На 09 февруари 1923 г, в България е съставен нов кабинет с министър-председател
Александър Стамболийски е водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Министър-председател на България в 40-то правителство (1919-1923). Народен представител в XIV-то, XVI-то, XVII-то, XVIII-то, XIX-то, XX-то ОНС и в V-то ВНС.
Роден през 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Завършил Лозаро-винарското училище в Плевен. Ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. Учил философия в Хале и агрономство в Мюнхен.
Участва в учредителния конгрес на БЗС (1899). Фактически водач на БЗНС - под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Противопоставя се на промените в Търновската конституция (1911) и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915 г. е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание (1918) е освободен и изпратен да преговаря с въстаниците за мирно разрешаване на конфликта.
Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов, той оглавява въстанието и е провъзгласен за председател на т. нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през 1918 г. е амнистиран. През 1919 г. се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров.
Участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919 г. подписва Ньойския договор.
След парламентарните избори през 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС. Правителството на Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия.
Във вътрешен план то провежда някои реформи, като ограничаване размера на поземлената собственост, въвеждане на трудова повинност, опростяване на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи.
По-късно се провеждат репресии срещу БКП и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия. В началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа, извън средите на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция - лява и дясна, македонските емигрантски организации, военните.
На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Оранжевата гвардия е обезоръжена. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения. БКП заема позиция на неутралитет, лишава бунтовете от подкрепа и в крайна сметка те са потушени. Стамболийски е заловен край родното си село и убит по особено жесток начин на 14 юни 1923 г.
Убийството на Александър Стамболийски, 1923 г.
Покушението срещу министър-председателя Александър Стамболийски е едно от многобройните политически убийства с огромни последствия за страната и със сигурност едно от най-отвратителните. След като управлението му напълно губи подкрепа извън средите на селячеството, а срещу него застава цялата българска интелигенция, армията и останалите политически партии, на 9 юни 1923 г. е извършен военен преврат. Няколко дни по-късно законният министър-председател е заловен и заедно с брат му Васил е подложен на нечовешки изтезания в къщата им край с. Славовица. Рязан с нож и прободен близо на сто места, на 14 юни Александър Стамболийски издъхва в нечовешки мъки. Впоследствие главата му е отрязана. След тази садистична екзекуция, колелото на насилието в българската история отново се завърта, помитайки след себе си малкото останал здрав разум в политическата ни действителност.
