На тази дата: 3 септември 1901 г. Аферата „Мис Стоун“: Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат протестантската мисионерка мис Елен Стоун и бременната Катерина Цилка за откуп!

 

Аферата „Мис Стоун“ :  Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат протестантската мисионерка мис Елен Стоун и бременната Катерина Цилка за откуп.

Солунска афера

В резултат на Солунската афера ВМОРО изпада в тежко положение. Голяма част от мрежата на организацията е разкрита. В резултат на разкритията голяма част книжа и архиви попадат в турските власти, Централният комитет на ВМОРО е парализиран, тъй като членовете му са арестувани. След аферата ВМОРО започва работа по възстановяване на организацията, като основен проблем за решаване е финансовият.

В края на март 1901 година в София, в хотел „Батенберг“ се провежда съвещание, на което присъстват Гоце Делчев, Гьорче Петров, доктор Руменов, Ризо Ризов и адвокат Стрезов. На тази среща се предложило да се помоли българското правителство за помощ, но този вариант е категорично отхвърлен от Делчев. Той решава за набиране на финансови средства да се проведат акции с отвличания в Македония.

Участниците в аферата „Мис Стоун“ –

 Сава Михайлов, Яне Сандански, Кръстьо Асенов и

Христо Чернопеев.

Първи опити

В 1901 година един от основните проблеми пред ВМОРО е липсата на средства за въоръжаване. Гоце Делчев упълномощава Михаил Герджиков да извърши едно отвличане в Македония, но турските сили все още биват раздвижени поради Солунската афера и поради тази причина този опит остава неуспешен.

Гоце Делчев прави два неуспешни опита за отвличане на богати турци и гърци. По-късно е разработен план за отвличане на сина на Иван Евстратиев Гешов Никола, който пропада. Финансовата криза е основният обсъждан проблем на срещата на ръководството на ВМОРО в Кюстендил през лятото на 1901 година, на която присъстват Делчев, Сандански и Чернопеев. На тази среща Делчев зявява, че дребните грабежи само накърняват репутацията на организацията и не спомагат за разрешаване на финансовия проблем. Сандански предлага отвличането на княз Фердинанд I при неговото посещение на Рилския манастир, но на този радикален план се противопоставя Делчев, който смята, че отвличането трябва да стане на османска територия. Делчев също така предлага вместо това войводите да проведат акции по събиране на пари в границите на България. По този начин изниква дилема пред ръководството и войводите, тъй като именно помощта от България бива неприемлива, дребните грабежи са нежелателни, а големите акции са опасни за организацията и за освободителното дело, но все пак положението с финансите налага спешни действия.

Чернопеев и Сандански обсъждат отвличането на богат турчин край Симитли, но планът се проваля. В 1901 година, около Петровден Яне Сандански, Христо Чернопеев и Сава Михайлов подготвят план за отвличането на Сюлейман бег, син на един горноджумайски паша, но поради болест на Сюлейман бег и тази акция се проваля. Сандански се насочва към идеята за отвличане на протестантски мисионер от Банско, като първата набелязана цел е главата на мисията в Солун доктор Джон Хаус.

Отвличането

Четата на Сандански пристига в Банско и е посрещната от местния деец на ВМОРО Йонко Вапцаров. След разговори с местните протестанти се разбира, че идеята да се примами Хаус в Банско е обречена на провал, но че в набелязаното време в паланката ще дойде друг американски мисионер - Елена Стоун, която ще води кратък курс за обучаване на български учителки за първоначалните протестантски училища заедно с помощничката си българка Катерина Цилка. Освен това според Христо Чернопеев отвличането на Елън Стоун е по-приемливо, тъй като доктор Хаус е в добри отношения със селяните, а самата мис Стоун проповядва, че Господ, а не революционерите ще помогнат на поробеното население.

За акцията първо е известен Разложкият околийски революционен комитет на организацията в Банско, начело с Димитър Лазаров. Одобреният план включва няколко основни точки:

Четата, която трябва да извърши отвличането трябва да се състои от малко души и в нея не трябва да влизат Яне Сандански, Христо Чернопеев, хайдутът Стоил Просяков и още 20 комити, които по план трябва да заминат за Градево два дена по-рано

Отвличането трябва да се извърши по пътя Разлог - Горна Джумая, в местността Подпрената скала

В акцията да окаже съдействие комитетът от Градево, начело с Ангел Мазнеов

С четата трябва да замине и Вапцаров, който да посочи жените

Като придружител на мис Стоун да се вземе Катерина Ушева

Мястото, където са отвлечени Елън Стоун и Катерина Цилка..

Гоце Делчев и Гьорче Петров са посветени в подробностите на плана, но Делчев запазва колебания относно изпълнението му, а Гьорче Петров смята, че отвличането няма да донесе значителни финансови печалби.

Мястото, където са отвлечени Елън Стоун и

Катерина Цилка.

Протичане на акцията

Планът за отвличането е изработен за около две седмици заедно с хората на организацията от протестантската мисия в Банско. Над Банско чака чета, начело с Никола Дечев. Чакането обаче изнервя Дечев и той изпраща на Сандански и Чернопеев писмо с остър тон, в което зявява, че ако не се появят, още същата вечер се връща в България. Така войводата на четата, която чака над Банско решава да се върне в България заедно с 11 четници. Остават само петима души - Сандански, Чернопеев, Димитър Кьосето, Стоил Просяков и Димитър Инев от Самоков. Сандански и Чернопеев успяват да убедят банските чорбаджии в необходимостта на акцията. След като привличат още няколко четници - Нано, Тодор, Христо и Коле от Градево, Лазо от Покровник и Христо от Бистрица - четата се разполага в местността Подпрената скала на пътя от Банско за Горна Джумая, по който Елън Стоун трябва да се върне в Солун. Тук към тях се присъединява и Кръстьо Асенов, дошъл от България с четирима четници.

Тъй като част от богаташите в Банско се обявяват против акцията, непосредствено преди нея се появяват съмнения дали да се изпълни, но Чернопеев настоява, че финансовият въпрос трябва да се реазреши спешно. В същото време ръководителят на окръжния комитет в Банско Димитър Лазаров се запознава с мис Стоун и узнава точния час на пътуването ѝ. Участниците в отвличането се обличат в турски обелкла и се разбират помежду си да говорят на турски език, за да остане впечатлението, че отвличането е извършено от турци. Заедно с Елън Стоун пътуват Катерина Ушева, Катерина Цилка, Григори Цилка, три учителки, две ученички и други. Пътниците трябвало по план да се разделят в Горна Джумая, от където мис Стоун да замине за Солун, а Катерина Цилка - за Корча.

Елън Стоун и Катерина Цилка са отвлечени късно следобед на 21 август (3 септември) 1901 година. Пресрещнати са по време на пътуването като мис Стоун и Цилка са отделени от групата. Катерина Цилка е отвлечена за спътница на мис Стоун вместо планираната Катерина Ушева, защото последната е болна. Отвличането не протича съвсем по план. Елън Стоун тръгва по-късно от предвиденето, а селяните, които трябвало да снабдят четата с храна не успяват да излезнат спокойно от селото поради присъствието на турска войска, заради което четата чака без храна два дена. Непосредствено преди отвличането четата влиза в сблъсък с един албанец, който започва да стреля с револвер и успява да рани един четник, но албанецът бива обезоръжен и четата го взима със себе си. Освен това по време на отвличането прегладнялата чета забравя да говори само на турски език. По този начин отвлечените не могли да се заблудят, че похитителите са турци. Отвлеченият албанец се оказва разбойник, който многократно тероризира селата и Кръстьо Асенов го ликвидира, което допълнително разваля първоначалната идея четата да се представи за турски разбойници.

Османското комисарство изпраща до Министерството на външните работи и вероизповеданията в София официална нота, която гласи, че похитителите са българи, членове на македонския комитет.

Първи дни

Четата сменя постоянно пътищата, които следва и се движи през нощта от съображения за сигурност. Втория ден на отвличането стигат околностите на Долна Сушица. На третия ден край село Сушица жените са информирани, че са отвлечени за откуп и Чернопеев ги предупреждава, че ще бъдат убити ако се опитат да избягат. Третата нощ четата влиза в България, за да се подслони там и да изчака ситуацията в Горна Джумая да се успокои. Подслон намират в селата Фролош, Цървище, а Сандански междувременно заминава за Дупница, за да се лекува и да събере информация.

В Дупница разбира от Никола Малешевски, че българската армия и жандармерия претърсват граничната област и поради това четата се връща в Горна Джумая. По пътя на връщането си четата и отвлечените жени се подслоняват временно в една къща в Селище и тогава започват първите преговори относно откупа.

Преговори

На следващия ден след отвличането в Банско Григори Цилка и останалите освободени спътници на мис Стоун известяват местната протестантска мисия за извършеното похищение, които известяват по телеграфа доктор Джон Хаус. Доктор Хаус от своя страна известява американския почетен консул в Солун Периклис Хадзилазару, който информира за отвличането американския консул в Цариград Чарлс Дикенсън.

Шест дена след отвличането Елън Стоун е накарана да напише писмо, с което трябва да започнат преговорите. Това писмо е диктувано от Яне Сандански и Чернопеев, а самата мис Стоун трябва да реши до кого да го адресира и тя го изпраща до неин приятел от Банско - Костадин Петканчин. В писмото се казва, че за връщането на мис Стоун се иска откуп от 25 000 златни турски лири и че Петканчин трябва да извести Уилям Пит - касиера в американския съвет в Цариград. Изплашен от писмото Петканчин информира турските власти за случилото се и така първият опит за започване на преговори пропада. След това мис Стоун пише ново писмо, което този път адресира до доктор Хаскел, който е мисионер в Самоков. Това второ писмо е занесено лично от Кръстьо Асенов, който е подпомогнат от Гьорче Петров и Никола Малешевски. На 15 септември (28 септември) доктор Хаскел се среща в Цариград с Уилям Пит, Еди Пенсър - временен американски представител и тогавашния генерален американски консул в Цариград Дикенсън.

Усложняване на отвличането и край на акцията

Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов не очакват акцията да се усложни и продължителността ѝ от 6 месеца ги изненадва.

Главен проблем се явява пазенето на заложниците на безопасно място, което е задължение на Сандански. Поради наближаването на есента и зимата се появява предложение да се преместят около Арджанското езеро, но четата и жените решават да се задържат в Пирин и да се подслоняват предимно край Селище и Покровник.

Акцията бива заплашена от османските потери в Пирин, а освен това и действията на българските сили в пограничните области, поради което престоят на българска територия става невъзможен. Като допълнителна опасност се явява и върховистката чета на Дончо Златков. През лятото на 1901 година Златков напада четата на Яне Сандански при село Тросково с цел да отвлече американските мисионерки.

Престрелката трае цяла нощ. Двете чети отстъпват от селото и по пътя за Лешко четата на Сандански с жените са посрещнати от Чернопеев, който идва на помощ на Сандански с 50 човека. Заради сблъсъка с Дочно Златков Сандански повежда хората си към България и се оттеглят в Цървище, но там пък заради българските части са принудени да се върнат в Македония.

Заради всички тези опасности похитителите трябва да се движат постоянно, но това става много трудно заради отвлечените жени - мис Стоун е на 55 години, а Катерина Цилка е бременна в петия месец по време на отвличането.

Яне Сандански решава да потърсят убежище във Влахи, където Цилка да може да роди. По пътя обаче Цилка получава предродилни болки и четата се установява в Сърбиново. За помощ в раждането Сандански вика две баби. На 22 декември (2 януари) Цилка ражда момиченце, което е кръстено Елена (на мис Елън Стоун). Междувременно в Сърбиново идва турски аскер, което принуждава четата да напусне селото на третия ден след раждането. Тъй като Цилка не е в състояние да ходи или язди, пътува в специално направен сандък, дърпан от кон, с който да пристигне до Влахи. По пътя обаче бебето започва да плаче и между Чернопеев и някои четници се явява идеята да убият бебето, но Сандански я отхвърля, защото ако се изпълни според него това ще убие делото им пред народа.

След продължителни преговори в София и Самоков откупът - 14 000 златни турски лири, се получава на 18 януари 1902 година в Банско. Пленените жени са освободени на 2 февруари в Струмишко.

Акцията допринася за полуляризирането на ВМОРО далеч извън пределите на Османската империя, за което спомага и самата мис Стоун със своите беседи в Съединените щати. Като негативна страна от акцията е разкриването на комитети на ВМОРО от Османските власти. Арестувани са 43 души, 20 от които от Годлево, трима от Неврокоп, двама от Струмица, 7 от Сърбиново и други.

Вицове - само сока, септември 2020 г.

 - Където е текло, пак ще тече! - Пешо, майстор на покриви.

 

***

 

- Трябва ли да се съблека?

Докторката:

- Няма нужда, само повдигнете фланелката. Не моята, идиот такъв!

 

***

 

Жена, която не готви, трябва да си намери мъж..., който не яде...

 

***

 

Жена отива при съседа:

- Комши, да дойдеш да ми смениш контакта?

- Е, мъжът ти не може ли?

- Страх ме е да не го удари тока...

 

***

 

- На какво обръщаш внимание първо, когато видиш красив мъж?

- Първо обръщам внимание на моя, дали гледа...

Фотофакт: Депутат наблюдава народната любов

 

На тази дата: 2 септември 1666г. избухва големия пожар в Лондон унищожил над 10.000 сгради

 

На 2 септември 1666 г. избухва големия пожар в Лондон, който гори четири денонощия и унищожава над 10 000 сгради, включително катедралата „Свети Павел“. Огнената стихия се разпростира из града, заплашвайки аристократичния квартал Уестминстър (съвременният Уест Енд), двореца Уайтхол и повечето крайградски квартали, но е потушен, преди да стигне до тях.

Пожарът изпепелява 13 500 къщи, 87 енорийски църкви и по-голямата част от правителствените сгради. Смята се, че пожарът е лишил от подслон 70 хиляди души, при население на централната част на Лондон по това време от 80 хиляди души. Броят на загиналите не е известен, защото са липсвали регистри за жителите на Централен Лондон, а и много от жертвите са били овъглени до неузнаваемост от огъня.

Големият пожар започва малко след полунощ в пекарната на Томас Фаринор на Pudding Lane на 2 септември, неделя. Вятърът бързо разпростира огъня и в понеделник той достига центъра на града. Редът е нарушен, носят се слухове, че подозрителни чужденци са виновници за опустошителната стихия.

Във вторник пожарът вече е обхванал по-голямата част от града, успявайки да унищожи катедралата на свети Павел.

Битката с огъня е спечелена, заради спирането на силните западни ветрове, а и гарнизонът на кулата, известна като Биг Бен, използвал ефективни противопожарни системи.

Големият пожар обаче е потвърждение на поговорката „Всяко зло за добро“.

Благодарение на огъня е прекратена Голямата лондонска чумна епидемия, върлувала в града през 1665-1666 г. От нея са починали около 100 000 души. Причина за избухването на пандемията е бубонна чума, чийто инфекциозен патогенен причинител на болестта е бактерията Yersinia pestis, разпространявана от бълхи. Епидемията от 1665-1666 г. е в значително по-малък мащаб в сравнение с по-ранната пандемия "Черната смърт" (най-смъртоносната епидемия в Европа, върлувала между 1347 и 1353 година), благодарение и на Големия пожар в Лондон.

Вицове - само сока, септември 2020 г.

 - Келнер, имате ли пълнозърнест хляб да ми донесете за супичката, че съм на диета?

- Да - колко?

- 11 филийки, ако обичате.

 

***

 

Безполезен като Еко-тоалетна на плажа... при хубаво време!

 

***

 

- Брато, с Мимето сме вече много близки.

- Спа у вас ли?

- Не само. Сра у нас!

 

***

 

Първо учите малките момиченца да вярват в Дядо Коледа, после се чудите, защо харесват дебели чичковци, дето им носят подаръци.

 

***

 

И като ми крещи..

- Къде беше снощи...

- А сме се разбрали, за миналото да не говорим...

На тази дата: 1 септември 1983 г. Изтребители на СССР свалят над остров Сахалин южнокорейски пътнически самолет

 

1983 г. военни изтребители на СССР свалят над остров Сахалин южнокорейски пътнически самолет Боинг-747, когато навлиза в съветското въздушно пространство.

„Боингът” извършва рейс KAL-007 по маршрута Ню Йорк - Сеул, но навлиза в затворено за полети въздушно пространство на СССР, прелита над няколко съветски военни обекта, поразен е от изтребител-прехващач Су-15 с две ракети, след което пада в океана и се разбива югозападно от остров Сахалин близо до остров Монерон. Загиват всичките 246 пътници и 23-членен екипаж.

Това е втори пореден инцидент с южнокорейски самолет „Боинг” над въздушното пространство на СССР. Първият е на 20 април 1978 г. над Карелия, в близост до база на Северния флот на Бяло море, когато Боинг-707 е поразен от изтребител с ракета Р-60 и аварийно каца на съветска територия.

На 4 април 1983 г. американска авионосна група начело с авионосеца „Ентърпрайз” на 300 км. от Южните Курили изпълнява планови полети. Тогава звено от 4 палубни изтребителя F-14 се отправя за Южните Курили и нарушава преднамерено държавната граница на СССР, като изпълнява боен завой над спорните с Япония територии и веднага се отдалечава. Независимо че съветските изтребители не са имали теоретична възможност да реагират, цялото командване на ПВО в Далечния Изток е наказано. Това предварително изостря обстановката.

В добавка през цялото лято в района непрекъснато курсират американски военни самолети: разузнавателни RC-135 и противолодъчни „Орион”, а понякога съветската ПВО я опипват стратегическите скоростни самолети SR-71.

„Боингът” започва полета си с отклонение на север от зададената пътна линия. Рейсът трябва да тръгне от радиомаяк Бетел, но вместо това той минава 20 км северно. По това време във въздуха се намира американски самолет-разузнавач RC-135, който започва да се сближава с „Боинга”. Те се събират толкова близко, че отметките на радарните екрани се сливат. След като се разделят единия взема курс към територията на СССР, а другият поддържа курс близо до международното въздушно трасе. Това е моментът, в който съветската ПВО разменя целите, като взема пътническия самолет за разузнавателен. За това спомага и обстоятелството, че самолетите са със сходни габарити и конфигурация, като дават почти еднакви по големина и яркост радарни отметки.

На територията, над която преминава, се намират военни обекти, поради това в този район са забранени полетите на чужди самолети. При приближаването на Камчатка за прехват излитат шест изтребителя МиГ-23. Те многократно предават на лайнера радиосъобщения за нарушаване на въздушните граници на СССР, но реакции не последват. Следваната пътна линия излиза в международно въздушно пространство над Охотско море и изтребителите се връщат в авиобазата. За четири часа след излитането от Анкоридж самолетът вече се е отклонил на 300 км от курса, като се насочва към остров Сахалин.

Срещу „Боинга” излитат два изтребителя-прехващача Су-15 в 3.42 и 3.54 ч. местно време. В 4.16 ч. лайнерът повторно навлиза във въздушното пространство на СССР над остров Сахалин. Земна радиостанция го информира на аварийна международна честота за нарушението. Тук отклонението от маршрута достига 500 км.

Задачата да свали „Боинга” се пада на заместник-командира на 777-и изтребителен авиополк подполковник Генадий Осипович. Той настига нарушителя и известно време го съпровожда. Когато получава команда да стреля на поражение, той се бави около 15 секунди с надежда да се случи чудо. Чудото наистина става, командата за стрелба е отменена, но летецът получава нова: да застави нарушителя да кацне на съветска територия.

Осипович доближава кабината на лайнера до пределно възможно разстояние, но не вижда осветените илюминатори, защото щорите им са спуснати. Той подава международно установените сигнали на самолет-нарушител чрез аеронавигационното си осветление и последователни странични наклони. Реакция не последва.

След това Осипович получава команда да открие предупредителен огън. Той пуска няколко серии с оръдията, като изстрелва 243 снаряда (по 82 на секунда). Сред снарядите няма трасиращи, а само бронебойни и осколочно-фугасни, затова пък заревото нощем от четирите цеви е впечатляващо. Отново няма реакция.

В това време самолетът-нарушител започва да намалява скоростта до 400 км/ч, която е извън възможностите на тежкия изтребител, заплашва го влизане в свредел. Осипович докладва, а в земния команден пункт това е оценено като опит да се измъкне. По-късно е установено, че „Боингът” всъщност започва да набира височина, за да премине в друг височинен коридор.).

В 4.26 ч подполковник Осипович получава повторна заповед за ракетен пуск. С форсиран завой Су-15 излиза зад „Боинга” на около 2 км и изстрелва две ракети: дясната е с радиолокационна глава и улучва опашката с кормила за управление, а лявата, с инфрачервена глава, попада в крайния ляв двигател и го откъсва заедно с част от крилото. Самолетът планира 7-8 минути от височина 9000 м и пада в океана.

След като става ясно, че е свален пътнически „Боинг” и е определено ориентировъчно мястото на падане, започва търсене на отломките от съветски, американски и южнокорейски съдове. Поради изострените отношения между страните, действията не са координирани. Всяка страна се надява да намери улики да защити своята теза, като взаимно се дезинформират. След два месеца съветски водолази намират всички бордови прибори, включително бордовите черни кутии.

През 1986 г. СССР, САЩ и Япония създават единна система за следене на движението на авиационния транспорт над северната част на Тихия океан. Освен това е установена пряка връзка между диспечерските служби на трите страни.

Вицове - само сока, септември 2020 г.

 - Имате ли обувки за момиче трети клас?

- А по точно?

- Трети А.

 

***

 

- Мамо, хвърлих камък по оня Лексус..

- Мани са бе дете... не те познавам...

 

***

 

Разбираш, че детството си е отишло, когато започнеш да излизаш от морето по собствено желание.

 

***

 

Британски учени открили, че българите след три ракии, използват псуването на майка, като запетая!

 

***

 

Жена и секс, това е като чиновник и подкуп: отначало "О, не не", а после - "Само толкова ли?"

Щом и тази откри Фотошопа нещата за ГЕРБ явно съвсем не вървят

Борисов трябва да го номинират за личност на 2020 година. Няма по-подходящ лидер за година, като 2020

На тази дата: 31 август 1888 г. Джак Изкормвача убива първата си жертва

 

1888 г. в Лондон е намерено тялото на първата жертва на серийния убиец с неустановена самоличност Джак Изкормвача. Във Викторианска Англия Източната част на Лондон е място забравено от обществото, икономически и социално. В пренаселените коптори живеели около 900 000 души. Повечето от жителите на Ийст Енд били от бедната работническа класа, плюс безработните и престъпниците.

В Уайтчапъл имало над 200 приюта, подслоняващи около 9000 души. Спалните представлявали дълги стаи с редици от легла, които гъмжали от паразити и насекоми. Проституцията била единственият сигурен способ, чрез който една самотна жена или вдовица би могла да се изхранва. Според полицията, през 1888 г. в Уайтчапъл имало около 1200 проститутки, като в тази бройка не били включени онези, работещи само от време на време.

Когато Чарлс Крос минава по улица „Бъкс Роу” в Уайтчапъл малко преди 4.00 ч. сутринта в петъчното утро на 31 август, пътят изглеждал тъмен и безлюден. Времето е мразовито и влажно, малко преди входа към една конюшня той забелязва на земята нещо, което изглеждало като брезент.

Когато се приближил, Крос установил, че това е някаква жена легнала по гръб, с пола вдигната почти до кръста. Той видял един друг мъж, който минавал наблизо. „Елате да видите” - подвикнал той на мъжа, предполагайки, че жената е или пияна, или е станала жертва на нападение. Докато двамата се опитвали да й помогнат в тъмната уличка, те не забелязали страшните рани, които почти били отделили главата от тялото й. Те оправили полата й в името на благоприличието и тръгнали да търсят полицай.

След няколко минути полицейският служител Джон Нийл случайно се натъква на тялото по време на рутинната си обиколка. На светлината на фенера си той видял кръвта, стичаща се от гърлото й, прерязано от ухо до ухо. Широко отворените й очи се взирали безжизнено в тъмнината. Нийл усетил последни остатъци от телесна топлина в ръцете й. Той потърсил свой колега, който извикал лекар и линейка.

Нийл събудил някои от жителите на квартала и ги разпитал дали са чули нещо подозрително, но без успех. Скоро д-р Рийс Луелин пристигнал на местопрестъплението и прегледал жената. Той заявил, че раните по гърлото й са били фатални. Тъй като тялото й било още топло, докторът сметнал, че тя е мъртва от около половин час.

Гърлото й било прерязано два пъти, прекъсвайки дихателната тръба и хранопровода. Тя била убита на същото място, но на земята имало много малко кръв. По-голямата част от нея била пропита в дрехите й. Тялото било откарано в моргата на улица „Олд Монтагю“.

д-р Рийс Луелин

Докато събличали трупа, инспектор Спратлинг видял, че по стомаха й също има нанесени рани. Той извикал д-р Луелин отново, за да прегледа по-подробно тялото. Лекарят установил, че жената е била ударена от лявата страна на долната челюст. На корема й имало дълга, дълбока рана от нож и няколко по-леки, нанесени със същото оръжие. Според лекаря, убиецът бил левичар, а оръжието нож с дълго острие. По-късно, обаче докторът вече не бил толкова сигурен, че извършителят е използвал лявата си ръка.

Разпознаването нямало да бъде лесно. В жертвата намерили само гребен, счупено огледалце и носна кърпичка. Фустата й носела знака на приюта за бедни „Ламбет”. По останалите й евтини и износени дрехи нямало етикети. На главата си носела черна сламена шапка с кадифен ръб.

Жената била висока приблизително 1,60 м, с кестенява прошарена коса, кафяви очи и няколко липсващи предни зъба. Тя била идентифицирана като Мери Ан Никълс, на 42 години, с прякор „Поли”. На следващия ден баща й и съпругът й разпознали тялото.

Поли била щерка на ковач, омъжена за оператора на печатарска машина Уилям Никълс. Те имали пет деца. Бракът им се разпаднал заради нейното пиене. Тя преживявала от мизерните си доходи на проститутка, като продължавала усилено да пие. От време на време се опитвала да стъпи на крака, но така и не успяла. Тя била отчаяна и пропаднала жена, но хората я харесвали и съжалявали.

Инспекторът натоварен с разследването бил ветеранът от полицията Фредерик Джордж Абърлайн, който от 25 години работел в района на Уайтчапъл. Скоро били открити трима важни свидетели един, от които почти със сигурност бил видял убиеца.

Първият очевидец бил синът на г-жа Ричардсън Джон. Между 4.45 и 4.50 ч. в сутринта на убийството той посетил сградата на 29 „Ханбъри Стрийт”, за да провери ключалките на мазето, в което майка му съхранявала разни инструменти и стоки. Той отворил вратата към двора и седнал на стъпалата, за да отреже парче кожа от ботуша си, което наранявало крака му. Тъй като вече се развиделявало, той могъл да види от мястото си, че ключалките на мазето не са пипани. Той също така можел да види, че в двора нямало и следа от тялото на Ани Чапмън.

Другият свидетел Албърт Кадош, живеещ в съседната сграда, казал, че е чул гласове от задния двор на 29 „Ханбъри Стрийт” малко след 5.20 ч. Единствената дума, която успял да долови била „Не”. Няколко минути по-късно, към 5.30 ч., той чул шум от нещо удрящо се в оградата.

Най-важният свидетел била г-жа Елизабет Лонг, която отивала към пазара, минавайки през „Ханбъри Стрийт”, когато чула часовника на пивоварната „Блек Ийгъл” да отброява 5.30 ч. Тя забелязала мъж и жена да си говорят „близо до жалузите на №29”. Г-жа Лонг разпознала Ани Чапмън в моргата. За съжаление мъжът бил с гръб към нея, но тя направила всичко възможно да го опише на съдебния лекар Уин И. Бакстър.

На Джак Изкормвача, смятан от мнозина за първия сериен убиец в света, приписват убийството на между 5 и 11 жени.

Вицове - само сока, август 2020 г.

 Жена, която иска мъж с много пари, получава мъж с много жени.

 

***

 

Поръчах си кецове по интернет. Пристигнаха и двата леви. Единия 39-ти, другия 42-ри номер. Най-гадното обаче беше, че ми станаха...

 

***

 

- Кой път да поема? - попитах...

- Този, който ще те отведе най-далеч!

- А бе, не ми пробутвай цитати на Паулу Коелю, ами кажи как да изляза на околовръстното...

 

***

 

Тази сутрин получавам есемес:

- ”След снощната ни среща не мога да те забравя!”

Ужас - аз пък не мога да си спомня...

 

***

 

- Здравей! Искаш ли да се запознаем?

- Давай!

- Пенко, 28 год., 25 см.

- Малеее, ма много си нисък, бе...

На тази дата: 30 август 1984 г. „Протурска” терористична група извършва атентати на гарите в Пловдив и Варна

 

На 30 август 1984 г. в 17:29 ч. е взривена бомба в чакалнята на гара Пловдив. Взривното устройство е поставено в дъното на залата, при обществените телефони, до кошче за отпадъци. Убита е една жена, а 42-ма души се ранени. Разрушени са металният покрив и някои стени в гарата.

След 36 минути, в 18:05 ч., е взривена нова бомба пред сградата на аерогара Варна. Взривното устройство е поставено в бетонен цветарник на паркинга. Ранени са две жени.

Двата атентата са координирана терористична атака на "протурски" терористи в двата най-големи провинциални града в България. Планирани са така, че да съвпаднат с посещението на държавния глава Тодор Живков в тези градове.

Взривните устройства са еднотипни, изработени са от свързани шашки амонит 6 по около 200 грама всяка, детонирани с електрически взривател, захранван от плоска 4,5V батерия и часовников механизъм - будилник "Слава", поставени в консервна кутия (Варна) и буркан (Пловдив).

Следствието заключава, че организираната през пролетта на 1983 г. група се състои от 3-ма терористи с няколко помагачи. Твърди се, че това е единствената "протурска" терористична група, извършила системно атентати преди и след ескалацията на Възродителния процес. Първите им изяви са опожарени 750 декара гора при яз. Камчия и земеделски земи, неуспешен опит за саботаж на гара Карнобат с цел да доведе до тежка влакова катастрофа.

В периода 1984 - 1987 г., когато е в ход т.нар. Възродителния процес, в България има разкрити 42 нелегални "протурски" групи. Те са съставени от етнически турци, на част от които принадлежността към Държавна сигурност е официално установена. Някои от членовете на тези групи са осъдени за противодържавна дейност, планиране или извършване на тероризъм - атентати, саботажи и диверсии, контакти с турски задгранични функционери в България. Според следствието на Държавна сигурност, само една от тях, разкрита с делото за оперативна разработка "Мерзавците", извършва многобройни убийства с атентати. По тактиката си - две терористични атаки с по два едновременни атентата в различни точки на страната и вълна саботажи между тях, нейните актове могат да се определят като терористично настъпление.

През 1985 г. следва втора вълна от терористични нападения на „Мерзавците”. Първият взрив е на гара Буново. В 21:32 ч. на 9 март 1985 г. същата група протурски терористи взривяват вагона за майки с деца на бърз влак Бургас-София. Планирано е бомбата да причини максимални поражения, като избухне в тунела Гълъбец (дълъг 3200 метра), но влакът закъснява с 2 минути и поради това взривът се инициира на гарата. Загиват 7 души (2 деца, една жена и трима мъже), тежко ранени са 9 души (включително 2 деца).

Само след 30 минути, в 22 ч., в Сливен е взривенa бомба във фоайето на хотел „Сливен" - централният многоетажен хотел в града. Взривното устройство е скрито в гардероба на сладкарницата, известна като "Епруветката". Стените на гардероба намаляват ударната вълна. Ранените са 23 души. Разрушен е таванът на залата.

Следствието установява, че до 10 август 1987 г. са осигурени взривни вещества, часовников механизъм и всичко необходимо за трето поредно терористично нападение с цел в курорта Слънчев бряг. Планираната дата на атентата е 15 август, но терористите са разкрити и арестувани два дни по-рано и нападението е предотвратено.

Терористите по делото за оперативна разработка "Мерзавците" са разкрити от оглавяваното от ген. майор Сава Джендов "Шесто управление" на Държавна сигурност, направление "Т" /терор/. Следствието е ръководено пряко от майор Георги Сотиров.

На 13 август 1987 г. са арестувани двама от терористите, а на 19 август същата година е задържан третият от групата. Задържан е и един техен помагач, осигурил отровата за изливане във вододайна зона на едно село, брат на единия терорист. Арестувани са също трима съпричастни към разследването.

През 1987 г. е арестуван и Ахмед Доган, който лежи в килия за осъдени на смърт. Дали е вярно, че това е свързано с разследванията по атентатите и той е осъден за атентата, както се твърди в някои сайтове, няма безспорни данни.

На 25 април 1988 г. тримата терористи са осъдени на смърт. След няколко месеца присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и те са екзекутирани. 

Координиранaта терористичнa атакa с взривове на важни публични транспортни обекти едновременно в отдалечени едни от друг големи градове надхвърля обикновения атентат. Тактиката на терористично настъпление с последователни атаки е нетипична до този момент. Ударите са планирани като мощни "слепи" атентати, т.е. нямат конкретна мишена, а целят граждански жертви, максимални разрушения и психическо въздействие върху обществото.

Атентатите водят до ескалацията на кампанията за насилствена промяна на арабско-турските имена в периода от 24 декември 1984 г. до 19 януари 1985 г. -

около 850 000 граждани са тежко репресирани при смяна на имената им.

Установено е, че терористите са агенти-сътрудници на Държавна сигурност, a помагачът им - на милицията /МВР/. Следствено дело №72/ІV.1987 и оперативните дела "Мерзавци" и "Двуличник 87", както и личните досиета, работни дела на терористите-сътрудници в ДС, все още не са разсекретени. Единият от терористите е работел и за турските служби под псевдонимите Абдула, Дениз и Моряка. Друг също има връзки с тях, чрез разузнавача Кадир Сойлу от консулството на Турция в Бургас.

Освободеният предсрочно помагач издига чешма, посветена на брат му и другите терористи, и поставя паметна плоча за тях с текст на турски език. Организационно този помагач израства до областен координатор за Бургас на ДПС, за чийто лидер е известно, че е доказан сътрудник поне на Държавна сигурност /има съмнения, че Доган сътрудничи на повече от едно разузнаване/. Плочата е премахната след 6 години по заповед на Бургаския окръжен прокурор Емил Христов, възстановена самоволно година по-късно, разбита е с кирки след 8 години от младежи и всичко е съборено, като теренът е подравнен по заповед на Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК) след решение на Върховния административен съд през 2009 г.

През петте години на кампанията по преименуването на българските турци жертвите (убитите) са общо 32 души: една жена при атентата на гара Пловдив; 8 протестиращи (включително едно бебе) в периода на кампанията от 24 декември 1984 г. до 19 януари 1985 г.; 7 (включително 2 деца) при атентата на гара Буново; 3 разстреляни осъдени на смърт през ноември 1988 г.; 9 протестиращи и един войник в периода 19-27 май 1989 г. Към тях следва да се добавят и двамата взривени терористи и един впоследствие разстрелян заради отвличането на две деца. Припомняме: На 7 юли 1987 г. Дарин Христов /12 г./ и Николай Петков /15 г./ от Добрич са отвлечени с кола от трима "протурски терористи", за да ги ползват като жив щит в осигуряването на коридор за бягството им в Турция. Терористите са въоръжени с 12 осколочни бойни гранати, взривяват 3 от тях пред хотел "Интернационал" в Златни пясъци и раняват трима души - двама чужди летовници и един българин. Обградени от специалните части, те се оттеглят в осигурения им коридор към турската граница. При устроената в Странджа засада терористите взривяват колата, в която са те и взетите за заложници деца. Децата са ранени, едното - тежко и остава инвалид, двама терористи са убити от взрива, а третият е осъден на смърт и разстрелян.

Вицове - само сока, август 2020 г.

 "Калиакра" - с вкус на масло, ми звучи, като "Жигули" с цвят на Бентли.

 

***

 

След мащабно проучване на "Кама Сутра", се оказало, че най-предпочитаната поза според жените е " Хайде утре!"

 

***

 

Ако някога почувствате, че работата ви е безполезна, знайте, че в заводите на BMW има служители, които слагат мигачи!

 

***

 

Реших да измия съдовете, че се посъбраха. Намерих си липсващата чиния от коледния сервиз.

 

***

 

На изложба...

- Как мислиш, на тази картина изгрев ли е изобразен или залез?!

- Залез, разбира се!

- И как разбра?

- Познавам художника, него до обяд никой не може да го събуди!

Конспирация без Сорос е като рапър без златни зъби!

На тази дата: 29 август 1698 г.Руският цар Петър I издава забрана за носене на бради

 

1698 г. руският цар Петър I издава забрана за носене на бради и предписание руснаците да се

обличат с европейски дрехи.

Забраната на знаменития указ „О ношении немецкого платья, о бритии бород и усов, о хождении раскольникам в указанном для них одеянии” (За носенето на немски дрехи, за бръснене на брадите и мустаците, за ходене на разколниците в указаните им одеяния) влиза в сила от 1 септември.

Същият месец 26-годишният Петър І се е завърнал от продължителна обиколка из Западна Европа и още на следващият ден събрал болярите в Преображенския дворец. Заповядал да му донесат ножица и веднага започнал собственоръчно да реже брадите на велможи от знатни родове. Болярите били така шокирани от постъпката на царя. После Петър повтаря процедурата с думите „Сега брадите, после и главите!”.

Новите порядки се налагат трудно. Някои от болярите слагат край на живота си, защото не приемат позора. Цяла Русия роптае, тъй като се счита, че бръсненето на брадите е грях, и свещениците отказват да благословят действията на царя. Той дори е отъждествяван с Антихриста. В действията на Петър болярите виждат покушение на самите устои на руския живот и упорстват в бръсненето на брадите.

За страха от западната мода допринася и фактът, че на иконите и фреските бесовете са изобразявани бръснати и западно облекло, патриарсите през 17 в. заплашват с анатема мъжете, които бръснат „Божия атрибут” - брадата.

Петър все пак си дал сметка, че мерките му са прекалено сурови и на 5 септември 1698 г. разрешил носенето на брадите и мустаците, но срещу заплащането на определен данък. За контрол бил въведен специален металически жетон - „бородовой знак”, с големината на една копейка, представляващ своеобразна квитанция за платения данък.

Вицове - само сока, август 2020 г.

 Ти си отличен ученик. Отнасяй се добре с двойкаджиите, някой ден ще те управляват!

 

***

 

Първа среща:

- Да пийнем за смелост?!

- Ти пийни, аз смела дойдох...

 

***

 

- Какви езици владеете?

- Устно френски и шведски в група.

- Назначена сте!

 

***

 

Манджите, които готви жена ми, направо се топят в устата! Само ми се иска от време на време и да ги размразява!

 

***

 

Хакнали са ми мейла. Не знам как са се досетили, че съм сложил за парола годината, в която папа Григорий IX канонизира Свети Доминик - 1234.

На тази дата: 28 август 1963 г. Мартин Лутър Кинг произнася една от най-увличащи речи в човешката история - „Имам една мечта”

 

„Имам една мечта” – реч за достойнството на човешката личност

През 60-те години на минали век Съединените щати са все още страна с белези от расизъм. Наистина на 19 ноември 1863 година Ейбрахам Линкълн вече е оповестил, че американската нация се основава върху равенството на всички хора в тяхното достойнство, но действителността за афроамериканците, 100 години по-късно, изглежда съвсем различна.

Мартин Лутър Кинг, баптистки пастор и водач на движението за граждански права, се обръща към сърцата на милиони черни американци в речта си на 28 август 1963 година в столицата Вашингтон. „Имам една мечта” е надсловът на тази прочута реч, която той държи от стъпалата пред мемориала на Ейбрахам Линкълн. Повече от 250 000 души участват в похода на протеста до Вашингтон, наречен „марш за работни места и свобода” – демонстрация на мирно гражданското несъгласие. Шествието спира пред мемориала на Линкълн, където Мартин Лутър Кинг изповядва визията си за свобода и справедливост на хората от всички раси и религии.

„Имам една мечта” – една от най-стойностните и увличащи речи в човешката история:

Радвам се да участвам днес заедно с вас в едно събитие, което ще остане в историята като най-голямата демонстрация за свобода в историята на нашата нация. Преди сто години един голям американец, под чиято символична сянка се намираме днес, подписа Прокламацията за освобождаване (на робите). Това беше като радостното начало на деня след дългата затворническа нощ.

Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години по-късно животът на негрите все още е окован от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите все още изнемогват на ръба на американското общество и се намират в изгнание в собствената си страна.

Затова днес се събрахме, за да драматизираме една позорна ситуация. В известен смисъл ние се събрахме в столицата на нашата страна, за да осребрим един чек. Когато архитектите на нашата република писаха силните думи на конституцията и декларацията за независимост, те подписаха документ за задлъжнялост, за чието осребряване всички американци трябваше да бъдат оправдани.

Този документ съдържаше обещанието, че за всички хора – да, за чернокожите така, както за белите – се гарантират неотменните права на живот, свобода и правото на щастие.

Днес е очевидно, че Америка не е изпълнила обещанието си, доколкото това се отнася за чернокожите граждани. Вместо да изпълни светите си обещания, Америка даде на негрите един чек, който е белязан от печата: „Без покритие”. Но ние отказваме да повярваме, че няма достатъчно средства в големите хазни на възможностите в тази страна.

И така, събрахме се за да осребрим този чек, чек, който ще ни даде богатствата на свободата и сигурността на справедливостта. Дойдохме на това забележително място, за да напомним на Америка неотложната необходимост на днешния ден. Сега не е времето, в което може да си позволим лукса на „период на охлаждане” или успокоителните средства да имат бавен, постепенен напредък. Сега е времето обещанията на демокрацията да се превърнат в реалност.

Сега е времето да излезем от тъмната и безутешна долина на расовото разделение и да стъпим на светлия път на справедливостта за всички раси. Сега е времето да измъкнем нашата нация от тинята на расовата несправедливост и да я поведем към твърдите скали на братството. Сега е времето да превърнем справедливостта за всички божии чеда в наша истина.

Разбираемо би било за тази нация, ако тя не иска да осъзнае спешността на настоящото положение. Това горещо лято на справедливо недоволство на негрите няма да свърши, докато не дойде съживяващата есен на свободата и справедливостта.

1963 не е край, а начало. Тези, които се надяват, че негрите ще се успокоят, се лъжат. Негрите ще продължават да се пробуждат, ако нацията продължава да прави това, което правеше преди.

Няма да има спокойствие и почивка в Америка, докато на негрите не са признаят пълните им граждански права. Бурите на този призив ще продължават да разклащат основите на нашата нация, докато настъпи светлият ден на справедливостта.

И това трябва да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: докато ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не трябва да извършваме несправедливи действия.

Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, за да задоволим жаждата си за свобода. Трябва постоянно да водим борбата си на високото стъпало на достойнството и дисциплината.

Не трябва да превръщаме нашият мирен протест в психическо насилие. Винаги трябва да се стремим към тази величествена височина, от която на психичното насилие да отвръщаме със силата на душата си.

Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не трябва да ни подвежда да се съмняваме във всички бели. Защото много от нашите бели братя – това доказва тяхното присъствие днес сред нас – са стигнали до убеждението, че тяхната свобода не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами.

И когато протестираме, трябва да се задължим да продължаваме да го правим постоянно. Не можем да се върнем назад. Има хора, които питат тези, които се чувстват задължени спрямо гражданските права: „Кога най-сетне ще бъдете доволни?” Не можем да бъдем доволни, докато негри стават жертви на неописуеми ужаси на полицейска бруталност.

Не можем да бъдем доволни, докато уморените ни тела след дълго пътуване не могат да отдъхнат в мотели по пътищата или в хотели в големите градове. Не можем да бъдем доволни, докато гражданската свобода на негрите се състои на първо място в това, да отидат от едно малко гето в по-голямо.

Не можем да бъдем доволни, докато малките ни деца са лишени от свободата и достойнството си чрез знака, на който е изписано: „Само за бели”. Не можем да бъдем доволни, докато негрите в Мисисипи нямат право на глас в изборите, а за негрите в Ню Йорк няма кандидат, който действително биха избрали. Не, няма да се задоволим дотогава, докато истината не нахлуе като водна стихия, а справедливостта като мощна буря.

Знам, че някои от вас днес са тук поради голяма тъга и потиснатост. Някои от вас току-що са излезли от затворите. Някои от вас са дошли от места, в които заради искането ви за свобода сте били подложени на преследванията и на бруталността на полицията. Вие сте ветераните на мирното страдание. Продължавайте така и се доверете на това, че страданието дава сила.

Върнете се в Мисисипи, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в Слумс и гетата на големите градове на север с убеждението, че сегашната ситуация може и ще бъде променена. Нека не потъваме в долината на отчаянието.

Казвам Ви днес, приятели мои, въпреки трудностите днес и утре, аз имам една мечта.

Това е една мечта, която е дълбоко и неразривно свързана с американската мечта.

Мечтая, някой ден тази нация да се вдигне и да живее според истинското значение на своето кредо: „Приемаме тази истина за даденост: че всички хора са равни.”

Мечтая, един ден на червените хълмове на Джорджия на една маса да могат да стоят синовете на предишните роби и синовете на предишните поробители.

Мечтая, някой ден, дори щатът Мисисипи, един щат, който е нагорещен от несправедливост и потисничество, да се превърне в оазис на справедливостта.

Мечтая, четирите ми малки деца да живеят някой ден в нация, в която няма да ги преценяват според цвета на кожата им, а според характера им. Днес мечтая…

Мечтая, някой ден в Алабама, със своите зли расисти, със своя губернатор, от чиито уста излизат думи като „интервенция” и „анулация на расовата интеграция”…, че един ден, именно там, в Алабама, малки черножоки момичета и момчета да си стискат ръцете като братя и сестри с малки белокожи момичета и момчета. Мечтая, някой ден всяка низина да се издигне, а всеки хълм и връх да спаднат. Грубите места да се изгладят, неравните места да се изравнят. И красотата на Твореца ще стане видна, и всичко живо ще я види.

Това е нашата надежда. С тази вяра се завръщам на Юг.

С тази вяра ще съм способен да издялам камък на надеждата от планината на отчаянието. С тази вяра ние ще сме способни да превърнем грешните фалшиви звуци в нашата нация в прекрасна симфония на братството.

С тази вяра ще сме способни да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да отиваме заедно в затвора, да се издигнем заедно за свободата, с убеждението, че един ден ще бъдем свободни. Това ще бъде денят, в който Божиите чеда ще могат да придадат ново значение на тази песен: „Дадената ми от теб земя, ти, земя на свободата, пея аз. Земя, в която умряха бащите ми, гордост за поклонниците, нека във всички върхове да кънти свободата.” Ако Америка иска да стане голяма нация, това трябва да стане реалност.

Нека свободата кънти от мощните върхове на Ню Хемпшир. Нека свободата кънти от гордите върхове на Ню Йорк, нека свободата кънти от високите планини на Пенсилвания. Нека свободата кънти от снежните върхове на Роки Маунтийн в Колорадо. Нека свободата кънти от криволичещите склонове на Калифорния. Но не само това, нека свободата кънти от Стоун Маунтийн в Джорджия. Нека свободата кънти от Лукаут Маунтийн в Тенеси. Нека свободата кънти от всеки хълм и възвишение в Мисисипи, от всяко високо място, нека свободата кънти.

Когато оставим свободата да кънти – когато я оставим да кънти от всеки град и всяко селце, от всеки щат и всеки голям град, тогава можем да се приветстваме с деня, в който всички Божии чеда – черни и бели хора, евреи и езичници, протестанти и католици – ще си подадат ръце и ще пеят думите на стария негърски дух: „Най-сетне свободни! Най-сетне свободни! Велики, Всевишни Боже, ние сме най-сетне свободни!”

Вицове - само сока, август 2020 г.

 Един човек в СССР отива да внесе вноската си за кола, дава парите, а служителят зад гишето му казва:

- Готово, върнете се след 10 години, за да си получите колата.

- Извинете, а по кое време да мина - сутринта или следобед?

- Какво значение има, нали е след 10 години? - сащисано пита служителят.

- Ами на тази дата след 10 години сутринта чакам да дойде водопроводчикът.

 

***

 

- Обидно е да мислите, че искам ръката на дъщеря ви, заради богатството ви. Аз я обичам!

- Коя от трите?

- Която ще да е...

 

***

 

Кака Гинка, чистачка на летище "София", може да каже на 62 езика:

- „Къде стъпваш бе, тъпанар, не виждаш ли, че съм измила?"

 

***

 

Това страхотно чувство, когато си кку5пиш нов1 клавиат&/ра...

 

***

 

Забелязали ли сте, че когато помолите мъж да ви донесе нещо от чантата, той ви я носи цялата! Явно се бои, че ако си пъхне ръката вътре нещо ще го ухапе...