На 17 юни 1964 г. с решение на Военната колегия на Върховния
към на СССР е разжалван на
редник „другомислещият” съветски генерал Пьотр
Григоренко, признат е за душевноболен и на 14 август е вкаран в Ленинградската
специална психиатрична болница. Той е арестуван на 1 февруари и през всичкото
време е държан в психиатрия и в Лефортовския затвор, а делото е гледано в
негово отсъствие.
Пьотр Григоревич Григоренко е роден на 16 октомври 1907 г. в
селско семейство северно от полуостров Крим. На 16-годишна възраст постъпва в
железопътно депо, после е помощник-машинист. От 1929 до 1931 г. учи в Харковския
технологичен институт, но е преместен и завършва Военноинженерна академия в
Москва (1934 г.) На 32 г. завършва Академията на Генералния щаб.
Бъдещият генерал се развива като съвсем благонадежден
съветски офицер и нищо не предвещава, че ще стане участник в някакво
дисидентско движение и правозащитник, че ще лежи в затворите за антисъветска
дейност, че ще стане основател на Украинската Хелзинска група и член на
Московската Хелзинска група, а накрая ще умре като емигрант в САЩ и там ще бъде
погребан.
Военен инженер
През 1934-1936 г. Григоренко е началник-щаб на сапьорен
батальон във Витебска област. Спомня си за тези години с дълбоко съжаление,
защото по заповед ръководи разрушаването на три православни храма – исторически
паметници на архитектурата и построява наколко десетки дървени моста. Тогава
осъзнава за първи път, че нещо около него не е наред.
През 1937 г. става началник на инженерите в Минския укрепен
район. Тогава много негови колеги са репресирани, но тази съдба го отминава,
защото постъпва в Генералщабна академия.
Във ІІ курс пише писмо до секретаря на ЦК Андреев, в което
настоява за повишаване на качеството на обучението в Академията. Тексът на
писмото показва, че все още е примерен съветски гражданин.
Същата година обаче успява да се добере до генералния
прокурор Я. Вишински, на когото разказва за злоупотреби с властта на
представители на НКВД в Запорожието – информацията я получава от брат си Иван,
арестуван по политически причини, но след това е освободен. Организаторите на
репресиите са арестувани.
Григоренко не знае, че ходи по острието на ножа, дори не
допуска, че това е кампания в целия Съветски съюз, че сигналът му е приет само
защото властта в НКВД се е сменила и Лаврентий Берия прави поредна чистка.
През 1939 г. Григоренко служи в Генералния щаб по време на
боевете на Халхин Гол. Ранен е при минохвъргачен обстрел. В периода 1942-1943
г. е командир на стрелкова бригада.
Участие във войната
По време на Втората световна война Григоренко още през 1941
г. изказва критика по адрес на Сталин за военно късогледство, заради което не
получва генералска длъжност. Той има неприятности със СМЕРШ заради прехванато
писмо до приятел с критика относно способите за водене на войната.
От декември 1943 г. той е на съветско-германския фронт, но
през февруари 1944 г. е тежко ранен и е изпратен на лечение. От август 1944 г.
е началник-щаб на стрелкова дивизия и през февруари 1945 г. става полковник.
Вътрешно трупа гневни критики към маршал Жуков за големите загуби, за
грубостта, необоснованите разстрели и за укриване на историческета истина.
Не е любимец на началниците си, защото не се вписва в наложения
от Жуков начин на водене на бойните действия без оглед на загубите. В
служебните му характеристики те пишат:
Командващ Далекоизточен фронт арм. ген. И.П.Апанасенко:
„Учил е много, но на нищо не се е научил. Почти няма команден опит, бавен,
муден, в работата си има много недостатъци. Самият той е дисциплиниран, смел,
към подчинените си не е достатъчно взискателен, нуждае се от всекидневен
контрол и ръководство.”
Началник-щаб на 10-а гвардейска армия ген.-майор Н.
Сиделников: „Няма опит от щабна работа в бойна обстановка. (...) Инициатива не
проявява. Във военно отношение е подготвен достатъчно. Смел и решителен. За
придобиване на опит в бойна обстановка е необходимо да бъде назначен за
началник-щаб на стрелкова дивизия, действаща на активен участък на фронта.”
Всичко това обаче не означава, че е воювал лошо. За
участието в организацията на бойните действия и за проявена лична храброст той
е награден с орден „Ленин”, два ордена „Бойно Червено знаме”, „Отечествена
война” и „Червена звезда”.
След войната Григоренко отива във Военна академия „М.
Фрунзе” - там, за където е най-пригоден, и става преподавател по тактика и
началник на научно-изследователския отдел, началник на катедрата по военна
кибернетика, създадена преди всичко по негова инициатива през 1959 г. Още през
1949 г. става кандидат на военните науки.
През 1958-1960 г. ръководи авторски колектив на основния
теоретичен труд на академията „Общовойсковият бой”. Автор е на повече от 60
военнонаучни работи. За защита на „големия докторат” попречва уволнението му от
армията.
Начало на дисидентската дейност
На 7 септември 1961 г. ген. Григоренко се изказва на
партийна конференция в Москва, като казва: „Ние одобряваме проекта на
програмата, в която се осъжда култа към личността, но възниква въпросът дали се
прави всичко култът към личността да не се повтори (намек по адрес на
тогавашния ръководител на съветската държава Н. Хрушчов). Той предлага да се
усили „демократизацията на изборите широка сменяемост и отговорност пред
избирателите.”
Шокиращото и скандално изказване на ген. Григоренко е
оценено като „погрешно” и той е лишен от мандата си на участник в
конференцията. След това обаче Григоренко пише открито писмо до московските
избиратели, в което критикува „неразумната и често вредителска дейност на
Хрушчов и неговото обкръжение”, за което незабавно е изхвърлен от Академията.
От 1962 до началото на 1964 г. е началник на оперативен
отдел в щаба на 5-а армия в Далекоизточния военен окръг. През есента на 1963 г.
създава„Съюз за борба за възраждане на ленинизма”, в който влизат 13 души. Те
разпространяват листовки с критика на съветската бюрокрация и казионните
профсъюзи, за контрол от народа над властите и за сменяемост на длъжностните
лица.
На 1 февруари 1964 г. Григоренко е арестуван заедно с
тримата си синове (съставляващи гръбнак на „Съюза” и на 12 март е откаран в
института „В. Сербски” за съдебнопсихиатрична експертиза. На 19 април 1964 г.
той е признат за невменяем и до 14 август е в Лефортовския затвор, като после е
въдворен в психиатрия.
През пролетта на 1965 г., наскоро след оставката на Хрушчов,
е освободен, но не е му е възстановено генералското звание. За да изхранва
семейството си работи като портиер и общ работник в зеленчуков магазин.
Един от лидерите на правозащитното движение
През 1967 г. неофициално чете лекции на студенти от
Московския университет по история на Великата отечествена война. На следващата
година рязко осъжда инвазията в Чехия.
По това време Григоренко е напълно разочарован от
нелегалните методи на борба и става активен поддръжник на активната и гласна
обществена дейност на дисидентите.
Решително подкрепя националното движение на прокудения от
Сталин кримо-татарски народ и способства за активизацията му. На 17 март говори
пред представители на кримо-татарските общини, анализирайки причините за
неуспеха им за връщане в Крим: „Главната причина е, че вие недооценявате своя
враг. Вие мислите, че ви се налага да общувате само с честни хора. А това не е
така. Това, което е направено с вашия народ, не го е направил само Сталин.
Неговите съучастници са не само живи, но и заемат отговорни постове. А вие се
обръщате към ръководството на партията и правителството със смирени писмени
молби. И тъй като човек се моли за неща, за които липсва безусловно право, то
вашият въпрос се поднася на този, който трябва да го реши, като спорен и
съмнителен. Вашата кауза обраства с нямащи отношения по нея разсъждения. За да
се ликвидира това ненормално положение, вие трябва твърдо да усвоите: за това,
което ви се полага по право, не се моли, а се иска! Започвайте да искате! И
искайте не части, не парчета, а всичко, което ви е отнето – възстановяване на
Кримската Автономна Съветска Социалистическа Република!”
На 7 май 1969 г. по време на пътуване за Ташкент на съдебен
процес на кримски татари, Григоренко е арестуван и настанен в специална
психиатрична болница. Експертизата в Ташкент завършва с извод, че е психически
здрав и вменяем, не се нуждае от лечение.
Отново са потърсени услужливи психиатри в московския
институт „В. Сербски”. Експертизата заключава, че пациентът „страда от
психическо заболяване във форма на патологично (параноидално) развитие на
личността с наличие на идеи за реформаторство”. Отново е настанен в психиатрия
за принудително лечение.
На 13 май 1970 г. към Генералния прокурор на СССР А. Руденко
се обръщат А. Сахаров и още трима правозащитници по делото на Григоренко.
Остава без последствие.
През 1974 г. под натиска на широка международна протестна
кампания Григоренко е освободен и продължава дисидентската си дейност. През
1976 г. става член на Московската Хелзинска група, след това е един от
основателите на Украинската група.
В края на 1977 г. Григоренко заминава със съпругата си в САЩ
за операция и свиждане с емигрирал по-рано син. След няколко месеца е лишен от
гражданство и от правото да се връща в СССР. В следващите 10 г. продължава активното
си участие в обществения живот, написва книга със спомени „ В подполье можно
встретить только крыс”.
По време на емиграцията получава предложение да стане
преподавател във военната академия Уест Пойнт, но той отказва: „Аз не мога да
преподавам на своя враг: аз съм съветски – бивш съветски – генерал. ”
Намирайки се в САЩ, Григоренко се обръща с писмено зявление
към ръководството на Американската психиатрична асоцация, от която иска
освидетелстване на своето психическо състояние. Многочасовият преглед не
открива и следа от психическа болест.
Умира в Ню Йорк на 21 февруари 1987 г.
Памет
През 1997 г. руският президент Б. Елцин подписва указ „За
увековечаване паметта на Григоренко П.Г.”. Указът е съгласуван с голям труд с
държавната бюрокрация.
На 17 октомври 1997 г. украинският президент Л. Кучма издава
указ за награждаването му (посмъртно) с орден „За мъжество” за участие в
правозащитното движение. Неговото име носи булевард в Киев и площад в Лвов.
През 1999 г. кримските татари откриват негов бюст в
Симферопол, при това без разрешение на градските власти.
На 19 юни 1885 г. Статуята на свободата, превърнала се
по-късно в символ на Америка, 
