Следственият разпит на Васил Левски в Софийския конак

Съдебно-следственият разпит на Левски в Софийския конак е проведен в пет дни – 5, 6, 7, 8 и 9 януари 1873 г. 

Всяка дума на българина и всеки въпрос на съдиите, записвани от турския писар, са запазени в архивите на отдел „Османистика“ на Националната библиотека. 

Папките със записите от разпитите на Васил Левски стоят заключени в подземията на имперската канцелария в Истанбул до 1931 г., когато българското разузнаване успява да прибере в София няколко вагона безценни свидетелства за историята ни, откупени като стара хартия от Османските архиви, разказва председателят на Общобългарския комитет „Васил Левски“ Васил Василев – организатор на изложбата и възстановката.

Протоколите започват с въпроса „Какво е името ти?“ и завършват с присъдата „смърт чрез обесване“.

„Обикалях, за да давам упование на българите“, казва Левски пред турските съдии.

Не издава никого.

Извадка от съдебно-следствения разпит на Васил Дякон Левски

Разпит на Васила

5 януари 1873

– Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

– Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години, занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.

– Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?

– Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.

– Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?

– Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.

– В какво се състои това твое обнадеждяване и как щеше да го извършваш?

– Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждявам.

– Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?

– Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.

– Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространените от тебе книжа?

– Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.

– Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?

– [След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както [и] преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му – не зная и не го познавам. От там заминах за Търново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.

– Как ти посочваха тия знаци?

– Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията…

(…)

с. 188

– Колко време обикаля?

– С тая година обикалям три години.

– Къде е постоянното ти местожителство?

– Никъде не живеех постоянно…

(…)

– Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?

– Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.

– Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?

– Никого не познавам.

– Не познаваш ли Димитра, който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?

– Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи – не зная…

– Заедно с Димитра ние сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, [това той] ти казва в лицето, какво ще кажеш ти?

– Аз с тогова никога не съм ходил, обикалях сам-самичък.

– Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно, и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?

– Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах [поради това], че според намиращите се у мене наставления, аз не [трябва] да ги познавам…

с. 192

Нов разпит на Васил Дякон Левски

6 януари 1873

– Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

– Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.

– Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?

– Не ги познавам и тогава не ги познавах.

– И куриерите ли не познаваше?

– Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам.

– Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

– Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде ги носеше – той знае.

(…)

– Докъде се простираха границите на твоята дейност?

– Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.

– Как се казват [там] кафеджиите?

– Имената им не зная.

– Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

– В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.

(…)

– Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?

– Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо не ми влизаше в работата.

– Не познаваш ли никого в село Царацово?

– Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.

– В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?

– Не си спомням.

– Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?

– Не зная.

(…)

с. 194

Нови въпроси към Дякона

– Между книжата ти е и тезкерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

– Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.

– Защо отрече преди малко?

– На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

– Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?

– В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.

– Кои бяха в Ловеч?

– Познавам Ваньо терзията. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би познавам лицата [им], но имената им не зная.

(…)

с. 195

– За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсиме ония, които не влизаха в комитета.

– Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.

– Кого познаваш в Пловдив?

– В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, той не го приел.

– А бе, човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

– Имаше някакви момчета, но имената им не зная…

[Подписал]: Васил Дякон Левски

(…)

Нов разпит на Васил Дякон Левски

7 януари 1873

– Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?

– Трябва да е името на Тетевенския комитет.

– Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?

– Наредено беше личностите [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.

– Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?

– Ако ги видя лично, може би зная имената им, но не си ги спомням…

(…)

с. 197

– А бе, Левски, разбира се, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече; искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?

– Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената…

– Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш от тях?

– Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч…

(…)

– През времето, когато беше в Ловеч, с кои прави комитетско събрание?

– Аз преди казах, [че] освен Ваньо терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.

– След като Ваньо замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем ходеше в Ловеч, и къде свикваше събрание?

– След заминаването на Ваньо Ловчанският комитет се разтури.

с. 204

Нов разпит на Васил Дякон Левски

9 януари 1873

– Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?

– Колко оръжие, колко мюсюлмани, [18] колко християни, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време [за въстание].

– Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет. [Щеше] да се предложи веднъж на мюсюлманите [да подкрепят българите], приемат ли, нищо не ще им се случи, не приемат ли, ще се въстане и срещу тях. Щеше да се изготви друг правилник, който да обезсили първия и да определи начина как да стане, и ще се вдигне бунтът. Докато не се даде някому специална заповед да има право да кореспондира с други народи, това право остава на Централния комитет. Заповедта за започване на бунта щеше да се приведе в изпълнение, когато Централният комитет намереше времето за подходящо…

– На Васила от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов. Кажи какви бяха тия писма и кои бяха хората, от които се изпращаха?

– В началото, откривайки на някои хора от Тракия комитетския въпрос, аз забелязах в тях предразположеност [към комитета]. Писах в Букурещ, а и те били писали много пъти. Аз дадох инструкциите на Сава Младенов и Васил от Гложене да ги занесат в Ловеч и ги предадат по принадлежност. Някои от тях не приели, а някои дори скъсали, а може би са приели една малка част [от тях]. На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.

– През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

с. 205

– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите (бел. ред. мухтар – българин, селски старейшина в турско време) са били записвани от юшурджиите (бел. ред. – лице, което събира данък в натура – десятък за земеделско производство) – петнадесет, десетте овце се записваха от бегликчиите (бел. ред. беглик – лице, закупило от държавата правото да събира данъка беглик – за овце и кози) – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме. Това са моите впечатления…

(…)

с. 206

– Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има – къде са?

– Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

На тази дата: 18 февруари 1873 г. Васил Левски е обесен в покрайнините на София

1873 г. Васил Левски е обесен в покрайнините на София. Днес тази годишнина официално се чества на 19 февруари.

Васил Левски е псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев, революционер, идеолог и организатор на българската национална революция. Основател е на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Други негови прозвища са „Дяконът” и „Джингиби” (Неуловимият).

Турската полиция разполага със сведения за него и го търси още отпреди фаталната случка в Къкринското ханче, затова свидетелстват много негови съратници, както и самият Левски в някои от писмата си. Повод за активизиране на търсенето му стават разкритията около обира на Орханийската хазна.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и знае къде може да бъде открит.

На 27 декември 1872 г. Васил Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Според различни проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаели кого са заловили и Левски бил откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там станало ясно кой е той. Впоследствие е бил отведен в София, където бил предаден на съд.

В София Левски е изкарван на разпит шест пъти. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. По време на разпитите се провеждат много очни ставки на Левски с дейци от организацията, които потвърждават неговата роля в нея.

Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи.

Смъртната присъда е издадена на 14 януари, потвърдена е седмица след това - на 21 януари 1873 г. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени - Димитър Общи и Васил Левски.

На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София (днес това е в центъра на града). На мястото, където било издигнато бесилото на Васил Левски, е издигнат паметник.

Вицове, февруари 2018 г.

Добре, че едно време СССР не ползваше
допинг.

На вратата се звъни. Мъжът отива, отваря, говори с някого, после се връща с объркан вид.

- Кой беше? - пита жена му.

- Социологическо проучване.

- Какво те питаха?

- Дали някога съм бил онанист.

- И ти какво им каза?

- Че не съм бил...

- Идиот! Ами ако дойдат на власт?

***

Интервю за работа:

- В автобиографията ви пише, че имате Нобелова награда. В коя област?

- Кюстендилска...

***

Когато пазаруват в супермаркета, жените подсъзнателно избират по-твърдите колбаси.

***

- Какво е най-безумното нещо, което си правил за пари?

- Започнах работа...

***

И сега се чудя от къде да почна. От винцето, или от комшийката?

Луковмарш премина през София

Протести и политически декларации не спряха Луковмарш и през 2018 г. Националисти се събраха в центъра на София, за да почетат паметта на ген. Христо Луков. Т.нар Луковмарш традиционно предизвиква остри полемики, защото освен герой от Първата световна война, убитият от комунисти генерал е обвиняван в антисемитизъм и прокарване на идеите на Третия Райх у нас, съобщава БТВ.

Сред участниците традиционно има облечени в униформи крайно десни активисти с факли в ръце.

Тази година в шествието се включиха националисти от Германия, Швеция, Чехия, Естония и Гърция.

По-рано през деня антифашисти, леви активисти и правозащитници проведоха контрашествие под надслов „Без нацисти по улиците ни!“.

Луковмарш днес в Софоя! Кой е генерал Луков?

Луковмарш ще се проведе въпреки призивите за отмяната му. Това обявиха организаторите на националистическото факелно шествие, насрочено за днес.

Часове преди провеждането на Луковмарш в градинката пред Музея на историята в София, ще има шествие, което се казва "Без нацисти по улиците ни! Не на Крепостта Европа!"

Обвиненията, че Луковмарш проповядва неонацизъм и антисемитизъм, са безпочвени, заявиха от Българския национален съюз пред БНР.

КОЙ Е ГЕНЕРАЛ ЛУКОВ?

Христо Николов Луков е български офицер (генерал-лейтенант), преподавател по военно дело и политик. Министър на войната на Царство България в периода 1935 – 1938 г. и ръководител на ултранационалистическата организация Съюз на българските национални легиони (СБНЛ) (1932 – 1943) убит от комунистическа терористична група, съставена от Виолета Якова и Иван Буруджиев.

Роден е във Варна на 6 януари 1888 г. Завършва Военното на Н.В. училище през 1907 г. и му е присвоен чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912 – 1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Достига чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия.

След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 – 1934 г.), командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия.

Министър на войната (1935 – 1938)

От 23 ноември 1935 г. до 4 януари 1938 г. Христо Луков е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов. На този пост той участва в започналото след Деветнадесетомайския преврат през 1934 година ликвидиране на Вътрешната македонска революционна организация, за която пише: След като силата и строгостта на българските закони се разпростря и по отношение на тия два окръга, цялата тая престъпна дейност блесна с естествената си величина.

Наред с това, ръководеното от него министерство извършва значителна дейност за оперативното и стратегическо планиране, в т.ч. планове за случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, за действия срещу Румъния в конкретна обстановка, както и за прикриване на южната граница при гранични инциденти. Разработват се нови нормативни документи, които осъвременяват уредбата на въпросите за бойната готовност на армията, правилници на родовете войски и усъвършенстване на структурата и подструктурите на Министерството на войната и Щаба на армията.

Отношенията му с цар Борис III се изострят в началото на 1938 г. поради „технически проблеми във войската и военния закон“, както и поради съмнения на царя в опити от страна на Луков да влияе на държавните работи и да назначава министри. Принуден е да се оттегли от правителството и е пенсиониран от армията. На 25 януари 1938 е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса.

В книгата си „Закъснели отговори“ (1984) партизанката и участничка в Съпротивителното движение по време на Втората световна война Митка Гръбчева разказва за писмо, написано до нея от определящия се като близък приятел на Луков Ангел Илиев. В писмото си Илиев разказва, че на погребението на Луков генерал-майор от запаса на име Узунов получил от началника на Разузнавателната секция при Военното министерство дешифрирана телеграма от Главното командване на германската армия, която съобщава, че при разглеждането на тайните преписки на една от най-големите холандски банки между другите била открита и сметка на името на генерал Луков със сума от 75 милиона холандски флорина – подарък от фирмите, които превъоръжавали българската армия по времето на ръководството на Луков във Военното министерство. Предаването на тези подкупи ставало чрез генерал Танинчев, представител на някои от фирмите. В писмото си до Гръбчева Илиев я моли да провери този факт в тайните архиви на министерството.

Убийство

В началото на 1943 г. нелегалната Българската комунистическа партия (БКП) взема решение за физическо отстраняване на определени лица срещу евентуално включване на България във войната срещу Съветския съюз. На 2 януари по съветската радиостанция „Христо Ботев“ Вълко Червенков остро критикува общественици като Христо Луков и Никола Жеков, обвинявайки ги, че подготвят присъединяване на България към Германия, подобно на австрийския Аншлус.

Изготвен е списък на хора, които трябва да бъдат убити, в който влиза и запасният ген. Христо Луков. Решението е предадено от секретаря на окръжния комитет на БКП в София Методи Шаторов на ръководителя на бойните групи в града Славчо Бочев (наречен Радомирски), който възлага убийството на ген. Луков на Иван Буруджиев и Виолета Якова.

Из спомените на Радомирски за деня на атентата 13.02.1943 – към Якова „Ако сега не го очистим, не мога повече да срещна другарите. Колко време вече се разтакава тая работа. Ако с пистолета не успеем, решил съм да заредя къщата му с взрив и да я вдигна цялата. Не мога повече.“

Вечерта на 13 февруари 1943 година Буруджиев и Якова причакват Христо Луков пред кино „Роял“, след което го проследяват до дома му на улица „Артилерийска“ №1, търсейки удобен момент за нападението. Това става едва когато той влиза в къщата си. Буруджиев стреля по Луков от близко разстояние и го улучва в рамото, Вторият му изстрел е на халос – куршумът рикошира във вратата. Тогава Луков притиска със силното си тяло Буруджиев към стената, отстъпвайки навътре в къщата, и Якова го убива с изстрел в гърба. Луков не е очаквал втори убиец. Смъртоносен е първият изстрел на Якова, тя стреля втори път, но не улучва, а пробива едно от стъклата на вътрешната врата в сградата. След това комунистите избягват през съседния двор.

В. Якова в спомените на Гръбчева: След първия неуспешен изстрел на Буруджиев „Видях през полуотворената врата, че генералът е притиснал Иван здраво до стената. Куршумът на Иван бил неточен и ударил генерала в рамото.“ След това вдига пистолета си и го насочва в гърба на Луков. Гръбчева продължава да предава думите на Якова „Този път пистолетът ми не направи засечка, прицелих се и стрелях два пъти. Струва ми се, че куршумът попадна право в сърцето на генерала, защото той изведнъж отпусна ръце и се свлече на земята.“[16] Въпреки това генерал Луков не умира веднага.

Последователи и близки на убития обаче веднага след атентата обвиняват за смъртта му правителството и цар Борис III, които се опасяват от евентуални политически инициативи на Луков, които да доведат до изпращане на български войски на Източния фронт.  Първоначално официална Москва също се придържа към тази версия.  Германският посланик Адолф-Хайнц Бекерле, определя смъртта на Луков като тежък удар срещу германските интереси и дори допуска участието на британското разузнаване в атентата.

Радио Би Би Си дава веднага съобщение за убийството, което ражда версия за английски агенти. Балистичната експертиза обаче доказва друго – сравняват гилзите, намерени при Луковото убийство, с тези на дефектните патрони край тялото на Никола Христов Кутуза, агент провокатор, убит преди това. Установяват, че гилзите си приличат. Заключението е, че изстрелите са от един и същ пистолет, а англичаните нямат интерес да убиват агент-провокатор на полицията като Кутуза, който е агент на Никола Гешев и му помага при серията разкрития срещу БКП през 1942 г. Затова и го убиват в работилницата му на 8.02.1943, пет дена преди убийството на Луков.

Опелото на ген. Христо Луков е извършено в храма на Военното училище, зашото се опасяват от повторение на атентата на 16.04.1925 г. в църквата „Света Неделя“.[19] Митрополит Стефан води лично службата. Речи държат изтъквайки заслугите на Луков полк. Попов от действ. офицери, о.з.ген. Илинов от името на Софийското дружество на запасните офицери и Илия Станев от името на легионерите. Сред присъстващите са цар Борис III, принц Кирил, министри и дипломати. До опелото не са допуснати легионери, за да се избегнат сблъсъци, но един легионер все пак прониква в сградата с намерение да нападне министрите и е арестуван. Легионери и граждани правят шпалир от няколко реда от моста на Перловската река на бул. „Евлоги Георгиев“, по входната алея на Военното училище, до черквата. Погребан е в централните софийски гробища, недалеч от гроба на Стефан Стамболов. Радомирски признава, че са пратили Буруджиев на погребението на Луков да гледа и докладва.

На 19.02.1943 г. излиза официалното съобщение на полицията – 300 000 лв. награда се обявява за всеки, който даде информация и посочи убийците или спомогне за разкриването им.

Среща на два свята през 1959 г. Диор и "coветские женщины"

Загниващият империализъм среща властта на народа...

През 1959 г. в столицата на тогавашната държава СССР - Москва, от Франция пристигат модели, които представят висша мода, "haute couture", при това от столицата на висшата мода - Париж, а дрехите са на Christian Dior.

Това е първото за СССР дефиле на западна модна къща. Разходките из Москва на манекенките в дрехи на Диор е запечатано от фотографите на списание "Life".

Както пише един от руските коментатори: "Научиха ни да боготворим съветската Родина, труда, Ленин и родната Комунистическа партия, но нямахме никаква материална възможност да обичаме себе си, да направим себе си любими. 

Повече от 30 години в Страната на съветите не съществуваше на практика текстилна промишленост, а също и производство на каквато и да било козметика като обикновени стоки. Всичко отиваше за военно-промишления компрекс на държавата.

Всяка дреха се износваше до пълното й овехтяване и разпадане, преправяше се, обръщаше се. В Русия - и в бившите й 14 републики, напълно беше затрита културата за носене на дрехи и вкуса към прекрасното. А именно това е, което се предава от майката на дъщерята, от бабата на внучката".

Но в СССР това беше последователно изкоренено след революцията през 1917 г.

Цялата същност на руския народ е в израженията на лицата на фотографиите. Обърнете внимание, че по тях не се чете завист. Бедните наши руски жени, които строиха Светлото бъдеще...

Бойко 3 пъти министър председател, Боби 4 пъти шеф на БФС. Какво не й харесвате на тази държава?

На тази дата: 17 февруари 1909 г. Умира славният индиански вожд Джеронимо

1909 г. умира прославеният вожд на индианското племе чирикауа Джеронимо. „Прозяващият се” е един от най-известните индиански вождове. Като военен предводител на апачите чирикауа, Джеронимо се бори за запазване на техните земи в продължение на 25 години. 79-годишният вожд си отива от пневмония, след като три дни преди това вечерта пада от коня си и лежи на земята до сутринта.

Политиката на всички американски правителства по отношение на индианците е строго последователна: изтикване от техните обширни територии и въдворяване в резервати, а непокорните да бъдат избивани. Още през 1872 г. първите чирикауа са настанени в резерват в Югоизточна Аризона. Само четири групи от тях остават свободни, обитавайки Южна Аризона и Ню Мексико, но постепенно и те са унищожени.

През 1876 г. американското правителство се опитва да премести чирикауа в резервата Сан Карлос при останалите апачи. При това преселване Джеронимо успява да избяга с още 700 души, които не желаят да се откажат от свободата си.

През 1877 г. американците при провеждането на преговори пленяват Джеронимо, държат го два месеца в окови, но след това го освобождават. През май 1883 г. генерал Крук с 327 души предприема най-смелата във военната история на САЩ кампания против апачите в Сиера Мадре.

През 1884 г. Джеронимо се настанява в местността „Търки крик” в резервата „Белите планини”, където чирикауа и белопланинските апачи се опитват да се научат на земеделие. Между тях обаче има стари вражди и след една година Джеронимо със 145 души избягва от резервата. Това са неговите последни 15 свободни месеца.

След продължителните битки накрая неговата група остава с едва 16 воини, 12 жени и шест деца. Против тях са изпратени 5000 войници от армията на САЩ и 3000 от мексиканската армия. Според изказване на губернатора на мексиканския щат Сонора, само за пет месеца през 1886 г. групата на Джеронимо успяла да унищожи 500-600 мексиканци.

На 4 септември 1886 г. Джеронимо се предава в Каньона на скелетите, като се надява, че ще бъде събран с останалата част от племето си. В отмъщение обаче за неговата съпротива групата му е обявена за военнопленници за почти 30 години, като са държани затворени във Флорида и Алабама, след това във форт Сил в Оклахома.

От 1200 души чирикауа, настанени в резервати, остават 265. През 1905 г. Джеронимо моли американския президент Теодор Рузвелт да го върне обратно при племето му в Аризона, но получава отказ.

Едва през 1913 г. чирикауа са отведени на определено за тях място в резервата на апачите мескалеро в южно Ню Мексико. Двадесет и трима от останалите живи се смесват с мескалеро, а другите остават около форт Сил. В тези две места днес живеят техните потомци.

Съществува легенда, според която Джеронимо се скрива в пещера, преследван от американските войници. Чакали го отвън, но той и така и не излязъл. По-късно войниците чули, че той е някъде наоколо. Все още не е открит вторият изход на пещерата. Затова тя се казва „Пещерата на Джеронимо”.

Вицове, февруари 2018 г.

Варна: Гларус си пийва следобеден чай

Мъж избира доста дълго вратовръзка в магазина.

И накрая плащайки пита:

- Жена ми е много критична, може ли да я сменя, ако не я хареса?!

- Да, разбира се.

- Аааа...колко пъти ?!

***

- Мамо, а каква си била, когато си срещнала тати?

- Пияна...

***

- Дъще, какво искаш да ти донеса от Германия?

- Донеси ми немски водопроводчик!

***

Етикет в селски смесен магазин:

- Крем за бузи (на лицето).

***

Из разговор между двойка птици:

- Скъпа, съвсем случайно кацнах до нея...

- Дааа, беее. Не ти вярвам! Закълви се!

Шефът на Walltopia си търси асистентка. Ето условията

Шефът на най-голямата компания за стени за катерене в света "Уолтопия" Ивайло Пенчев обяви конкурс за своя асистентка.

Бизнесменът чешит публикува условията за позицията във фейсбук профила си.

Ето ги:

Търся си асистентка.

Старата пак стана директорка.

Основни изисквания:

Да е мъдра - да знае, че хората са слаби по природа, но въпреки това са годни за обичане.

Да вярва в постижимостта на съвършенството, да се стреми фанатично натам, но и да знае, че за постигането му са нужни към сто години упорит труд

Да е дисциплинирана

Да обръща внимание

Да не забравя

Да се харесва и да се приема

Да умее да прощава

Да знае, кога е движена от жажда за доминация, завист, алчност, страх и гняв.

ДА е смела

Да е отговорна

Да има свободен дух

Горните изисквания автоматично изключват дами с енвайърменталистка настройка, грийнпийски, социалистки , интелектуалки и всякакви джъстис уриърки.

Ако също така може да право задно салто докато обръща палачинка в дълбок тиган - добре дошло!

Фотофакт: Страхотен преводач на сайта на председателството

Фотофакт: Полицията арестува учен

На вчерашния протест за Пирин полицаи арестуват доцент доктор Стоян Бешков. Доцент Бешков завежда отдел в Националния природонаучен музей.