/Таралеж/ Касапницата край Раднево се сравнява по жестокост с Баташкото клане.
"...Село Гюнели махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 г. център на страшни изкупителни за народната свобода страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От този ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христос възсия животът за света..."
Из брошурата, посветена на 100-годишнината на храма "Св. Вмч. Георги" в с. Любенова махала, Стара Загора, изд. "Светлина", 1937 г.
Днес малката черква "Св. Георги" в село Любенова махала (по Турско наричано Гюнели махле), на няколко километра от гр. Раднево, едва се крепи на старите си нозе. Попът, който сегиз-тогиз отваря вратите на храма, е също така библейски изнемощял. Хората сякаш са забравили паметните събития в черквата преди 130 г. и си спомнят за жертвата на предците си само в някой внезапен прилив на патриотизъм.
Селото води началото си от ХVI век. Пришълци от различни краища на страната дошли със семействата си и се заселили в гората. Дълго селото останало неизвестно дори за турската власт. Преди Освобождението Гюнели махле е наброявало 120 къщи, покрити със слама. Жителите му били чисти българи с дълбоко запазени нрави и обичаи. През 30-те години на ХIХ век селото станало малък търговски възел на пътя Стара Загора-Одрин. От честите срещи и разговори с търговците сред хората се зародила идеята да се построи храм. Създал се комитет, който да намери нужните средства. Била избрана и делегация, която да ходатайства пред турското правителство за храма. В Цариград, с помощта на епископ Иларион, членовете й се срещнали със султана и спечелили благоволението му. Условията били
храмът да бъде вкопан 3 м в земята,
да няма кубета и да се нарича "попска къща". Постройката била започната през 1832 г. Цялото село под ръководството на майстор Димитър Серги от Трявна се включило в строежа. Черквата била готова за 5 г.
Първото нападение над селото било през 1847 г. То било обсадено от т. нар. "тембелдеци", за да го ограбят. Преданието говори, че Гюнели махле било спасено от една стара жена - Гочев Колевица, която знаела отлично турски, отишла с бял байряк в лагера на нападателите и ги убедила в смиреността на населението. Така "тембелдеците" ограбили само няколко крайни къщи.
Най-паметна в историята на Гюнели махле остава кървавата трагедия, разиграла се по време на Руско-турската освободителна война. Още преди нея в селото започва да се изгражда таен революционен комитет. В записките си учителят Стефан Минчев пише, че през 1869 г. се срещнал с апостола Васил Левски в Стара Загора. Двамата отишли в селото, за да създадат комитета. В заверата влязъл и свещеникът Еню Попдимитров, който застанал начело на организацията. Турското правителство обаче надушило всичко и на 20 юни 1872 г. поп Еню бил арестуван. Легендата разказва, че щом свещеникът научил за идването на заптиетата в селото, извадил списъка със съзаклятниците,
разкъсал го на парчета и ги погълнал
Попът бил пратен на заточение в Диарбекир, където и починал, а името му било прославено в народна песен:
"Слънцето трепти, захожда,
сеймени в село дойдоха,
и за попа Еня питаха,
питаха и заловиха,
бели му ръце извиха,
извиха, още вързаха..."
Така селото било провъзгласено от турското правителство за "комитаджийско". Заптиета започнали всеки ден да идват в Гюнели махле. При най-малко съмнение върху някого семейството му било подлагано на малтретиране и грабеж.
Разни агенти на турци, черкези и башибозуци често ходели в Гюнели махле и искали големи откупи под предлог, че ще пазят селото.
На 12 април 1877 г. руският император Александър II обявява война на Турция. В хода й в Старозагорското поле русите срещнали съпротивата на многобройна турска войска, водена от Сюлейман паша. Руснаците били принудени да отстъпят след серия кръвопролитни боеве. Тогава в Гюнели махле се разиграла кървавата трагедия, която по своите зверства може да се сравни само с Баташкото клане.
По онова време пъдар на селото бил арнаутинът Садък - доверено око и ухо на турската власт. Садък отишъл при най-богатия тогава в селото - дядо Тончо, от когото поискал 1000 гроша, под предлог, че ще пази селото от напасти. Понеже старецът отказал, Садък заплашил, че селото скъпо ще си плати. Така и станало. Отишъл пъдарят в Нова Загора и донесъл на Реуф паша, че в Гюнели махле се събират комити. Пашата изпратил двама конници да проверят доноса. Те привикали хората, разпитали ги, хапнали, пийнали, взели каквито дарове им дали и си тръгнали. Една нещастна случайност станала причина за кървавото клане. Селянинът Таню Тодоров, огорчен и озлобен от посещението на конниците, и без да знае, че те са изпратени от пашата за проверка на донесението, стрелял със съчмалия пушка по тях и ранил единия кон. Пратениците разказали на пашата за случилото се и той се заканил да отмъсти. Още повече му повлияло
поредното донесение,
направено от началника на гарата в Радне махле (сега Раднево) Кмубас. Гръкът донесъл, че в Гюнели махле са се струпали много хора за отбрана в случай на нападение и поискал войска за тяхното разпръскване.
Междувременно надошлите селяни се събрали в храма, в общия двор с училището и в селото. Вратите на храма били дебели и здрави. По този начин църквата и училището се превърнали в нещо като крепост, пълна с мъже, жени и деца. Било 14 юли 1877 г. Към един часа се появило отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци, които по заповед на Реуф паша трябвало да нападнат селото. Мъжете, въоръжени с пушки, пищови, брадви и разни сечива, заели позиции по всички удобни места из къщите, дворовете, църквата и училището, за да отбраняват селото. Когато черкезите чули, че се стреля, се уплашили, защото помислили, че в селото има "московци". Поискали подкрепления от Нова Загора. Към 5 ч. следобед от съседното село Богданово се задала редовна турска войска с няколко оръдия, водена от Шевкет паша. Войската, заедно с черкезите и башибозуците, наброявала 2000 души. "Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба се издигаха до небето и осветляваха цялата околност. Общ вой от кучешки лай и рев на добитъка. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта, ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна" - така живите свидетели на трагедията са я описали ("Из страданията на българите и освобождението презъ 1877/78 год.", Г. Димитров). Войската обкръжила църквата. Дворът бил изпълнен предимно с мъже, а жените и децата се затворили в храма. Селяните, въоръжени с пушки, брадви и тарпани, застанали до оградата отвътре, убивали или наранявали всеки, който се опитвал да премине оградата. Това още повече озлобило войниците. Защитниците падали като пречупени снопове. След като ги омаломощили, турците нахлули в двора на храма и започнали поголовна сеч.
Дворът се изпълнил с трупове
След това атакували и църквата. Скоро на пода й труповете били един върху друг. Когато войниците се оттеглили да починат, църквата била нападната и от черкезите. Те искали да ограбят всички пари и ценности от хората вътре, като лъжели живите, че ако се предадат, ще бъдат пощадени.
Тъжна картина представлявало селото след трагедията. Навсякъде лежали обезобразени човешки трупове. Сред тези развалини само храмът стърчал, мълчалив свидетел на случилото се. Опитали се и него да разрушат - няколко пъти го заливали с газ и го палили. Благодарение на здравата си конструкция обаче църквата оцеляла.
Едва на третия ден - 16 юли, пристигнали консулите на Англия, Франция и Австрия. Те видели с очите си, че сред убитите няма комити или руснаци, а само обикновени беззащитни селяни. Било разпоредено жертвите да бъдат погребани в общ гроб в двора на църквата. При преброяването на труповете се оказало, че само в Божия храм и двора му са били избити 1013 души българи от Гюнели махле и съседните села. Общият брой на всички жертви в селото и околностите надхвърлял няколко хиляди души.
Убийството на Стефан Стамболов е атентат, извършен на 15 юли (3 юли стар стил) 1895 г. в София, в резултат на който няколко дни по-късно умира бившият до неотдавна министър-председател и водач на опозицията в България Стефан Стамболов.
