта и въпреки че понякога бе със смесени чувства по отношение на историята и
на спектакъла, в който двама човека се бият, особено когато един черен се бие с
друг, той имаше възможността да се наслаждава на плодовете на играта и
богатството, което тя му донесе, но също така познаваше историята на спорта –
за Джон Съливан, който в един момент отказа да се бие с претендентите за
титлата, за Джим Джефрис, който каза на света, че ще се пенсионира, когато не
останат бели мъже, с които да се бие. Али знаеше добре как Джак Демпси
избягваше черните боксьори, след като взе титлата. Той беше виждал как бойците
преди него бяха спонсорирани, менажирани и експлоатирани от мафиоти. Спомняше
си от детството как хората зад Джо Луис го бяха научили да не се опълчва на
Бяла Америка.
„Те стоят около нас и казват: „Добър бой, момче, добро
момче, добра работа“ – каза Али през 1970 г. – Те изглежда не смятат, че
боксьорите имат мозъци. Не смятат, че можем да бъдем бизнесмени, хора или
интелигентни. Бойците са просто зверове, които идват да забавляват богатите
бели хора. Да се удрят един друг, да си чупят носовете, да кървят, да бъдат
показвани като маймуни на тълпата, които се избиват заради нея. А половината
тълпа е бяла. Ние сме точно като двама роби на ринга. Господарите взимат двама
от нас, по-едрите черни роби, и ни карат да се бием, докато те се обзалагат:
„Моят роб може да смачка твоя роб“. Това виждам аз, когато гледам как двама
черни се бият.“
Кой съвременен спортист, на много по-ниско ниво от Али, е
говорил с такава политическа задълбоченост, многозначност и ангажираност?
Когато правех проучванията си за книгата си за Али,
интервюирах един от неговите основни ранни противници на ринга – Флойд
Патерсън, който очевидно страдаше от деменция, предизвикана от многобройните
удари. Патерсън едва можеше да свърже две изречения. Сони Листън, друг негов
ранен съперник, умря няколко години по-рано от свръхдоза. Али, от своя страна,
живееше с жена си Лони във фермата им в Бериен Спринг, Мичиган. Той страдаше от
Паркинсон и е трудно да се повярва, че общият сбор удари (от Фрейзър, Ърни
Шейвърс, Кен Нортън, Лари Холмс, от живот в битки) не е поне отчасти виновен за
неговото състояние. Но в него нямаше и следа от съжаление. Двамата гледахме
кадри от битките му с Листън и той не можеше да се въздържи да похвали
по-младото си „аз“.
Повече от поколение след неговото оттегляне, и сега, след
като го няма, Али и неговата история остават познати навсякъде по света.
Колцина днес знаят името на настоящия световен шампион в тежка категория?
Историята на Мохамед Али ще надживее много спорта, с който той се захвана преди
62 години в Луисвил, за да отмъсти за кражбата на любимото си червеното колело.
И нещо последно: в „Григ тиътър“ в Бъркли, снощи, Пол Саймън
пееше The Boxer. Преди последния куплет
той спря и каза на публиката:
„Съжалявам, че трябва да ви кажа това, но Мохамед Али
току-що е починал.“
Дейвид РЕМНИК, Ню Йоркър
/Таралеж/ 
