1794 г. френският химик Лавоазие е обвинен, съден и гилотиниран в един ден. Откривателят на кислорода и един от създателите на съвременната химия е осъден за мнима антиреволюционна дейност по време на Якобинската диктатура. След година и половина е реабилитиран.
През 1765 г. Антоан Лавоазие представя първата си научна статия на Френската академия, а на следващата година представя работата си по осветлението на улиците на Париж, с която печели златния медал на Академията. През 1767 г. участва в геоложко проучване на района на Елзас и Лотарингия, а година по-късно съставя и първата геоложка карта на Франция.
В живота на учения съществувал строг ред. Той се занимавал с наука по шест часа всеки ден. През останалата част от деня се посвещавал на занятията си в университета и на академична работа. Всяка седмица посвещавал един ден изключително на науката. Заедно със своите сътрудници се събирали в лабораторията и повтаряли експерименти.
Лавоазие заемал и редица обществени и държавни постове. От 1775 г. той работи в Кралската администрация по барута, като подобрява значително качеството на избухливия материал и същевременно внедрява химически методи в селското стопанство. Директор е на Департамента на земеделието, депутат в Орлеан, член на Комисията за мерки и теглилки, комисар на държавната хазна, член на Комисията по земеделие.
През 1768 г. Лавоазие става администратор на данъчната служба „Ferme Générale” и е един от 28-те главни бирници във Франция. Две години след началото на Великата френска революция правителството прекратява съществуването на организацията.
През август 1792 г. Лавоазие загубва възможността си да работи в лабораторията на Кралския арсенал. Високите му позиции в дореволюционното управление на Франция обаче се оказват фатални. През ноември 1793 г. революционният комитет нарежда арестуването на всички членове на финансовата организация, заклеймени са като предатели и врагове на революцията. Заедно с останалите 27 членове на Ферме женерал Лавоазие е осъден на смърт.
Той моли изпълнението на присъдата да бъде отложено с няколко дни, за да може да представи най-новите резултати от химическите си експерименти, но съдът отхвърля искането му със заявлението „Републиката не се нуждае от гении”. Гилотиниран е същия ден на Площада на революцията.
На 7 май 1934 г., 18 века след разгрома на Йудейското царство и само 14 г. преди провъзгласяване на на съвременната държава Израел, в Далекоизточния край на самия край на РСФСР се появява Еврейската автономна област. Сталин й е отрежда място в тайгата, образувана от Хабаровския и днешния Приморски край.
Историята обаче има доста по-далечно начало.
През 1924 г. в СССР е констатирано, че голяма част от разореното еврейско население не се занимава с «продуктивен труд» - броят на лицата без определено занятие и т. нар. „нетрудови елементи", лишените от избирателни и граждански права – е достигнал колосални размери. Само в Украйна през 1926-1927 г. броят на „лишенците" е достигнал 30-40%.
Съветската държава решава да впрегне евреите в производителен земеделски труд. В Украйна са създадени три еврейски национални района, като през 1936 г. еврейските селскостопански селища обработват 1,75 млн. декара земя.
В Крим на евреите са отделени почти 600 хиляди декара земя. По-малки са мащабите в Белорусия (220 хиляди декра). Създадени са 10 колхоза за евреите от Бухара (Узбекистан), 15 колхоза за грузинските евреи, колхози за планинските евреи в Дагестан, Азерайджан и в Северокавказкия район.
Грандиозните планове, разбира се, не се сбъдват – през 1936 г. земя обработват само 200 хиляди евреи. Но в рамките на тези планове на 28 март 1928 г. с постановление е прието плътно да се населят с трудови евреи свободните земи край река Амур в Далекоизточния край. На 20 август 1930 г. е прието държавно постановление за образуване на Биро-Биджанския национален район.
Така логично през 1934 г. идва ред на Еврейската автономна област в състава на РСФСР. За най-малкия субект на федерацията е заделена земя с площ 36 хиляди кв. км. около град Биробиджан, превърнат в столица.
До пристигане на заселниците този край (1/3 от територията на България) е обитаван от не повече от 1200 души. Затова пък през 1939 г. населението на Биробиджан наброява почти 20 хиляди души, като около 1500 от тях са доброволно дошли ентусиасти от САЩ, Канада, Южна Америка, Германия и даже от Палестина.
Евреите-преселници, пристигнали в Приамурието в периода 1920-1930 г. и техните потомци, никога не са съставлявали мнозинство в Автономната област. Войната и особено смъртта на Сталин им дава възможност постепенно да се измъкнат. А след мащабното репатриране в Израел през 1970-1990 г. те остават незначително малцинство. Според различни данни от сегашното 190-хилядно население на областта евреите съставляват между 1,3 и 4%, тоест между 1000 и 7500 души. Руснаците са около 85%.
Сега в Израел живеят над 15 хиляди изселници от Еврейската автономна област, като 5 хиляди от тях са в град Маалот (половината от жителите на града). Всяка година в Израел се организира обща среща на изселниците от ЕАО.
През 1991 г. с постановление на Президиума на Върховния Съвета на РСФСР ЕАО е отделена в самостоятелен субект на Руската Федерация. На 12 декември 1993 г. статутът на равноправен субект на Федерацията е узаконен с приемането на Конституцията на Руската Федерация.
На 31 март 2005 г. депутатите от законодателното събрания на ЕАО създават работна група за подготовка към изменения в официалното название на региона. Според тях думата „автономна” в названието на ЕАО е анахронизъм, тъй като почти 15 години областта по същество се явява самостоятелен субект на Федерацията.
След отмяната на "Закона за Еврейската автономна област" през 1993 г. областта се оказва в странно юридическо положение. Нов закон за статута на ЕАО не е приет и досега. От пет автономни области, съществуващи през съветско време на територията на РСФСР, към настоящия момент е останала само Еврейската (другите четири получават статут на републики в състава на РФ).
За първи път въпросът е поставен на федерално равнище още през 1992 г. няколкократно от депутатите в Руската Дума, но поради юридическата сложност проблемът все още няма окончателно решение.
В първия ден на отворените кафенета проверка на Таралеж установи, че повечето обекти в центъра на Варна и на плажа останаха затворени. Там където бяха отворени клиенти почти липсваха.
„Абага̀р“ е първата печатна книга на новобългарски език, отпечатана на кирилицаи хърватски („илирийски“). Съставена и издадена в Рим през 1651 г. от бъдещия никополски католически епископ Филип Станиславов в чест на легендарния цар Абгар V Уккама. Книгата представлява молитвеник за нуждите на католическата църква в България. От „Абагар“ днес са запазени 17 екземпляра, един от които е в България, в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.
Състои се от 5 листа. Текстът, отпечатан само върху едната страна на листовете, е на кирилица и има няколко илюстрации. Съдържа апокрифни молитви и разкази с религиозен характер в разрез с католическите догми. Това принуждава Конгрегацията на пропагандата в Рим да премълчи своята фирма като издателство. В езика на „Абагар“ се вмъкват някои новобългарски елементи, личи и влиянието на сърбохърватския език. Полиграфически е оформен с оглед да се носи „наместо силни мощи“.
Страниците са оформени в 4 колони, има и илюстрации /ксилогравюри с изображения на светци/. Заглавието, с което е известна книгата, идва от включеното апокрифно послание на едеския цар Абагар (Авгар) до Иисус Христос.
Според древно предание Иисус го излекувал чрез силата на Божието слово и чрез Убрус – кърпа запазила образа на Христос. Този текст, смятан за апокрифен още през IV век, заляга в основата на множество амулетни (апотропейни) текстове разпространявани из цяла Европа. Другите апокрифи са също с амулетен характер (за помощ при болест, за зачатие, за закрила по време на път, спасяващи от „всякаква злина", 72-те имена на Господа и др.)
Книгата била предназначена да се носи като амулет „наместо силни мощи“, във вид на свитък, навит около кръста или около лявата ръка. В края е поместено послесловието на автора, който се нарича „епископ на Велика България“.
Абагар е отпечатан анопистографски на пет големи хартиени листа с широчина 44.5 и височина 33.5 cm. Шрифтът му носи белезите на босненската кирилица и е изработен от известния френски гравьор Робер Гранжон /Robert Granjon/ (1582 г.) по поръчка на папа Григорий XIII. Книгата е украсена с девет гравюри, рязани на дърво, с размер 6.5х10 cm, разположени между отделните текстове. Без първата, те са дело на майстор славянин, по недоказани предположения.
1876 г. При потушаването на Априлското въстание е извършено Баташкото клане. То е извършено от османски башибозук от съседните села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той получава отличия и повишение от султана.
След началото на Априлското въстание на 20 април 1876 г. част от въоръжените оеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак - Петър Горанов e делегат на местния революционен комитет в събранието в Оборище.
Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстаниците.
Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието
в Батак - Никола Горанов. С кости е изписано
отстрани – „Останки от 1876 година”.
На 1 май 1876 г. врагът е извикан от чорбаджиите на селото, за да предадат оръжието си. След като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнали и отсекли главите им. По време на „предаването” на оръжието обаче някои от хората в селото успели да избягат, след него селището било обкръжено, за да не може никой да го напусне. Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко, което се движело или не. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, но и някои от къщите на чорбаджиите.
На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, ако предадат оръжията си, ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и старци били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени, за да не измърсят дрехите с кръвта си, и накрая избити.
Българските мъченици.
Картина на Константин Маковски.
Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагера на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера били изпратени кметът на Батак - Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Разбрали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници - оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. Хората отново се изпокрили в църквата и училището.
На 20 януари 1878 г. оцелелите жители на град Батак посрещат пристигащата руска освободителна армия.
Баташките мъченици са канонизирани за светци от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 г. Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна, Калифорния, специално за канонизацията. През март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква реши да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки и мъченици. На 3 април 2011 г. в храм-паметника „Свети Александър Невски” по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак.
Разследвания на турските зверства в България (1876)
Дж. Макгахан отразява неговото кърваво потушаване и неговите репортажи представят пред Европа трагедията на един поробен народ. Русия е принудена да обяви война на Османската империя, за да не загуби авторитет и влияние на Балканите.
„ ...Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас.
Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас...“
Макгахан съобщава, че турските войници насила вкарват някои от селяните в църквата, която след това е запалена, а останалите живи са измъчвани, за да кажат къде са скрили ценностите си. Макгахан сочи, че от общо седем хиляди души население оцеляват само две хиляди. По негови изчисления петдесет и осем села в България са били разрушени, пет манастира са изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души изклани.
Тези репортажи, публикувани във вестник „Дейли Нюз“ и препечатани от други вестници, предизвикват във Великобритания широка вълна от обществено негодувание срещу Турция. Бенджамин Дизраели, министър-председател на Великобритания, чието правителство подкрепя Османската империя, се опитва да омаловажи кланетата, твърдейки, че българите също имат вина. Тези аргументи са опровергани от последващите репортажи на Макгахан.
Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в който заявява: „ Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие....“
Като резултат от неговите публикации може да се считат и последвалите дипломатически действия на великите сили: свикването на т. нар. „Посланическа конференция в Цариград“, според декларацията на която султанът на Османската империя трябвало да даде автономия на българите в техните етнически граници, територия, която по-късно, през 1878 г., става известна като „Санстефанска България“, в границите на която не влиза Северна Добруджа, дадена от руснаците на Румъния в замяна на Бесарабия, за да може Русия да има излаз на р. Дунав.
Депутатите всъщност получават пари - по над 2800 лева
месечно, въпреки че публично се отказаха от заплатите си. А всички министри,
техните заместници, членовете на политическите им кабинети и шефовете на
агенции е трябвало да подпишат документ, с който се съгласяват с решението на
парламента и се отказват от заплатите си.
Преди месец народните представители изцяло се отказаха от
заплатите си, за да ги дарят за борбата с COVID-19. В действителност обаче те
продължават да получават пари. За месец април народните представители са си
поделили над 679 000 лева. Предстои същата сума да им бъде раздадена и за месец
май.
И управляващи, и опозиция
Оказва се, че в решението, взето в късните часове на 6
април, депутатите не са включили т. нар. „безотчетни пари“, които те получават
всеки месец. Въпреки пунктуалното изреждане на членове и алинеи, по които те
сами си отнемат възнагражденията, и управляващи, и опозиция, не са включили в
тях точка 11 от Финансовите правила към правилника за дейността на парламента.
Именно в този законов текст са регламентирани средствата, които всеки народен
представител получава допълнително към заплатата си. Разходването им зависи
само от вътрешния правилник на парламентарните групи.
Парите са в размер на 2/3 от основното възнаграждение на
депутатите. След актуализацията от месец април основната заплата на депутатите
стана 4248 лева. 2/3 от нея са 2832 лева. За 240 народни представители това
прави малко над 679 000 лева. Средствата би следвало да се ползват за
сътрудници, консултации, експертизи, представителни разходи и други. За
изразходването на тези пари отделните депутати трябва да дават отчет пред
парламентарните си групи на всеки три месеца.
От парламентарната група на БСП потвърдиха пред
"Свободна Европа", че допълнителните пари за месец април са получени.
И негов колега от ГЕРБ потвърди, че 2/3 над заплатите за
месец април са разпределени. „Предстои да се получат и за месец май“, каза
парламентарист от ГЕРБ.
С уговорката, че няма да бъде цитиран по име, той обясни, че
тези пари нарочно не са включени в решението на парламента.
„И ние, и опозицията знаехме, че като не споменем точка 11
от финансовите правила, ще продължим да получаваме тези средства", добави
той.
От парламентарната група на ГЕРБ потвърдиха официално, че
допълнителните пари са разпределени. В позицията на партията обаче се казва, че
това не са заплати на депутатите, а средства, които те трябва да ползват за
експерти и работа в районите си.
1794 г. френският химик Лавоазие е обвинен, съден и гилотиниран в един ден. Откривателят на кислорода и един от създателите на съвременната химия е осъден за мнима антиреволюционна дейност по време на Якобинската диктатура. След година и половина е реабилитиран.
