На тази дата: 29 декември 1890 г. САЩ извършва масово избиване на индианци от племето Дакота

1890 г. армията на САЩ извършва масово избиване на индианци от племето Дакота в резервата „Пайн Ридж”. Битката се състои при ручея Уундид-Ний.

На 15 декември по заповед на генерал Майлс е направен опит за арестуването на Седящия бик в неговия лагер заедно със сина му и шест други индианци. При акцията обаче вождът е убит. Останалата част от племето му продължава пътя си към Бад Лендс. На 29 декември се състояла битка близо до Уундид-Ний между кавалерийски полк и оцелелите мъже на Голямата стъпка. 30 бели са убити, а от индианците падат 200, сред които имало много жени и деца.

Повече от 3000 индианци се преселват близо до Уайт Клей Крийк, където на следващия ден се разразява нова битка. Резултатът е разпръсване на индианците и тежки загуби от тяхна страна. На 14 януари 1891 г. са проведени два съвета с участието на генерал Майлс и индианските предводители. Осъзнавайки безизходността на своята ситуация, индианците са принудени да отстъпят. Войната приключва на 21 януари и по-голямата част от племената са върнати в резервата.

Вицове - само сока, декември 2018 г.

Подготовка за празника

Група италианци стоят пред Ниагарския водопад. Екскурзоводът им обяснява:

- Намирате се пред най-големия водопад в Северна Америка. Всяка секунда от височина 55 м. се изливат 3000 кубически метра вода, тътенът му се чува на 20 мили и ако млъкнете за малко, ще го чуете!

***

Добре сме си ние мъжете. Отваряме гардероба и каквото падне на пода, това обличаме...

***

За мен "Консумирай отговорно" означава да не го разливам.

***

Благодарение на google street view вече мое са расождате у Враца и Перник без да ви бият!

***

Американец, французин и българин си хвалели жените.

Американецът: Моята жена има такива крака, че като седне на коня, краката й опират в земята.

Французинът: Егати краката!

Българинът: Егати коня!

Французинът: Моята жена има такава талия, че като я обхвана мога да си сложа ръката в джоба.

Американецът: Егати ръката!

Българинът: Егати джоба!

Българинът: Моята жена има такъв задник, че като я плясна при тръгване на работа, като се върна още вибрира.

Американецът: Егати удара!

Французинът: Егати задника!

Българинът: Егати работното време!

На тази дата: 28 декември 1941 г. Таня Савичева започва своя дневник на смъртта

1941 г. Таня Савичева започва своя дневник на смъртта. По време на блокадата на Ленинград от Вермахта ученичката започва да води дневник в бележник, останал от нейната безследно изчезнала сестра Нина. В този дневник има само 9 листа като на 6 от тях са датите на смъртта на нейните близки роднини.

Днес този дневник е изложен в Историческия музей на Ленинград, а негово копие е изложено в параклиса на Пискарьовското мемориално гробище в Санкт Петербург.

Таня е родена на 23 януари 1930 г. като най-малкото дете в семейството на хлебар и шивачка. Нейният баща умира, когато тя е едва на шест години, оставяйки майка й Мария с пет деца: три момичета - Евгения, Нина и Таня, и две момчета - Михаил и Леонид.

Семейството планира да прекара лятото на 1941 г. в провинцията, но германската интервенция в Съветския съюз на 22 юни разрушава плановете. Всички с изключение на Михаил, който вече е напуснал града, решават да останат в Ленинград. Всеки от тях работи в подкрепа на армията - майката Мария шие униформи, Леонид работи като плановик в Адмиралтейството, Евгения е в завод за боеприпаси, Нина строи укрепления около града, а двамата й чичовци, чичо Вася и чичо Льоша, служат в противосамолетната отбрана. Таня, която по това време е на 11 години, копае окопи.

Един ден Нина отива да работа и никога не се връща. Тя е изпратена на Ладожкото езеро и след това спешно евакуирана, но семейството не знае за това, защото комуникациите са изключително затруднени. Затова считат Нина за починала. След няколко дни, в памет на Нина, майката Мария Игнатиевна дава на Таня малък бележник, който е принадлежал на сестра й и това по-късно става дневникът на Таня.

Първият запис в него се появява на 28 декември 1941 г. на страниците тя разказва как всеки ден Женя става сутрин и върви 7 км пеша до завода за боеприпаси, където работи в продължение на две смени всеки ден. След работа дарява кръв. Тя умира в завода от изтощение. След нея умира баба Евдокия Григориевна. После е брат й Льока. Един след друг умират чичо Вася и чичо Льоша. Нейната майка е последната. Таня остава съвсем сама.

През август 1942 г. тя е едно от първите 125 деца, които са евакуирани от Ленинград и отведени първо в село Шатки в Нижегородска област, а след това в село Красний бор. Децата са физически изтощени, но само пет от тях са инфекциозно болни. Единственото дете с туберкулоза се оказва Таня Савичева. Държат я изолирана от другите деца и тя има контакт само с медицинската сестра. Всички оцеляват, с изключение на Таня.

Бележникът

•             28 декември 1941 година. Женя умря в 12 часа сутринта.

•             Баба умря на 25 януари 1942 година, в 3 часа през деня.

•             Льока умря 17 март в 5 часа сутринта.

•             Чичо Вася умря на 13 април в 2 часа.

•             Чичо Льоша - 10 май в 4 часа през деня.

•             Мама — 15 май в 7.30 сутринта.

•             Савичеви умряха.

•             Умряха всички.

На 31 май 1981 г. на Шатковското гробище е издигнат паметник - мраморен надгробен камък и бронзов барелеф на Таня. В нейна памет на нейно име е кръстен астероидът Таня 2127.

Вицове - само сока, декември 2018 г.

Зима в Скандинавия

Сметнах калориите от празниците... Излиза, че следващото ми хранене трябва да е някъде към... април...

***

Преди да се ожени, мъжът е недовършен човек. Бракът го довършва...

***

Значи цяла година може да търпите "Биг Брадър" и турски сериали, а по Коледа не може "Сам вкъщи?"

***

- Г-це, блокирали сте ме!

- Възможно е... Как ви е профила?

- Разкарай си колата да изляза ма!

***

Не може да отрупаш масата с боб, леща, люти чушки, туршия, кисело зеле, праз и сушени сливи, а после да очакваш тиха и свята нощ!

Как Русия гони зад граница най-талантливите си жители

Известната руска писателка Юлия Латинина започва своите сутрини с джогинг по плажа, докато тропическия вятър духа в червените й коси. Тя живее доста далеч от мрачната в момента и доста мразовита своя родина.

През последните години Латинина и семейството й - литературният критик Алла Латинина и поетът Леонид Латинин се радват на главозамайваща гледка.

Цъфтящите градини са навсякъде наоколо, а слънчевите лъчи сменят цветовете си над морската вода. От съображения за сигурност обаче те не издават точното си местонахождение. Достатъчно е да се знае, че се стремят да прекарват колкото се може повече време далеч от Москва.

Кошмарът за семейството започва през 2016-а, когато тълпи от тролове започват да нападат Латинина в социалните мрежи заради статия в "Новая газета", озаглавена "Шефът на Путин". Под този прякор тя визира бизнесмена Йевгени Пригожин, който се смята за свързан с руските хакерски атаки по време на президентските избори в САЩ от 2016-а година.

"Разкарай се от Русия, ще дишаме по-леко без либералната ти воня", заплашват троловете. Скоро грознитедуми се превръщат в още по-грозни действия. Съмнителни индивиди започват да следят Латинина, докато през август 2016-а някой не я залива с кофа с екскременти, докато писателката отива към радио "Ехото на Москва".

Латинина има издадени над дузина бестселъти, най-вече криминални и фантастични романи. Творбите й са преведени на испански, френски, италиански и полски.

Руснаците обаче познават писателката най-вече от рубриката й в "Ехото на Москва", където често критикува действията на Кремъл, идеологията и липсата на лидерски умения. Освен това е автор в "Новая газета" - издание, в което бяха убити общо петима журналисти. След гнусната атака срещу Латинина вестникът настоява за щателно разследване, но такова не се случва.

Вместо това чуват отговора "Щом критикувате държавата, трябва да сте готови за ответни действия". Както и "Всеки, който не ни харесва, може да напусне". Латинина настоява, че случаят може да бъде разкрит само с няколко телефонни обаждания, които така и никой не прави.

Един ден спирачките на автомобила й отказват. След това една нощ родителите й - на 77 и 79 години - са събудени от задушлив газ, който изпълва апартамента им. Следователите установяват, че е използван несмъртоносен боен газ като химическо оръжие. През следващите два месеца Алла Латинина се разболява два пъти от пневмония като тя смята, че е в резултат на атаката.

Враговете на Латинина очевидно искат тя да напусне страната.

Колата на семейството е опожарена, а Алла Латинина се събужда посред нощ, само за да види как съпругът й безуспешно се опитва да потуши пожара на техния семеен SUV. Сцената е ужасяваща, защото автомобилът е можел да избухне във всеки един момент, докато Леонид Латинин обикаля около него.

Скоро след инцидента цялото семейство заминава за Европа. Според Юлия Кремъл вече не разчита на ФСБ да репресира опозиционерите. Вместо това правителството се доверява на разнообразни бандити, които са трудни за проследяване и вината им не може да бъде доказана.

Латинина би била щастлива да види нападатели си наказани. По нейно мнение журналистите от "Новая газета" са на мушката на Пригожин отдавна. Преди най-опасен за отразяване е бил чеченският лидер Рамазан Кадиров. Сега списъкът с имена нараства бързо.

Пьотър Верзилов, един от членовете на Pussy Riot, също смята, че е бил отровен нарочно.

Верзилов беше настанен за лечение в Германия и няма намерение да се връща в Русия. Критиците на Кремъл знаят рисковете, които поемат. В средата на декември полицията задържа 12 души, които протестират пред централата на ФСБ срещу злоупотребата с власт. Един от активистите държи плакат "Путин, остави Украйна на мира!".

През 2015-а точно до стените на Кремъл е убит Борис Немцов. Престъплението е показателно, че федералните служби нямат никакво намерение да защитават опозицията срещу Владимир Путин.

Всяка година Русия напускат редица писатели, журналисти, артисти и културни фигури. Според последните социологически проучвания  в страната, всеки трети руснак иска да емигрира. По-рано през този месец либерални руски интелектуалци се събират на форум във Вилнюс, за да обсъдят политическото бъдеще на Русия.

Там природозащитничката Евгения Чирикова представи онлайн проекта си "Активатика", който представлява карта на всички руски социални движения и протести. Преди няколко години Чирикова също емигрира от Русия по политически причини. Тя се установява в Естония след заплаха, че ще й бъдат отнети децата.

Нейният приятел и редактор Михаил Бекетов е пребит до смърт.

Съпругът й губи зрението си с едното око заради побой. Социални работници посещават дома на Чирикова под претекст, че искат да видят как са децата. И от чужбина тя не спира да мисли и да работи за Русия. Тя помага на руски активисти - в и извън Руската федерация. Латинина също отказва да замълчи.

Статиите й в "Новая газета" и коментарите й в "Ехото на Москва" са ежеседмични. Но журналисти и писатели не са единствените, които искат да напуснат Русия. Опрената певица Мария Максакова и съпругът й Денис Вороненков бягат в Киев. Те са бивши членове на партията на Путин, но се оказва, че това не ги предпазва от насилие.

Вороненков свидетелства срещу съюзника на Кремъл и бивш украински президент Виктор Янукович. В същия ден семейството бяга от страх от политическо преследване. През март месец 2017-а Вороненков е застрелян по улиците на Киев. Дори и след това Кремъл отказва да остави на мира Максакова.

Руските телевизии непрекъснато я нападат като й посвещават цели шоута.

Тя не е изненадана - в исторически план тоталитарна Русия винаги е третирала артистите си като нейна собственост. Точно както Латинина и Чирикова, Максакова няма намерение скоро да се връща в родината си.

Поне не  и докато продължава да цари тази атмосфера на омраза, престъпност и безнаказаност.

по Дейли Бийст

На тази дата: 27 декември 1872 г. заптиета обграждат Къкринското ханче и след кратка схватка залавят Васил Левски

На 26 декември вечерта Васил Левски пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне на другия ден за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина Левски е придружаван от Никола Цветков и Христо Цонев-Латинеца. По това време турските власти предприемат масови арести, след Арабаконашкия обир, извършен на 22 септември с.г. от група революционни дейци начело с Димитър Общи. Задържани са голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села.

Действията на турските власти са улеснени от признанията, които прави Димитър Общи. Благодарение на тях властта тръгва и по следите на Васил Левски, който за да предотврати окончателното проваляне на революционната организация, се отправя за Ловеч. Целта му е да прибере и запази архивите на организацията, след което да се прехвърли в Румъния.

От съществуващите писмени документи е известно, че по внушение на Васил Левски ханчето в с. Къкрина е наето от Ловчанския частен революционен комитет. За ханджия е определен Христо Цонев-Латинеца, местен човек, преселен в Ловеч и съратник на Васил Левски. Ханчето е включено в комитетската мрежа и тук намират подслон хора на Вътрешната революционна организация.

На 27 декември 1872 г. сутринта Левски е заловен в Къкринското ханче, заедно с двамата си придружители. Първоначално е отведен в Търново, а след това изправен пред специален съд в София. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на революционната организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. Осъден е на смърт и е обесен край София.

След обесването на Васил Левски придружителите му са освободени и се завръщат по домовете си в Ловеч. Ханчето е изоставено и не функционира. В края на 19 в. пожар унищожава порутената постройка и остават само основите й.

На 5 юни 1924 г. в Ловеч е създаден Комитет за възобновяване на къщата-паметник на Васил Левски в с. Къкрина. Ханчето е открито на 10 май 1931 г. в присъствието на множество граждани, войскови подразделения и официални лица. Осветено е от Браницкия епископ Максим.

Вицове - само сока, декември 2018 г.

Така изглежда храната при - 70

- Ало, техническата поддръжка ли е??
- Да.

- Кажете ми моля, как да си свържа таблета с телевизора, за да гледам филми?

- Телевизора ви каква марка е?

- "Рубин".

- Залепете го с тиксо в центъра на екрана!

***

Полицай спира шофьор и го пита:

– Какво имате в багажника?

– Половин прасе.

– Живо ли е?

***

Жена към мъжа:

- Скъпи, напразно се карахме на щерката за пиърсинга. Сега с тази халка на носа, значително по-лесно става за училище.

***

- Днес за вечеря имаме коледна супа.

- Но това е греяно вино!

- Коледна супа е!

***

Тези, дето си снимахте масите, снимайте си сега и кантарите!

На тази дата: 26 декември 1972 г. Писателят Георги Марков е осъден задочно за шпионаж

На 26 декември 1972 г. Софийският градски съд произнася задочна присъда срещу писателя Георги Марков. Той е осъден за шпионаж , и трябва да изтърпи 6 г. и 6 месеца лишаване от свобода. Задочната присъда е изцяло скалъпена и наложена под диктата на Държавна сигурност и БКП.

До съдебното решение се стига, след като през 1969 г. по време на вътрешната премиера на пиесата му „Аз бях той“ (режисьор Методи Андонов) в Сатиричния театър, представлението е спряно и пиесата отхвърлена заради наложена цензура. По-късно на същия ден Георги Марков напуска страната под предлог, че заминава за Италия при брат си, който живее там. Първоначалното му намерение е да изчака преминаването на скандала около пиесата, но постепенно решава да емигрира, особено след като през септември 1971 г. задграничният му паспорт не е подновен.

Установява се в Лондон, започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). Опитва се да влезе във филмовата индустрия, като разчита основно на помощта на Петър Увалиев, но опитът му не успява. По-късно започва да сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле“ и „Свободна Европа“.

През 1972 г. Марков е изключен от СБП и осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име „Скитник“.

В отговор на задочната присъда Марков започва да пише и публикува своите „Задочни репортажи“ — очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа“. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков, стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на „Задочни репортажи за България“ става възможно едва през 1990 г. когато авторът е вече мъртъв, убит от агенти на тайните служби.

Вицове - само сока, декември 2018 г.

Студено е

Средновековен спам. 15-ти век. Стои принца, чака писмо от любимата. Три дни и три нощи чака. Пристига пощенски гълъб. Щастливият принц развълнувано отваря писмото. А там: “Точа мечове. Изгодно!”

***

Проблемът на модерния българин е, че когато му замирише на джоджен се чуди - боб ли му се яде или мохито му се пие...

***

Французите казват:

- "Търси жената" - а ако я намериш, не се оплаквай!

***

Мъжът се връща от командировката:

- Мъжът cе върна, скрий се някъде!

Любовникът се скрива под леглото.

Мъжът влиза и чува някакъв звук под леглото.

- Джак, ти ли си?

- Да - каза Джак, и облиза ръката му.

***

Питат радио Ереван:

- Каква е разликата между еротиката и порното?

- Във фокусировката на камерата...

Коледа в стара София

Никола Танев (1890-1962), „София – Руската църква“,

 маслени бои/платно, Фонд на Софийска

градска художествена галерия

Из книгата на Райна Костенцева „Моят роден град София“

Стара София не познаваше обичая да се окичва елха за празника. Само чужденците – руснаци, французи, унгарци и др., с големи усилия можеха да си намерят коледно дръвче. Една наша съседка и сватя – леля Тереза, беше окичила елха за момиченцето си. Това ми хареса много и аз също изявих желание пред мама и татко да имам коледно дръвче. Татко домъкна от пруста голямото олеандрово дърво с бурето, в кое го то растеше, и каза: „Ето ти дръвце! Окичвай го!“. Заех се с голяма радост и го накичих с какво ли не. Само свещички не търпеше олеандровият храст, но затова пък по Коледа не липсваха сухи плодове, както и разни други лакомства и подаръци.

Бъдникът се купуваше в предколедния петък, който беше и пазарски ден, когато се продаваха най-различни сухи плодове: смокини, рожкови, бадеми, лешници, стафиди, сливи, круши, ябълки, дренки и свежите портокали, лимони и мандарини. Портокали, мандарини и лимони се носеха обикновено на кръстниците, на кумовете и на старата майка. От сухите плодове домакините варяха разнообразен и вкусен ошаф, който заемаше първото място на трапезата на Бъдни вечер. Яденето на софрата беше сарми с кисело зеле и ориз, и печено в подница турте, с вложена в него пара. Вярваше се, че на когото се паднеше парата на Бъдни вечер, той ще бъде щастлив през цялата година.

Туртето се ядеше с орехи и мед, а парата се слагаше пред иконите в дома. От бъдника се вземаше една смокиня и се слагаше настрана – за „кадията“. В отвореното огнище или печката бумтеше голям пън – бъдник, който трябваше да гори чак до сутринта.

Бъдни вечер беше един от най-светлите, най-очакваните и най-тържествените празници за софиянци. Той преминаваше при специални церемонии. Първо се слагаше трапезата с постните сарми, ошафа и плодовете. В средата се поставяше погачата (туртето) със запалена и бодната в средата ѝ свещ. Майката започваше да кади с кадилницата, от която се разнасяше аромат на тамян. Тя извършваше каденето в четирите посоки – изток, запад, север и юг. Всички наоколо стояха прави. Бащата или най-голямото дете прочиташе молитвата, членовете на семейството се прекръстваха и сядаха смирено около софрата. Започваше се с разчупването на погачата. Най-напред я поемаха бащата и майката един срещу друг и я разчупваха с усилията на двамата на две половини. След това майката я разчупваше на толкова парчета, колкото души са насядали около трапезата. Ако някой член на семейството отсъствваше, отчупваше се парче и за него. Тогава всеки от насядалите около софрата започваше нетърпеливо да разтваря късчето от туртето и да търси паричката. С какво вълнение само се очакваше късметчето! Яденето започваше със сармите, които се приготовляваха с разни миризми и със зехтин. Имаше и носен боб, който също се сервираше. Вечерята приключваше с плодовете и ошафа. Голяма част от яденето оставаше.

Софрата не се вдигаше до другия ден – Коледата. Тогава обедът пак започваше с постната храна и след това се преминаваше към месната, наричана блажна. В селата съществуваше поверие, че ако за Коледа се облажим с месото на врабче, през цялата година работите ще вървят много леко. Блажното ястие на Коледа беше свинското.

Много интересни бяха коледарските хорове. Техни предшественици бяха обикновените коледари, които навръх празника ходеха по домовете и пееха коледарски песни. Една популярна песен започваше така:

Стани нине, господине,

дошли сме ти скъпи гости,

скъпи гости, коледари.

Коледните песни са многобройни и разнообразни по съдържание, но смисълът им беше един и същ. Коледарите наистина бяха скъпи гости – всеки искаше да дойдат в дома му. Това се смяташе и за чест, и за пожелание за щастие. Навсякъде ги почерпваха богато и им даваха по някоя пара.

Бъдни вечер наричаха „Малката Коледа“, а първият ден – „Голямата Коледа“. В някои села коледуването на голямата Коледа почваше след пладне, а посещенията на коледарите, които в село наричаха „пеяче“- чак привечер. Между песните имаше и припявания за всеки член от семейството. И тук домакините даряваха коледарите с пари, колачета и бъдник. Колачетата коледарите нанизваха на пръчка, която се държеше в ръце. Накрая се пееше:

„До тука ти кажувам, метни кърпа на рамо, вържи пари у крайо“.

Софиянци отрано се грижеха за коледното прасе. Охранваха го няколко месеца преди това, за да бъде тлъстичко за празника. Семействата, които нямаха възможност да отглеждат прасе, купуваха свинско месо от Женския пазар в петъка преди самия празник или пък, ако кесията им позволяваше – цяло угоено прасе, една част от месото на което консервираха за през цялата зима, а сланината претопяваха на мас.

Както и днес, по-късно на видни пазарища преди Коледа се продаваха и елхови дръвчета. Тази продажба, разбира се, започна едва когато софиянци видяха какво правят чужденците.