Владимир Висоцки умира на 25 юли 1980 г. на 42 години. Официалната версия за смъртта му е
сърдечен удар, но по-вероятно е тя да е следствие на злоупотреба с
алкохол. През 1986 г. посмъртно му е дадено званието “заслужил артист”, а
през 1987 г. излизат игрален и документален филм, посветени на него.
След смъртта му в СССР е създаден фонд за опазване и съхраняване на
творчеството му. Има и астероид, кръстен на негово име.
Още тогава е уважаван за актьорските си постижения, но голяма част от
песните му са били забранени в СССР, тъй като засягат теми-табу в Съюза
по негово време.
Въпреки забраната на песните му Висоцки е правил концерти из цяла Русия,
също във Франция, САЩ и други държави. Има издадени десет албума в
Русия, а през 1987 г. започват да излизат неговите неиздавани записи.
Висоцки е бил известен с огромния си талант, но и със силно изявената си
любов към жените. Като повечето гениални творци той е бил сложна и
противоречива личност. Третата му голяма страст е бил алкохолът. Често
злоупотребявал с него. Поне два пъти през живота си е правил опити за
самоубийство.
Ето какво пише журналистката Альона Нейкова за Висоцки в статията си
озаглавена “Владимир Висоцки (не)познатата звезда от друга Вселена“
Онези, които са наблюдавали първите му стъпки в киното и театъра, дори
не са и предполагали, че младежът с дрезгав глас ще се превърне в
истинско явление, ще стане еталон за подражание, ще бъде възприеман като
неординерна икона. Някои дори са на мнение, че първите стъпки на
актьора Висоцки са били доста неуверени. Но въпреки случайната игра на
сцените на третокласни театри и участието в епизодични роли в киното, в
крайна сметка се стига до вълшебната трансформация в една от най-ярките
звезди, оставяща незаличима следа в живота и на интелектуалците, и на
най-обикновените хора.
Огромна роля за израстването на Висоцки като творец, разбира се,
изиграва Театърът на “Таганка”. Този храм на Мелпомена е приковавал
погледите на цялата държава, а актьорите в него си позволявали да казват
от сцената онова, което е било забранено за почти всички останали.
Талантът на Владимир Висоцки започва да блести именно от сцената на
“Таганка”. Уникалният му глас бива чут не само от публиката в театъра,
но и от хората на улицата, от целия народ. Може би именно необичайната
дрезгавина на говора, неизменната китара, острият ум, вродената
интелигентност и безкрайната харизма са били дадени на Висоцки като
компенсация за неговата абсолютно негероична и донякъде дори тривиална
външност.
Публична тайна е, че славата идва при него първо заради неоспоримите му
качества на бард. Като поет, автор и изпълнител Висоцки успява
десетилетия наред да внушава на публиката онова, което едва по-късно
съумява да предаде като актьор от театралната сцена и с превъплъщенията
си в киното. Въпреки че доста негови колеги са се опитвали да изпълняват
песните на Висоцки, само той е успявал да го направи така, че от чутите
простички истини да се появи сладко-тъжното усещане за буца в гърлото.
За някои днес може би е странно, но за онова време е абсолютен факт, че
дълго време не е имало официални записи с песни на Висоцки. И лиричните,
и сатиричните текстове и ноти години наред са били разпространявани
нелегално, от познат на приятел, от съсед на близък, от студент на
колега… Музиката му, родена от страхотната симбиоза на неповторимия
дрезгав глас на барда и китарните му изпълнения, можеше да се чуе във
всеки дом, където имаше магнетофони. Стиховете на Висоцки се предаваха
от уста на уста, като постепенно се превръщаха в народно творчество.
Никой обаче не е възприемал Висоцки като пламенен революционер или борец
с комунистическия режим. Писал е песните си и ги е изпълнявал по онзи
уникален начин не защото е искал да докаже на някого нещо, а понеже не е
можел да живее по друг начин.
И в киното образът на Владимир Висоцки доста време е бил по-скоро
загадъчен, отколкото ярък и категоричен. Зрителите като че ли му
обърнаха по-голямо внимание след филма “Вертикал” (1966). В него
28-годишният Висоцки е с брада и изпълнява култовата “Песен за приятеля”
(“Песня о друге”). Във всяка следваща лента и на сцената той, изглежда,
с удоволствие променя външния си вид, но успява винаги да е себе си.
Образът на революционера Бродски, в който се превъплъщава Висоцки, не
само представя актьора като различен, многопластов и нееднозначен
творец. Той доказва на уважаемата публика, че не е само изображение на
екрана, а притежава характер, че не е болшевишка мумия, а е жив човек.
Висоцки е от малкото актьори от онова време, който е успявал да се
абстрахира от политизирането на ролите си. Изключително впечатляващ е и
образът на белогвардейския поручик Брусенцов във филма “Служили двама
другари” (“Служили два товарища”), и превъплъщението му в следователя
Глеб Жиглов в “Мястото на срещата не се променя” (“Место встречи
изменить нельзя”). Именно след този сериал става невъзможно Висоцки да
“не се пуска” да се снима. За съжаление обаче актьорът успява да изиграе
на екрана само още една по-забележима роля – на Дон Хуан в “Малките
трагедии” на Михаил Швейцер. Прави го по такъв начин, че на зрителите и
до ден-днешен им остава само да съжаляват, че във филма заедно с шпагата
актьорът не е хванал и прословутата си китара. И нито размерът на
трагедиите, нито скромният ръст на самия Хуан не са могли да спрат
влечението към него на Лаура и дона Ана. И в реалния живот ни Марина
Влади, ни първата му съпруга – актрисата Иза Жукова, ни Людмила Абрамова
– най-красивата артистка на Съветския съюз, ни другите представителки
на прекрасния пол не са успявали да устоят на безкрайния чар на Висоцки.
Разбира се, дълго може да се разсъждава по въпроса какво още би могъл да
изиграе в киното и в театъра Висоцки, но, уви, не е успял. Отишъл си от
този свят едва на 42 години и половина. Факт е обаче, че ролите му
вероятно са по-малко, отколкото биха могли да бъдат, не само заради
липсата на кураж у хората, от които навремето зависело това. Самият
Владимир никога не се е стремял да участва на всяка цена в някой филм
или постановка.
Безграничният му талант позволява на актьора във всяка роля да е себе си
– и с това да е свръхубедителен и неповторим. Именно заради този факт
режисьорите прощаваха на Висоцки всичките му “полети наяве и насън” –
многобройните провалени спектакли, алкохола, наркотиците, високомерието и
арогантността. И въпреки всички тези слабости, заблуди, показност,
кожени шлифери, мерцедеси, жени и болести той си остана личност. При
това – една от най-ярките. Което на фона на дефицита на същите тези
личности превръща Висоцки в още по-значима и ценна фигура за всички
времена.
Висоцки не е нито символ, нито е трибун, не е бунтовник, не е и икона.
Той е (не)познатата звезда от друга Вселена. Без него животът щеше да е
скучен и празен. И ако Господ някога реши да проговори, ще го направи с
божествения дрезгав глас на Висоцки.
Владимир Висоцки
АЗ НЕ ОБИЧАМ
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
