„Абага̀р“ е първата печатна книга на новобългарски език,
отпечатана на кирилицаи хърватски („илирийски“). Съставена и издадена в Рим през 1651 г. от
бъдещия никополски католически епископ Филип Станиславов в чест на легендарния
цар Абгар V Уккама. Книгата представлява молитвеник за нуждите на католическата
църква в България. От „Абагар“ днес са
запазени 17 екземпляра, един от които е в България, в Националната библиотека
„Св. св. Кирил и Методий“.
Състои се от 5 листа. Текстът, отпечатан само върху едната
страна на листовете, е на кирилица и има няколко илюстрации. Съдържа апокрифни
молитви и разкази с религиозен характер в разрез с католическите догми. Това
принуждава Конгрегацията на пропагандата в Рим да премълчи своята фирма като
издателство. В езика на „Абагар“ се вмъкват някои новобългарски елементи, личи
и влиянието на сърбохърватския език. Полиграфически е оформен с оглед да се
носи „наместо силни мощи“.
Страниците са оформени в 4 колони, има и илюстрации
/ксилогравюри с изображения на светци/. Заглавието, с което е известна книгата,
идва от включеното апокрифно послание на едеския цар Абагар (Авгар) до Иисус
Христос.
Според древно предание Иисус го излекувал чрез силата на
Божието слово и чрез Убрус – кърпа запазила образа на Христос. Този текст,
смятан за апокрифен още през IV век, заляга в основата на множество амулетни
(апотропейни) текстове разпространявани из цяла Европа. Другите апокрифи са
също с амулетен характер (за помощ при болест, за зачатие, за закрила по време
на път, спасяващи от „всякаква злина", 72-те имена на Господа и др.)
Книгата била предназначена да се носи като амулет „наместо
силни мощи“, във вид на свитък, навит около кръста или около лявата ръка. В
края е поместено послесловието на автора, който се нарича „епископ на Велика
България“.
Абагар е отпечатан анопистографски на пет големи хартиени
листа с широчина 44.5 и височина 33.5 cm. Шрифтът му носи белезите на
босненската кирилица и е изработен от известния френски гравьор Робер Гранжон
/Robert Granjon/ (1582 г.) по поръчка на папа Григорий XIII. Книгата е украсена
с девет гравюри, рязани на дърво, с размер 6.5х10 cm, разположени между
отделните текстове. Без първата, те са дело на майстор славянин, по недоказани
предположения.
1876 г. При потушаването на Априлското въстание е извършено Баташкото клане. То е извършено от османски башибозук от съседните села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той получава отличия и повишение от султана.
След началото на Априлското въстание на 20 април 1876 г. част от въоръжените оеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак - Петър Горанов e делегат на местния революционен комитет в събранието в Оборище.
Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстаниците.
Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието
в Батак - Никола Горанов. С кости е изписано
отстрани – „Останки от 1876 година”.
На 1 май 1876 г. врагът е извикан от чорбаджиите на селото, за да предадат оръжието си. След като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнали и отсекли главите им. По време на „предаването” на оръжието обаче някои от хората в селото успели да избягат, след него селището било обкръжено, за да не може никой да го напусне. Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко, което се движело или не. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, но и някои от къщите на чорбаджиите.
На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, ако предадат оръжията си, ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и старци били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени, за да не измърсят дрехите с кръвта си, и накрая избити.
Българските мъченици.
Картина на Константин Маковски.
Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагера на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера били изпратени кметът на Батак - Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Разбрали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници - оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. Хората отново се изпокрили в църквата и училището.
На 20 януари 1878 г. оцелелите жители на град Батак посрещат пристигащата руска освободителна армия.
Баташките мъченици са канонизирани за светци от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 г. Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна, Калифорния, специално за канонизацията. През март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква реши да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки и мъченици. На 3 април 2011 г. в храм-паметника „Свети Александър Невски” по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак.
Разследвания на турските зверства в България (1876)
Дж. Макгахан отразява неговото кърваво потушаване и неговите репортажи представят пред Европа трагедията на един поробен народ. Русия е принудена да обяви война на Османската империя, за да не загуби авторитет и влияние на Балканите.
„ ...Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас.
Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас...“
Макгахан съобщава, че турските войници насила вкарват някои от селяните в църквата, която след това е запалена, а останалите живи са измъчвани, за да кажат къде са скрили ценностите си. Макгахан сочи, че от общо седем хиляди души население оцеляват само две хиляди. По негови изчисления петдесет и осем села в България са били разрушени, пет манастира са изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души изклани.
Тези репортажи, публикувани във вестник „Дейли Нюз“ и препечатани от други вестници, предизвикват във Великобритания широка вълна от обществено негодувание срещу Турция. Бенджамин Дизраели, министър-председател на Великобритания, чието правителство подкрепя Османската империя, се опитва да омаловажи кланетата, твърдейки, че българите също имат вина. Тези аргументи са опровергани от последващите репортажи на Макгахан.
Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в който заявява: „ Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие....“
Като резултат от неговите публикации може да се считат и последвалите дипломатически действия на великите сили: свикването на т. нар. „Посланическа конференция в Цариград“, според декларацията на която султанът на Османската империя трябвало да даде автономия на българите в техните етнически граници, територия, която по-късно, през 1878 г., става известна като „Санстефанска България“, в границите на която не влиза Северна Добруджа, дадена от руснаците на Румъния в замяна на Бесарабия, за да може Русия да има излаз на р. Дунав.
1626 г. остров Манхатън е продаден от индианците на холандските заселници в Америка. Според популярната легенда целият остров впоследствие е закупен от местните индиански племена срещу шепа дрънкулки. По-късно колонията преминава в ръцете на Англия и получава името Ню Йорк в чест на новия крал Джеймс, който е дук на Йорк. След американската революция Ню Йорк става за кратко столица на САЩ.
Когато холандските моряци пристигнали в Америка, те поискали да построят град на остров Манхатън, заобиколен от реките Хъдзън и Ист ривър. На острова холандците срещнали една група индианци; платили им за острова 60 гулдена. Много хора оттогава казват, че глупавите индианци се оставили да бъдат измамени от хитрите европейци, защото толкова евтино продали скъп имот.
Индианците всъщност имали съвсем други представи за земята от холандците. За белите хора земята била стока и можело да бъде купувана и продавана; за индианците земята била нещо като морето или въздуха. Можеш да имаш правото да я използваш; но как можеш да притежаваш морето, въздуха или земята? Като отплата за подаръка на холандците индианците оставили чужденците да живеят и работят на острова. Купувачи и продавачи явно са си представяли съвсем различни неща при тази „търговия”. Дори не се знае дали индианците, които взели парите, изобщо са живеели постоянно на Манхатън. Възможно е само да са минавали оттук.
Подобни недоразумения между индианци и европейци се повтаряли непрекъснато. Белите хора смятали, че индианците се отнасят към земята, както те самите. Така пламнали конфликти и битки между два различни народа, които не се разбирали. Белите хора в крайна сметка победили, защото били по-многобройни и имали по-добри оръжия.
През следващия 19 в. огромните вълни емигранти заливат Ню Йорк и допринасят за голямото разширяване на града. През 1898 г. към Манхатън се присъединяват още четири градчета - Куинс, Бронкс, Бруклин и Стейтън айлънд, с което окончателно е оформен облика на бъдещия мегаполис. Днес Манхатън е с население от над 1,7 млн. жители и с обща площ от 87,46 кв.км.
1802 г. Вашингтон е обявен за град. Първите европейци, които стъпват в земите на днешен Вашингтон са от антуража на испански капитан Дон Бруно де Хечета, който идва тук около 1775 г., плавайки с кораба Сантяго. Днес Вашингтон е столицата на Съединените американски щати. Разположен между щатите Мериленд и Вирджиния на източното крайбрежие на континента, Вашингтон е в територията на Федерален окръг Колумбия. Това е единственият федерален окръг в САЩ.
Градът е едно от най-красивите и изпълнени с исторически паметници населени места в САЩ. В самия център на града има множество интересни музеи и атракции, галерии и природни паркове, но основните забележителности като Белия дом, Джорджтаун, Конгресът на Капитолия през цялото време на годината са препълнени с любопитни туристи от всички краища на планетата. В сградата на Капитолия са настанени законодателните органи на Съединените щати, но независимо от това тук са възможни организирани туристически посещения.
Лично президентът Джордж Вашингтон заедно с градския архитект Пиер Л’Енфант избира мястото, където да бъде издигнат президентският дворец. Обявеният конкурс за проект е спечелен от Джеймс Хобън. Сградата започва да се изгражда през октомври 1792 г., а официално е предадена за използване през 1800 г. Първият президент, който я използва като своя резиденция, е Джон Адамс. От тогава до сега всяка президентска двойка извършва някакви промени в интериора на сградата, тъй като Белият дом е не само административна сграда, но и частен дом на президента и неговото семейство.
Във Вашингтон се намира и Пентагонът, където е седалището на Министерство на отбраната на САЩ. Тази постройка във Вашингтон се счита за най-голямата административна сграда в света. Строителството на Пентагона започва на 11 септември 1941 г. и за шест месеца са извършени грубите строителни работи. Официално Пентагонът край Вашингтон влиза в експлоатация на 15 януари 1943 г., а построяването на цялата сграда струва на САЩ значителните 83 млн. долара.
1933 г. е съобщено за появата на Чудовището от Лох Нес. Неси според легендата е същество, което живее в езерото в Шотландия. Лох Нес е голямо езеро, образувано при отдръпване на ледниците. Водите му са тъмни, студени и на места достигат 250 м дълбочина.
Джордж Спайсър и неговата съпруга вдигат шум в медиите, че са забелязали чудовището, което било с дължина 7.76 м и с височина на видимата част от 1.2 ч. над водата и им пресякло пътя, докато те били с лодка в езерото. На следващата година д-р Робърт Кенет Уилсън успял да направи снимка на чудовището и сензацията обиколила света, въпреки че по-късно било даказано, че това е фалшификация, направена с играчка от магазините на Woolworth.
"Снимката" на д-р Уилсън.
И все пак, очевидците са твърде много и да наречеш всички от тях глупаци, пияници и
мошеници е проява на върховна арогантност, характерна за учените. Така поне смятат многото почитатели на Неси, голяма част от местните хора и по-смелите учени, склонни да не се затварят в догмите. Те повтарят случая с целаканта, древна риба, която дълго време се считаше за изчезнала, докато не бе уловена наново, както и Кракена, това “моряшко суеверие”, което се оказа съвсем реално, когато един рибар хвана гигантски калмар в мрежите си.
И наистина, нерядко сонарите в езерото дават странни данни за огромни тела, носещи се под водата, които, съчетани с многото любителски снимки и безбройните свидетелства, подсказват, че нещо в езерото наистина има.
Въпросът е: какво може да е то и защо никой не го е хванал?
Последното е лесно обяснимо. Лох Нес е едно от най-зловещите места в света, по признание на всички, гмуркали се в него водолази. Водите са черни и тъмни, в тях не се вижда нищо, а дълбочината е огромна – над 200 метра. В такъв воден басейн би могло да се скрие всичко; изчислено е, че дори великият часовник Биг Бен би бил напълно потопен.
Но какво ли би могло да се крие? Ако наистина има чудовище, какво същество би могло да е то?
Най-популярната теория е, че в езерото живее плезиозавър. Това са големи зверове от епохата на динозаврите, с масивни тела с перки, дълга шия и малка глава, като такива описания на Неси има много. Това е и най-вълнуващата теория, тъй като дава възможност нещо да е оцеляло след катастрофата преди 65 млн. години.
Дали обаче е възможно плезиозавър да живее в Лох Нес? Някои учени спорят, че той не би издържал в толкова студени води. Разкопки обаче показаха останки от плезиозавър в Австралия отпреди 120 млн. години – тогава, когато най-малкият континент е бил покрит с лед.
Други казват, че той няма да има какво да яде. В Лох Нес обаче има мигриращи сьомги в големи количества. В САЩ тези миграции хранят цели семейства мечки гризли, стоящи край потоците. Може би и Неси би могъл да хапва сьомга.
Третият и най-сложен въпрос обаче е как и защо създанието се е измъкнало от холокоста отпреди 65 млн. години.
Тук отговор няма... затова някои смятат, че Неси не е динозавър, а гигантска змиорка. Змиорки в езерото има бол, но могат ли някои да порастнат толкова грамадни? Традиционните учени клатят отрицателно глава, но пък те така са правили и за калмарите, а са били опровергани.
Една голяма змиорка би приличала на плезиозавър – тя е влечугоподобна на вид, има грозна зъбата глава и перки отстрани.
Друга риба, за която вече се знае, че може да стане грамадна (над 8 метра) е есетрата. В нея обаче няма нищо змийско, а тези моменти са преобладавщи в описанията на очевидците. И тя обаче има перки, а гледана отгоре може да наподоби влечуго.
Любопитно е, че подобни на Неси създания са виждани и в други езера по целия свят или в морето. Това са Моргар, Чампи (който даже е защитен от закона), Тианчи, Мокеле Мбембе, Огопого и т.н.
Възможно е тези създания да са просто съвременни митове - нещо, в което хората имат нужда да повярват.
„Абага̀р“ е първата печатна книга на новобългарски език,
отпечатана на кирилицаи хърватски („илирийски“). Съставена и издадена в Рим през 1651 г. от
бъдещия никополски католически епископ Филип Станиславов в чест на легендарния
цар Абгар V Уккама. Книгата представлява молитвеник за нуждите на католическата
църква в България. От „Абагар“ днес са
запазени 17 екземпляра, един от които е в България, в Националната библиотека
„Св. св. Кирил и Методий“.
