Честване на 148 години от обесването на Васил Левски. Васил
Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостола на свободата, е един от
най-великите българи. Той е идеолог и организатор на българската национална
революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на
Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой.
Създадената от Левски Вътрешна революционна организация е
основата, на която стъпват организаторите на Априлското въстание. Това въстание
и последвалата Руско-Турска война, довеждат до възстановяване на държавата
България на европейската карта. На 27 декември 1872 г. е заловен от турската
полиция до Къкринското ханче, край Ловеч.
Апостолът на свободата е обесен на 18 февруари (6 февруари
по стар стил) 1873 г., но традиционно датата се отбелязва на 19. Разминаването
в датите се дължи на техническа грешка, която продължава да се разпространява,
тъй като тя не е коригирана в учебниците по история.
Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на
днешна София, където е издигнат негов паметник. Всяка година, на тази дата
България скърби за Апостола на Свободата и отдава почит пред делото му.
1873 г. Васил Левски е обесен в покрайнините на София. Днес тази годишнина официално се чества на 19 февруари.
Васил Левски е псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев, революционер, идеолог и организатор на българската национална революция. Основател е на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Други негови прозвища са „Дяконът” и „Джингиби” (Неуловимият).
Турската полиция разполага със сведения за него и го търси още отпреди фаталната случка в Къкринското ханче, затова свидетелстват много негови съратници, както и самият Левски в някои от писмата си. Повод за активизиране на търсенето му стават разкритията около обира на Орханийската хазна.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и знае къде може да бъде открит.
На 27 декември 1872 г. Васил Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Според различни проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаели кого са заловили и Левски бил откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там станало ясно кой е той. Впоследствие е бил отведен в София, където бил предаден на съд.
В София Левски е изкарван на разпит шест пъти. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. По време на разпитите се провеждат много очни ставки на Левски с дейци от организацията, които потвърждават неговата роля в нея.
Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи.
Смъртната присъда е издадена на 14 януари, потвърдена е седмица след това - на 21 януари 1873 г. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени - Димитър Общи и Васил Левски.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София (днес това е в центъра на града). На мястото, където било издигнато бесилото на Васил Левски, е издигнат паметник.
Ето така работи цялата държава. На всички им е ясно, че Марешки се рекламира за изборите всеки ден по всички телевизии преди началото на предизборната кампания, като използва фирмите си за параван, но контролните органи казват всичко е наред.
Така е в България, всеки иска да е тарикат. Колкото повече нарушават и заобикалят закони и правила, толкова по-големи тарикати са и ги избират да управляват по-малките тарикати.
Схемата с незаконните будки одобрена от инж.Терзиев (ГЕРБ) и арх.Здравков(ГЕРБ)
От всичко, което изчетох за трагедията с детето разбрах следното: Установено е, че на един малък тротоар има няколко обекта и всичките са незаконни. Сега си представете колко тротоара и колко незаконни обекта има в цяла България.
ГЕРБ управлява 11 години и София и България и дават брифинги, че управлението нямало вина. Въпреки, че всички, които са подписали схемата за незаконните будки са от ГЕРБ (старите архитект и кмет на "Триадица" инж.Терзиев и гл.арх. на София З.Здравков). Освен това всички контролни органи, като ДНСК са в ръцете на ГЕРБ и те казват, ама нямаме вина.
Ето го кмета на "Триадица" подписал за незаконните обекти инж.Терзиев (ГЕРБ)
Оня Гешев пък тръгна да лови някакви клошари, дето гледали в шахтата.
Всичките медии, които са на трапезата на властта пишат, че някаква шахта убила дете, а не някой безхаберник от властта.
1909 г. умира прославеният вожд на индианското племе чирикауа Джеронимо. „Прозяващият се” е един от най-известните индиански вождове. Като военен предводител на апачите чирикауа, Джеронимо се бори за запазване на техните земи в продължение на 25 години. 79-годишният вожд си отива от пневмония, след като три дни преди това вечерта пада от коня си и лежи на земята до сутринта.
Политиката на всички американски правителства по отношение на индианците е строго последователна: изтикване от техните обширни територии и въдворяване в резервати, а непокорните да бъдат избивани. Още през 1872 г. първите чирикауа са настанени в резерват в Югоизточна Аризона. Само четири групи от тях остават свободни, обитавайки Южна Аризона и Ню Мексико, но постепенно и те са унищожени.
През 1876 г. американското правителство се опитва да премести чирикауа в резервата Сан Карлос при останалите апачи. При това преселване Джеронимо успява да избяга с още 700 души, които не желаят да се откажат от свободата си.
През 1877 г. американците при провеждането на преговори пленяват Джеронимо, държат го два месеца в окови, но след това го освобождават. През май 1883 г. генерал Крук с 327 души предприема най-смелата във военната история на САЩ кампания против апачите в Сиера Мадре.
През 1884 г. Джеронимо се настанява в местността „Търки крик” в резервата „Белите планини”, където чирикауа и белопланинските апачи се опитват да се научат на земеделие. Между тях обаче има стари вражди и след една година Джеронимо със 145 души избягва от резервата. Това са неговите последни 15 свободни месеца.
След продължителните битки накрая неговата група остава с едва 16 воини, 12 жени и шест деца. Против тях са изпратени 5000 войници от армията на САЩ и 3000 от мексиканската армия. Според изказване на губернатора на мексиканския щат Сонора, само за пет месеца през 1886 г. групата на Джеронимо успяла да унищожи 500-600 мексиканци.
На 4 септември 1886 г. Джеронимо се предава в Каньона на скелетите, като се надява, че ще бъде събран с останалата част от племето си. В отмъщение обаче за неговата съпротива групата му е обявена за военнопленници за почти 30 години, като са държани затворени във Флорида и Алабама, след това във форт Сил в Оклахома.
От 1200 души чирикауа, настанени в резервати, остават 265. През 1905 г. Джеронимо моли американския президент Теодор Рузвелт да го върне обратно при племето му в Аризона, но получава отказ.
Едва през 1913 г. чирикауа са отведени на определено за тях място в резервата на апачите мескалеро в южно Ню Мексико. Двадесет и трима от останалите живи се смесват с мескалеро, а другите остават около форт Сил. В тези две места днес живеят техните потомци.
Съществува легенда, според която Джеронимо се скрива в пещера, преследван от американските войници. Чакали го отвън, но той и така и не излязъл. По-късно войниците чули, че той е някъде наоколо. Все още не е открит вторият изход на пещерата. Затова тя се казва „Пещерата на Джеронимо”.
1836 г. султан Махмуд II подписва ферман, с който се узаконява първата българска фабрика в Сливен - на Добри Желязков.
Добри Желязков Фетисов - Фабрикаджията бил сливенски абаджия, известен с това, че постоянно се опитвал да оптимизира процеса на производство на аба. След края на Руско-турската война през 1830 г., заедно с хиляди други българи, страхувайки се от репресии, напуснал родния си град и емигрирал в Русия. В Севастопол се захванал с търговия и скоро успял да натрупа прилично състояние.
През 1833 г. се преселил със семейството си в Екатеринослав, където имало голяма текстилна фабрика. За кратко време Желязков успял да изучи целия процес на производство, а чрез подкупи - да се сдобие с точни образци на доста от машините. През следващата 1834 г. се върнал в Сливен и в къщата на жена си в Мангърската махала открил собствена работилница, в която внедрил голяма част от наученото в Русия. Благодарение на познанията му и механизирането на по-голямата част от процеса работата му потръгнала, но това предизвикало недоволството на част от старите абаджии, които се оплакали от него.
Вестта, че един неправоверен поданик започнал да тъче сукно като европейското скоро стигнала до султан Махмуд II, който цял живот се борил за „низам-и джедид” („нов ред”) и в това видял още една възможност за обновление на империята. Добри Желязков бил поканен да представи продукцията си в двореца и на 16 февруари 1836 г. султан Махмуд II подписал ферман, с който се узаконява първата българска фабрика.
Султанът отпуснал 2 млн. гроша, а Желязков участвал с познания, опит, труд и 80 000 гроша. От Русия били внесени една част от необходимите машини, а други били изработени на място по образците, които Желязков вече притежавал. Фабриката заработила още същата година, а на следващата султанът отпуснал още 56 000 гроша за модернизиране на производството.
Във фабриката са се произвеждали аби, шаяци и сукна. В началото са работили 80 души от България и Моравия. По-късно текстилецът е построил още две фабрики в родния си град. През 1853 г., предвид задаващата се Кримска война, Високата порта решила, че е нецелесъобразно неправоверен да ръководи фабриката, която основно снабдявала войската със сукно и, вземайки под внимание клеветите от местни турци и български чорбаджии, изгонила Добри Желязков. Фабрикаджията така и не успял да се съвземе от нанесения му удар и умрял в нищета през 1865 г. в Сливен.
1914 г. император Николай II, последният император на Русия, издава указ за борба с алкохолизма.
Николай II се качва на престола през 1894 г. след смъртта на баща си. Възцаряването му събужда известни надежди в обществото за либерализация. Тези надежди скоро биват попарени от самия монарх, който в началото на 1895 г. заявява открито пред представители на земствата и дворянството, че ще брани принципите на самодържавието и ще продължи водената от баща му Александър III консервативна политика.
Император Николай II е принуден да се отрече от трона по време на Февруарската революция през 1917 г. Царят и семейството му са поставени под домашен арест в двореца „Царско село” край Санкт Петербург. Няколко месеца по-късно са преместени в Тоболск, Урал, а през април 1918 г. - в Екатеринбург, Урал. Цялото семейство заедно с личния им лекар и трима прислужници са застреляни през юни 1918 г. Екзекуцията се извършва без съдебен процес.
Решението на Николай II практически е първата кампания срещу алкохолизма в Русия. В последствие са организирани подобни кампании и през 1958, 1972 и 1985 г., но… нито една практически не е успяла да намали употребата на алкохол сред населението. Включително и през 2010 г. руският премиер Владимир Путин одобри концепция за контрол върху алкохолната продукция, която предвижда употребата на спиртни напитки в страната да намалее двойно до 2020 г., а нелегалният пазар на алкохол да изчезне изобщо.
Любопитен факт е, че концепцията на правителството предвижда да се намали броят на бирените и винените фестивали и конкурси в Русия, да се ограничи и рекламата на спиртни напитки, а скритата им реклама в крайна сметка да се забрани. Затова пък властите ще рекламират по-активно здравословния начин на живот, ще създават центрове за борба с алкохолизма.
По официални данни в Русия днес има 2,7 милиона болни от алкохолизъм, а според експертни оценки - те са поне 5 милиона. Средният жител на страната изпива за година 12,5 л водка, 80 л бира, 9 л вино и почти литър коняк, показват анализи на официалните продажби. Най-много водка се пие в Москва и Чукотка (над 20 л годишно), а в Петербург и Челябинска област е установен руски рекорд по изпита бира - над 120 л за година. Най-много алкохолици има в Магаданска област, където са се пропили близо 6 на сто от населението.
Вчера попитах: "С какво е известен този младеж живял през 30-те години на 20 -ти век в Русе?"
Отговорът:
През 1937 година на 18 април 15-годишният Петър Колев от Русе
излиза от къщи под предлог,
че заминава на екскурзия в Образцов чифлик и завинаги изчезва.
Баща му не се усъмнява в думите му
и пуска сина си.
За възрастта си Петър бил доста зрял и се шляел постоянно
сам.
Това последно пътешествие започва съвсем обичайно и по нищо
не подсказва, че ще се развие по абсолютно неочакван сценарий.
Момчето повече не се връща вкъщи.Kакто се разбира по-късно
увлечено от прочетените книги 15-годишният се впуска в свое собствено
приключение.
На всеки три дни Петър пращал писмо до вкъщи, за да успокои
родителите си, че е добре.Последното писмо, което получило семейството е с дата 28-ми
април. Изпратил го е от Бургас.
В него момчето обяснява, че след 15 минути заминава за
Марсилия с френска платноходка. Писмото пристига в Русе след 10 дни.
Това е идеално за Петър, тъй като планът му да потегли с
платноходката междувременно се е провалил. Контролът на бургаското пристанище
бил твърде строг, за да се намери лесна пролука. Все пак момчето получава втори
шанс да сбъдне мечтата си. На 10 май в 18:20 часа от Бургас трябва да отплава
датския параход "Готланд".
Младежът прави прецизен план
за промъкване на кораба. В късните часове на предишния ден той доплува до кораба. След известно чудене
той се вмъква в удобен ъгъл, където е топло и там изкарва нощта. Никой от целия
екипаж не разбира за присъствието му.
Точно в 18:20 корабът вдига котва, а
малко преди полунощ матросът Вьорк минавайки през мястото, където се е скрил
младежа дочува странен шум, но постоява няколко минути и шумът не се повтаря.
Все пак матросът докладва за чутия шум на капитан Хенрих
Енгстрьом. Матросът изказва подозренията си, че в хамбара има скрит човек.
Капитанът заедно с боцман Олсон и третият машинист Кринвал отварят хамбара и
изваждат отвътре 15-годишният български младеж.
Петър не знае и дума на чужд език и няма пукната пара в
джоба си. Никой от датчаните също не знаел български език. Младежът само стоял
и гледал виновно и не разбирал какво си говорят.
На капитана веднага му станало ясно каква е работата. Той
самият, когато бил на 14-годишна възраст напуснал дома си и постъпил на работа
в някакъв кораб. Затова съжалил младежа.
Така младият български юнга заживял сред моряците. Липсата
на комуникация с екипажа сериозно притеснила 15-годишния Петър. У младежа
възникнало подозрение, че след пристигането на парахода в Копенхаген ще бъде
предаден на българското дипломатическо представителство и върнат обратно в
България.
На 18 май в ранни зори датския кораб наближил Гибралтар. В
6:00 сутринта само няколко минути преди да навлезе в пристанището моряците
установили липсата на българина.
Корабът е претърсен, но от нашенеца нямало и следа. Липсвал
един спасителен пояс, от което датчаните си направили извода, че юнгата е
доплувал до африканския бряг, който не бил далеч.
От кораба спускат спасителни лодки и цял ден обикалят района
в търсене на момчето. На 28 май параходът се завръща в Копенхаген и капитанът
съобщил за случая на българския вицеконсул Нилс Ерик Едбал. Уведомена е и
българската полиция, която вече издирвала гимназиста по сигнал подаден от баща
му.
За съжаление сигналът на капитана идва твърде късно, след
второто бягство на младежа и горещата следа е изгубена.
Въпреки това българската полиция прави голямо проучване на
личността на Петър и разбира интересни подробности. Разпитани са съученици на
малкия авантюрист, приятели, учители и роднини. Всички характеризират
четвъртокласника от русенската гимназия, като буен младеж с развинтена
фантазия. Юношата бил фанатичен поклонник на творбите на Майн Рид и има у дома
си голяма колекция от приключенски романи.
Идол на Петър е българският пътешественик Никола Кутинчев
известен през 30-те години. Той е автор на доста книги, в които описва
пътешествията си в далечни екзотични страни. В тогавашния периодичен печат
често излизат негови статии, които са любими на младежите.
Под влиянието на тези романи и съчиненията на Кутинчев
младежът мечтаел за същата авантюра. Най-много го вълнувала Африка. Според
следователите най-вероятно момчето се е озовало на черния континент. От
полицията били направени постъпки пред френските колониални власти в Мароко и
Алжир за издирване на беглеца. Усилията обаче остават безрезултатни. В
търсенето на момчето се включват и българите служещи във френския легион в
северна Африка. Търсенето продължава с години, но Петър сякаш е потънал вдън
земя.
По нататък всичко вече е само предположения. Следите на
буйния гимназист са изгубени.
Най-интересното е, че започнала дискусия за ползата от
четенето на приключенски романи, която се появява в една литературна притурка
на столичен ежедневник. Там сериозни личности заклеймяват с морализаторски
наставления тази литература, като несериозна и пагубна за младото поколение.
Все пак се намират по-трезви умове, които казват, че и алкохолът е вреден,
когато не се консумира в разумни количества.
Всички материали от тази поредица може да четете в раздел "Любопитно".
Чикатило е разстрелян с изстрел в тила на 14 февруари 1994 г.
Съдебният процес срещу него се състои на 14 април 1992 г. Въпреки неговото странно и смущаващо поведение, съдът намира, че той е в състояние да издържи процеса. На процеса Чикатило казва: „Аз съм грешка на природата, един обезумял звяр!“.
Андрей Романович Чикатило е съветски сериен убиец, роден в Украинска съветска социалистическа република, известен като „Канибала от Ростов“. Той е роден на 16 октомври 1936 г. и разстрелян на 14 февруари 1994 г. Чикатило е обвинен за убийството и изнасилването на 53 души, предимно деца, в Руската СФСР за периода от 1978 до 1990 г.
Процесът приключва през юли и присъдата е отложена за 15 октомври, когато той е намерен за виновен за извършването на 52 от 53-те убийства, и е осъден на смърт за всяко едно престъпление.
Детство
Чикатило е роден през 1936 г. в украинското село Яблочное с признаци за хидроцефалия. До 12-годишна възраст страда от напикаване, заради което е бит често от майка си. През 1943 г. се ражда сестра му. Детето явно е от друг баща, тъй като бащата Роман Чикатило по времето на зачатието е на фронта. 1944 г. Чикатило става ученик първи клас. През 1946 г. той не излиза от вкъщи от страх да не бъде хванат и изяден – майка му му разказва, че по време на глада по-големият му брат Степан е бил отвлечен и изяден. Има и версия на събитията, според която самите родители са изяли Степан. Впоследствие не са намерени никакви документи за раждането и смъртта на Степан. Чикатило се справял добре в училище, но се провалил на изпита за прием в Московския университет. След като завършил военна служба през 1960 г., той се преместил в Родионово-Несветаевски и работил там като телефонен инженер. През 1963 г. се жени и има син (Юрий 1969) и дъщеря (Людмила 1965). През 1971 г. получава научна степен в областта на литературата посредством задочни курсове, и става учител в Новошахтинск. Той бил беден учител, но останал на тази длъжност, местейки се от училище в училище, тъй като постоянно постъпвали оплаквания за неприлични опити за физическо насилие. През 1973 г. умира майка му.
Начало на убийствата
През 1978 г. се премества в Шахти и извършва първото си сериозно престъпление. На 22 декември 1978 г. той изнасилва и убива 9-годишното момиченце Елена Закотнова. Въпреки че доказателствата сочат връзка между Чикатило и убийството, погрешно е арестуван Александър Кравченко и по-късно даден под съд. Той е накаран да направи самопризнания чрез мъчения и е екзекутиран заради убийството. Чикатило губи своята учителска работа през 1981 г. и започва работа в местна фирма.
Той не убива отново до 1981 г., но през 1982 г. жертвите са седем. Чикатило създава свой собствен стил, като говори по автобусни спирки и жп гари с избягали от дома деца или млади скитници, примамвайки ги да дойдат с него в близката гора, където обикновено жертвите намират смъртта си. През 1983 г. Чикатило не убива до юни, но до началото на септември умъртвява 4 души.
6 тела от общо 14 били намерени и московската милиция решава да се намеси. В Ростов на Дон бил изпратен екип, воден от майор Михаил Фетисов, който трябвало да води разследването. Фетисов съсредоточил разследването в района около Шахти и назначил Виктор Бураков, съдебен лаборант химик, за главен следовател в тази област. Разследването се концентрирало върху умствено неуравновесените и известните на него сексуални престъпници, като започнало бавно и постепенно да ги залавя и изключва от списък на заподозрените. Милицията разширява периметъра на своето разследване все повече и повече. Взети са интервюта от над 150 000 души и впоследствие са съхранени в архиви, докато най-накрая милицията не се отказва от този подход. През 1984 г. жертвите наброяват 15. Решено е да се усилят мерките – да се увеличи броят на патрулите и да се разположат цивилни милиционери на много обществени транспортни спирки.
Арест и освобождаване
Чикатило е разпознат, защото се държи подозрително на една автобусна спирка в Ростов. Той е арестуван и задържан. Установено е, че той е заподозрян за други престъпления, което юридически дава право на следователите да го задържат за неопределен срок от време. Разкрито е съмнителното минало на Чикатило, но то не било достатъчно, за да го осъдят за убийствата. Все пак той е признат за виновен и осъден на една година. Освободен е през декември 1984 г., след като е прекарал три месеца в затвора.
Следващи убийства и преследване
Чикатило си намира нова работа в Новочеркаск, но стои в сянка. Той не убива скоро никого, докато през август 1985 г. не умъртвява две жени в два отделни случая. Не се знае да е убивал отново до май 1987 г., когато убива младо момче. Той убива отново в Запорожие през юли и в Ленинград през септември.
Замиращото разследване е подновено в средата на 1985 г., когато Иса Костоев е назначен да води случая. Убийствата около Ростов са проучени обстойно за втори път и отново започва поредица от разпити на сексуалните престъпници в района. През декември 1985 г. милицията отново засилва охраната по жп гарите около Ростов. Чикатило е в течение на разследването и предвидливо се въздържа от престъпната си дейност.
През 1987 г. Чикатило подновява убийствата, като обикновено ги извършва далеч от околностите на Ростов. Той убива една жена в Красний Сулин през април, като убива още 8 души през същата година, включително две жертви в Шахти. Отново има дълга пауза, докато Чикатило не възобновява своята дейност, убивайки седем момчета и две жени между януари и ноември 1990 г. Откриването на едно от телата близо до спирката в горското стопанство кара милицията да повиши бдителността си и да увеличи патрулите. На 6 ноември Чикатило убива и осакатява Света Коростик. Когато се връща от гората, той е спрян от милицията, но после е пуснат да си ходи. На 20 ноември 1990 г., след като поведението на Чикатило буди подозрение у милицията, по заповед на инспектор Иса Костоев той е арестуван. Между 30 ноември и 5 декември Чикатило се признава за виновен и описва петдесет и шест изнасилвания и убийства, извършени от него. Той признава, че е пиел от кръвта на жертвите си и е изяждал части от тях.
1974 г. Александър Солженицин, лауреат на Нобелова награда за литература, е изгонен от Съветския съюз.
На 10 ноември 1961 г. Солженицин чрез Раиса Орлова, жена на негов колега от „шарашка”-та (бел.ред. жаргонно название в СССР на секретните научноизследователски институти, подчинени на НКВД, в които работят лишени от свобода инженери и учени) Лев Копелев, предава ръкописа на „Един ден на Иван Денисович” на Анна Берзер, редактор на отдел „Проза” в списание „Новый мир”.
На 8 декември Берзер показва творбата на редактора на изданието Твардовский. На 9 декември Копелев изпраща на Солженицин телеграма: „Александър Трифонович е възхитен”. На 11 декември Твардовский телеграфира на Солженицин и го моли да пристигне в Москва. Още на следващия ден се провежда първата среща на автора с редакцията на „Новый мир”.
Твардовский добре разбира, че „Иван Денисович” няма да мине през цензурата, но в навечерието на XXII конгрес на КПСС, на който Хрушчов се готови да прокара решението за изваждане на Сталин от Мавзолея, той преценява, че момента е настъпил. На 15 септември Лебедев съобщава на Твардовский, че Хрушчов е прочел повестта, одобрил я и е наредил да бъдат предоставени в ЦК 23 екземпляра от ръкописа за всички членове на ръководството.
На 18 ноември излиза броят на „Новый мир” с повестта и започва разпространението му в страната. Тиражът е 96 900 бройки, но по нареждане на Хрушчов е увеличен с още 25 000. След няколко дни повестта е преиздадена в „Роман-газета” (700 000 бройки), както и в отделна книга.
Солженицин изведнъж става знаменитост, но след свалянето на Хрушчов задухват други ветрове. На 5 февруари 1966 г. партийният бос на Узбекистан Шараф Рашидов внася в политбюро записка, в която специално споменава Солженицин, наричайки го „клеветник” и „враг на нашата забележителна действителност”. На 10 ноември 1966 г. се провежда заседание на политбюро по идеологическите въпроси. На Солженицин ясно е показано, че може да се впише в системата, ако забрави за „темата за репресиите” и започне да пише за живота на село или за нещо друго.
В СССР кампанията срещу Солженицин придобива безпрецедентен характер. От времето на Троцки пропагандната машина не се е борила с такъв размах срещу един човек. Във вестниците всеки ден излизат писма от „съветски писатели” и „обикновени труженици” с призиви: „Аз не съм чел тази книга, но съм дълбоко възмутен от нея!”.
На 12 февруари 1974 г. Солженицин е арестуван, а на следващия ден лишен от гражданство и изхвърлен „извън границите на СССР”. Любопитен факт е, че в цялата история на Съветския съюз това наказание е прилагано само два пъти - за Троцки и за Солженицин. Скоро след изгонването на писателя всички издания на „Един ден на Иван Денисович” са иззети от библиотеките. Със специална заповед всички произведения на Александър Солженицин са забранени официално, а ограничението е отменено на 31 декември 1988 г.
След август 1991 г. Солженицин бе един от малкото политически емигранти, които се завърнаха в родината си. Надеждата му да се превърне в национален пророк подобно на Лев Толстой не се сбъдва. На руснаците, затънали в текущи проблеми, не им е до глобалните въпроси на битието. Обществото не е склонно да приема когото и да е било като неоспорим авторитет.
1924 г. е открита гробницата на Тутанкамон. Небхеперура Тутанкамон, наречен при раждането си Тутанкатон, е египетски фараон от 18-тата фараонска династия. Любопитен факт е, че младият фараон става най-известният владетел на Древен Египет след откриването на гробницата му, макар че не е оставил забележима следа в своето управление.
Всъщност гробницата е открита на 4 ноември 1922 г., но до скритите вътре съкровища, откривателите достигат година по-късно.
Лорд Джордж Хърбърт Карнарвън е английски благородник. През 1900 г. претърпява пътен инцидент - колата му се преобръща, той получава мозъчно сътресение, а като резултат от лечението и настъпилите усложнения - и астма. По съвет на лекарите той започва да води по-спокоен живот, и се премества да живее в Египет. Скоро след пристигането си там, Лорд Карнарвън е запленен от историческото наследство на страната и от величието на разкритите тогава паметници. С течение на времето Карнарвън разбира, че познанията му като любител-археолог са недостатъчни за провеждане на систематични разкопки, и се обръща за помощ и съвет към директора на Египетския музей - Масперо.
Масперо го свързва с Теодор Дейвис - откривателят на мумията на Ехнатон и човекът занимаващ се дотогава с проучването на царските гробници. Дейвис притежавал и правата за разкопки в Долината на царете, и през 1914 г. продава концесията на Лорд Карнарвън, смятайки, че всичко в долината е изследвано, и считайки, че по-нататъчни разкопки са само и единствено загуба на време и пари.
А лорд Карнарвън се сдобива с концесията главно заради настояването от страна на Хауърд Картър - учен археолог, считащ, че Долината на царете крие още загадки и съкровища.
Разкопките започват през 1917 г. с отстраняването на големи количества пръст и отломки, като още в първите месеци археолозите откриват остатъци от неизвестни стени на метър от гробницата на Рамзес VI. По-късно се оказало, че това били бараките, в които са живели строителите на гробниците в района. Картър решил да не бута стените.
С течение на годините работа не било открито нищо, търпението на Карнарвън се изчерпвало, а в разчистеният периметър нямало и следа от гробница. На Картър бил даден срок от още един сезон, преди да спре финансирането на проучванията.
Отчаян и намиращ се в безизходица, Картър решил да бутне стените на постройките и да отстрани натрупаните отпадъци. Това станало през ноември 1922 г. На 4 ноември работниците спрели да работят и останали на място. В една от ямите, където били премахнати скалните отломки, се показало грижливо издялано стъпало.
Работата не спира и скоро работниците достигат врата. Картър пробива малка дупка и вижда коридор, пълен със скални отломки. След откритието той пише телеграма на лорд Карнарвън и го чака търпеливо три седмици, докато пристигне от Англия.
След пристигането на Карнарвън първата врата била разбита, а коридорът с отломките - разчистен. В първата гробна стая намерили безброй предмети - статуи, фигури на странни животни, както златни и позлатени предмети от бита. Те били първите от близо 3000 години, които виждали тези съкровища.
На десетина метра от първата врата археолозите се натъкнали на втора, с печат на Тутанкамон. Тя водела до помещение, в което имало подреден цял „музей” - вази, ракли, златни жезли, столове, каляски, златен трон, както и три големи украсени с глави на животни легла. Сред откритите предмети били и две статуи в човешки ръст, изработени от черно дърво, със златни сандали, позлатени дрехи, и с жезъл в ръка, като около челата на фигурите се виела змия, която била царски символ. В краката им се търкалял изсъхнал букет от полски цветя.
Там била намерена и трета врата, която Картър и Карнарвън не отворили. Заели се със съхраняването и описването на предметите от другите две помещения, като получили разрешение от правителството да използват за склад гробницата на Сет II, където складирали и консервирали всички открити предмети. С това се занимавали до 1923 г., когато дошло време да се отвори и третата врата.
Зад нея се намирало помещение с площ от 26 кв.м. В него се намирал позлатен саркофаг, а в него имало други три позлатени и заключени саркофага. Четвъртият бил от жълт кварцит. Последният ковчег бил от масивно злато, а върху него бил изобразен ликът на владетеля. Когато капакът бил повдигнат, се показала уникалната и безценна погребална маска на Тутанкамон, както и непокътнатата мумия на владетеля. До нея са открити още предмети - диадеми, кинжали, амулети, нараменници, пръстени и възглавница. Те били пренесени в музея, а мумията на фараона - изследвана и върната в саркофага.
Любопитен факт е, че поради неправилно съхраняване след откриването на мумията на Тутанкамон, тя се е разделила на 13 части, а като цяло методите на Картър - които били „грижовни” за времето си, днес се определят като „варварски”, което всъщност е нанесло непоправими щети по намерените предмети и мумията.
Днес в Музея в Кайро са изложени и над 1700 предмета, намерени в гробницата на Тутанкамон. Като най-ценен артефакт се пази позлатената погребална маска на Тутанкамон, инкрустирана със син лазурит.