На 18 октомври 1944 г. Първа парашутна дружина щурмува силно
укрепения от германски части връх Стражин в Северна Македония и го превзема.
Това е изключително важен епизод от Страцинско-Кумановската операция,
провеждана с цел да се пресече пътят за отстъпление на група немски армии
"Е" от Гърция към Централна Европа. Стражинската позиция обаче спира
войските на Първа българска армия.
Създаване на Парашутната дружина
През есента на 1940 г. Министерството на войната и Щабът на
войската вземат решение за сформирането на парашутна рота към Въздушните на Н.
В. войски. Решението заляга в плана на българската армия за 1941 г., но
планираното сформиране на парашутна рота остава нереализирано.
През пролетта на 1942 г. по указание на Щаба на войската
започва подбирането на подходящи за парашутисти офицери, подофицери и войници
от всички поделения на българската армия. Указанието е да се подбират
постъпилите в армията млади войници от набори 1920 и 1921 г.
В края на май 1942 г. в Здравно-изпитателния институт на
летище „Враждебна” се провеждат заключителните изпити от специално назначена
комисия, като към нея са привлечени за съветници и немски офицери. На изпитите
се явяват около 5000 кандидати, които са подложени на обстойни медицински и
психотехнически прегледи, след което преминалите успешно през тях се допускат
до изпитите по физическа годност и барокамера. Изискванията на комисията са
безкомпромисни и от всички кандидати са одобрени едва около 500 души.
По това време в България няма необходимите условия за подготовка
на парашутисти. Ето защо Министерството на войната решава одобрените за
парашутисти 287 офицери, подофицери и войници да бъдат изпратени на обучение в
Германия, в град Брауншвайг.
През декември 1942 г., натоварени на влак, 284 български
бойци потеглят за съюзническа Германия, разделени на две отделни групи под
командването на капитаните Любомир Ноев и Георги Алайков.
В началото на януари 1943 г. нашите военнослужещи са вече в
парашутното училище в Брауншвайг. Първоначалните занятия са свързани с изучаване
на теорията на парашутния скок и обхващат действията на парашутиста във
въздуха, устройството на парашута и наземна подготовка, включваща тренировки на
вестибуларния апарат и скокове от макети на самолети „Юнкерс-52” и
„Хайнкел-111”, при които се тренира напускането на самолета и начините за
приземяване.
След първоначалните теоретични знания се преминава към
практическото запознаване с немските десантни парашути РС-20 и начина за
тяхното скатаване. Първите скокове от самолет се провеждат на местното летище.
Парашутистите трябва да изпълнят най-малко шест тренировъчни скока от височини
от 1000 до 300 м. с немските парашути PC-20.
Първите три скока са изпълнени от самолет „Юнкерс-52” и
всички приключват успешно. Следващите скокове обаче са от бомбардировач
Хайнкел-111. Ю-52 лети с по-малка скорост и от него се скача през странична
врата, каквато имат всички транспортни самолети. Бомбардировачът обаче има само
люк на пода за бомбите.
Именно при четвъртия скок от бомбардировача от височина 300
м. загива редник Георги Щерев от село Долно Езерово, Бургаско. Това е първият
български военен парашутист, загинал при парашутен скок. Обяснението на
анкетната комисия е, че след излизането от самолета и отварянето на парашута се
е образувал някакъв “рибарски възел”, който от началото на носещите въжета на
парашута се е придвижвал нагоре към купола до пълното му затваряне.
Парашутистът полетява надолу като свободно падащо тяло и се забива в земята.
Нелепата смърт на редник Щерев разбунва българите. В знак на
протест те обявяват гладна стачка. Немците арестуват като подстрекатели
деветима, а редник Антон Зидаров, обявен за главен организатор на
недоволството, е затворен в склад за обувки. На следващия ден германските
инструктори установяват, че всички обувки в помещението са нарязани с нож.
Протестиращите са освободени благодарение на активната намеса на кап. Ноев.
Немците обаче са категорични, че обучението и занапред ще се извършва на
бомбардировача. Макар и все още наши съюзници във войната, немците крият
тънкостите от българите за тактиката на действие на въздушните десанти.
След инцидента и назрелия конфликт германците съкращават
планираното шестмесечното обучение на два месеца. Младежите ни са дообучени
като парашутисти в България благодарение на кап. Ноев, който взима от немската
школа ръководства и методики и разработва първите програми
Междувременно, докато трае обучението на нашите
военнослужещи в Германия, на 16 януари 1943 г. министърът на войната
генерал-лейтенант Никола Михов подписва Заповед № 16, с която парашутистите, на
основание чл. 6. ал. 2 от Закона за въздухоплаването, се приравняват към
държавните въздухоплаватели.
Висшето военно ръководство на българската армия отначало
възнамерява от обучените в Германия военнослужещи да бъдат сформирани две
парашутни роти. На 18 март 1943 г. обаче със служебно поверително Писмо I-УО №
2019 на началника на Въздушните на Н. В. войски генерал-майор Димитър Айранов е
разпоредено от завърналите се от обучение две роти парашутисти да бъде
сформирана парашутна дружина, с което се поставя началото на парашутните
поделения в нашата армия. Парашутната дружина е в състав 19 офицери, 60
подофицери и 348 войници. Още същия ден в Заповед № 1 по дружината назначеният
за временен командир капитан Любомир Ноев обявява нейния временен щат.
Въоръжението на дружината е изцяло немско и за времето си
подразделението представлява най-добре екипираното армейско поделение в
Българската армия. Въпреки кратката си подготовка, през 1943 г. дружината
полага успешен изпит пред командването на Въздушни войски и представители на
Министерство на войната, като извършва демонстративен учебно-боен парашутен
десант пред високопоставени военачалници. Задачата е овладяването на мост през
водна преграда. Това става по поречието на река Искър в околностите на селата
Стара и Нова Враждебна от самолети “Юнкерс-52”. Поставен е неписан рекорд при
извършване на парашутен десант от възможно най-малка височина – 80 м, при
рискова норма 100 м.
Една част от войниците са произведени в по-горен чин, а на
командира капитан Любомир Ноев, офицерския и подофицерския състав е изказана
служебна благодарност. Връчени са специално учредените български парашутни
значки, която всеки окачва до немската.
Боят при Стражин
След като България преминава на страната на Съюзниците на 8
септември 1944 г., на парашутистите ни без основание се гледа с недоверие като
германски възпитаници.
На 10 октомври Парашутната дружина е включена в състава на
Първа армия, която е под командването на ген.-майор Владимир Стойчев. По време
на Кумановската настъпателна операция, Първа българска армия е спряна на силно
укрепената Стражинска позиция. Командването решава да усили настъпващите части,
като в боя да се включи и парашутната дружина. На нея се пада най-силно
укрепената част. Целта е да пробие позицията и да отвори пътя на Първа армия за
настъпление към Скопие и Куманово.
Боят започва още преди да се развидели в 6 ч., а към 15 часа
дружината превзема позицията, като от общо 429 души губи ¼ от състава си - 35
убити и 65 ранени.
Изключителен героизъм проявява ефрейтор Никола Паскалев
Николов, който с цената на живота си скача във вражески бункер, унищожава го и
така проправя път на другарите си. По време на втората атака след обед на
местността Цицката първа рота отново е прикована от силен картечен огън, идващ
от германския бункер. Ефрейтор Паскалев запълзява към бункера, стреля с леката
си картечница, но свършва патроните на няколко метра от немското укритие. Една
граната почти откъсва лявата му ръка, но Паскалев ляга на земята, притиска към
гърдите си няколко ръчни гранати и запълзява към бункера. После скача, затичва
се, заобикаля укритието, хвърля се в него през задния му вход и се
самовзривява.
В ожесточения бой загива и помощник-командирът Димитър
Захариев Николов, студент по физика в Софийския университет. Той вижда, че
взводът е прикован от огъня и не може да се придвижи по-напред, затова решава
да повдигне духа им и да ги увлече в атака, но вражеската картечница го
покосява още докато пълзи към взвода.
Само една щастлива случайност спасява от гибел дружинния
командир капитан Любомир Ноев.
Оцелелите парашутисти още събират труповете на убитите си
другари из барутното бойно поле, когато ген. Владимир Стойчев и командващия
съветската 37-а армия ген. Бирюзов кацат при тях със свързочен самолет
„Щорх". Те са поразени от проявения героизъм на парашутистите.
Още същия ден ген. Стойчев разпорежда телата на храбро
загиналите в боя да бъдат транспортирани в София. Там 35-те герои от Стражин са
погребани с тържествена церемония на 20 октомври в парцелите 70 и 71 на
Централните софийски гробища. Така се слага началото на Алеята на
парашутистите, където лежат всичките 59 загинали във Втората световна война,
както и някои от парашутистите, загубили живота си при изпълнение на служебния
си дълг по-късно.
Генерал Владимир Стойчев стъпва още веднъж на бойното поле
при парашутистите на 26 октомври, този път, за да ги награди лично. Същия ден
капитан Ноев, любимият командир на парашутистите, става майор.
В края на януари 1945 г. майор Ноев е освободен от
длъжността командир на дружината и е привлечен в щаба на Първа българска армия.
Получава задачата да подбере между парашутистите два взвода от доброволци. След
като изслушва командира си, цялата дружина прави две крачки пред строя. С
теглене на жребий са определени 82 души.
На 17 април бронираната дружина и парашутните взводове
продължават настъплението след немските войски в направление град Зашовци,
Унгария. По обяд в щаба на дружината се получава заповед за прекратяване на
настъплението. Танкистите и парашутистите спират за кратък отдих, но неочаквано
върху им се изсипва убийствен артилерийски огън. Изстрелват го по команда на
група немски диверсанти, скрити в гората, които предават по радиостанция
координатите на бронираната дружина. Убитите и ранените български воини са
много. Смъртта застига на унгарска земя и майор Ноев. Телата на загиналите
парашутисти са положени до бойните им другари в Централните софийски гробища.
Завръщането от фронта на парашутистите е триумфално. На 24
ноември хиляди столичани ги отрупват с цветя на гара София. От 470 души близо половината
са излезли от строя: 56 са убити, 151 - ранени, от тях 21 остават завинаги
инвалиди.
През лятото на 1946 г. при чистката на царските офицери в
армията попадат повечето офицери от парашутната дружина. Трима от четиримата й
ротни са освободени от длъжност и приведени в запаса. Поручиците Йоцов, Марков
и Петков са осъдени от Народния съд и са разстреляни. Въпреки тежките кадрови
промени животът на парашутната дружина продължава. На 15 септември 1946 г. 378
парашутисти се заклеват във вярност на Народна Република България.
Наследниците
През 1975 г. двете парашутно-разузнавателни бази в Пловдив и
Мусачево, създадени през 1964 г., се обединяват и така е създадена сегашната
68-а бригада "Специални сили", дислоцирана в Пловдив.
