„Имам една мечта” – реч за достойнството на човешката личност.
През 60-те години на минали век Съединените щати са все още страна с белези от расизъм. Наистина на 19 ноември 1863 година Ейбрахам Линкълн вече е оповестил, че американската нация се основава върху равенството на всички хора в тяхното достойнство, но действителността за афроамериканците, 100 години по-късно, изглежда съвсем различна.
Мартин Лутър Кинг, баптистки пастор и водач на движението за граждански права, се обръща към сърцата на милиони черни американци в речта си на 28 август 1963 година в столицата Вашингтон. „Имам една мечта” е надсловът на тази прочута реч, която той държи от стъпалата пред мемориала на Ейбрахам Линкълн. Повече от 250 000 души участват в похода на протеста до Вашингтон, наречен „марш за работни места и свобода” – демонстрация на мирно гражданското несъгласие. Шествието спира пред мемориала на Линкълн, където Мартин Лутър Кинг изповядва визията си за свобода и справедливост на хората от всички раси и религии.
„Имам една мечта” – една от най-стойностните и увличащи речи в човешката история:
Радвам се да участвам днес заедно с вас в едно събитие, което ще остане в историята като най-голямата демонстрация за свобода в историята на нашата нация. Преди сто години един голям американец, под чиято символична сянка се намираме днес, подписа Прокламацията за освобождаване (на робите). Това беше като радостното начало на деня след дългата затворническа нощ.
Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години по-късно животът на негрите все още е окован от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите все още изнемогват на ръба на американското общество и се намират в изгнание в собствената си страна.
Затова днес се събрахме, за да драматизираме една позорна ситуация. В известен смисъл ние се събрахме в столицата на нашата страна, за да осребрим един чек. Когато архитектите на нашата република писаха силните думи на конституцията и декларацията за независимост, те подписаха документ за задлъжнялост, за чието осребряване всички американци трябваше да бъдат оправдани.
Този документ съдържаше обещанието, че за всички хора – да, за чернокожите така, както за белите – се гарантират неотменните права на живот, свобода и правото на щастие.
Днес е очевидно, че Америка не е изпълнила обещанието си, доколкото това се отнася за чернокожите граждани. Вместо да изпълни светите си обещания, Америка даде на негрите един чек, който е белязан от печата: „Без покритие”. Но ние отказваме да повярваме, че няма достатъчно средства в големите хазни на възможностите в тази страна.
И така, събрахме се за да осребрим този чек, чек, който ще ни даде богатствата на свободата и сигурността на справедливостта. Дойдохме на това забележително място, за да напомним на Америка неотложната необходимост на днешния ден. Сега не е времето, в което може да си позволим лукса на „период на охлаждане” или успокоителните средства да имат бавен, постепенен напредък. Сега е времето обещанията на демокрацията да се превърнат в реалност.
Сега е времето да излезем от тъмната и безутешна долина на расовото разделение и да стъпим на светлия път на справедливостта за всички раси. Сега е времето да измъкнем нашата нация от тинята на расовата несправедливост и да я поведем към твърдите скали на братството. Сега е времето да превърнем справедливостта за всички божии чеда в наша истина.
Разбираемо би било за тази нация, ако тя не иска да осъзнае спешността на настоящото положение. Това горещо лято на справедливо недоволство на негрите няма да свърши, докато не дойде съживяващата есен на свободата и справедливостта.
1963 не е край, а начало. Тези, които се надяват, че негрите ще се успокоят, се лъжат. Негрите ще продължават да се пробуждат, ако нацията продължава да прави това, което правеше преди.
Няма да има спокойствие и почивка в Америка, докато на негрите не са признаят пълните им граждански права. Бурите на този призив ще продължават да разклащат основите на нашата нация, докато настъпи светлият ден на справедливостта.
И това трябва да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: докато ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не трябва да извършваме несправедливи действия.
Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, за да задоволим жаждата си за свобода. Трябва постоянно да водим борбата си на високото стъпало на достойнството и дисциплината.
Не трябва да превръщаме нашият мирен протест в психическо насилие. Винаги трябва да се стремим към тази величествена височина, от която на психичното насилие да отвръщаме със силата на душата си.
Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не трябва да ни подвежда да се съмняваме във всички бели. Защото много от нашите бели братя – това доказва тяхното присъствие днес сред нас – са стигнали до убеждението, че тяхната свобода не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами.
И когато протестираме, трябва да се задължим да продължаваме да го правим постоянно. Не можем да се върнем назад. Има хора, които питат тези, които се чувстват задължени спрямо гражданските права: „Кога най-сетне ще бъдете доволни?” Не можем да бъдем доволни, докато негри стават жертви на неописуеми ужаси на полицейска бруталност.
Не можем да бъдем доволни, докато уморените ни тела след дълго пътуване не могат да отдъхнат в мотели по пътищата или в хотели в големите градове. Не можем да бъдем доволни, докато гражданската свобода на негрите се състои на първо място в това, да отидат от едно малко гето в по-голямо.
Не можем да бъдем доволни, докато малките ни деца са лишени от свободата и достойнството си чрез знака, на който е изписано: „Само за бели”. Не можем да бъдем доволни, докато негрите в Мисисипи нямат право на глас в изборите, а за негрите в Ню Йорк няма кандидат, който действително биха избрали. Не, няма да се задоволим дотогава, докато истината не нахлуе като водна стихия, а справедливостта като мощна буря.
Знам, че някои от вас днес са тук поради голяма тъга и потиснатост. Някои от вас току-що са излезли от затворите. Някои от вас са дошли от места, в които заради искането ви за свобода сте били подложени на преследванията и на бруталността на полицията. Вие сте ветераните на мирното страдание. Продължавайте така и се доверете на това, че страданието дава сила.
Върнете се в Мисисипи, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в Слумс и гетата на големите градове на север с убеждението, че сегашната ситуация може и ще бъде променена. Нека не потъваме в долината на отчаянието.
Казвам Ви днес, приятели мои, въпреки трудностите днес и утре, аз имам една мечта.
Това е една мечта, която е дълбоко и неразривно свързана с американската мечта.
Мечтая, някой ден тази нация да се вдигне и да живее според истинското значение на своето кредо: „Приемаме тази истина за даденост: че всички хора са равни.”
Мечтая, един ден на червените хълмове на Джорджия на една маса да могат да стоят синовете на предишните роби и синовете на предишните поробители.
Мечтая, някой ден, дори щатът Мисисипи, един щат, който е нагорещен от несправедливост и потисничество, да се превърне в оазис на справедливостта.
Мечтая, четирите ми малки деца да живеят някой ден в нация, в която няма да ги преценяват според цвета на кожата им, а според характера им. Днес мечтая…
Мечтая, някой ден в Алабама, със своите зли расисти, със своя губернатор, от чиито уста излизат думи като „интервенция” и „анулация на расовата интеграция”…, че един ден, именно там, в Алабама, малки черножоки момичета и момчета да си стискат ръцете като братя и сестри с малки белокожи момичета и момчета. Мечтая, някой ден всяка низина да се издигне, а всеки хълм и връх да спаднат. Грубите места да се изгладят, неравните места да се изравнят. И красотата на Твореца ще стане видна, и всичко живо ще я види.
Това е нашата надежда. С тази вяра се завръщам на Юг.
С тази вяра ще съм способен да издялам камък на надеждата от планината на отчаянието. С тази вяра ние ще сме способни да превърнем грешните фалшиви звуци в нашата нация в прекрасна симфония на братството.
С тази вяра ще сме способни да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да отиваме заедно в затвора, да се издигнем заедно за свободата, с убеждението, че един ден ще бъдем свободни. Това ще бъде денят, в който Божиите чеда ще могат да придадат ново значение на тази песен: „Дадената ми от теб земя, ти, земя на свободата, пея аз. Земя, в която умряха бащите ми, гордост за поклонниците, нека във всички върхове да кънти свободата.” Ако Америка иска да стане голяма нация, това трябва да стане реалност.
Нека свободата кънти от мощните върхове на Ню Хемпшир. Нека свободата кънти от гордите върхове на Ню Йорк, нека свободата кънти от високите планини на Пенсилвания. Нека свободата кънти от снежните върхове на Роки Маунтийн в Колорадо. Нека свободата кънти от криволичещите склонове на Калифорния. Но не само това, нека свободата кънти от Стоун Маунтийн в Джорджия. Нека свободата кънти от Лукаут Маунтийн в Тенеси. Нека свободата кънти от всеки хълм и възвишение в Мисисипи, от всяко високо място, нека свободата кънти.
Когато оставим свободата да кънти – когато я оставим да кънти от всеки град и всяко селце, от всеки щат и всеки голям град, тогава можем да се приветстваме с деня, в който всички Божии чеда – черни и бели хора, евреи и езичници, протестанти и католици – ще си подадат ръце и ще пеят думите на стария негърски дух: „Най-сетне свободни! Най-сетне свободни! Велики, Всевишни Боже, ние сме най-сетне свободни!”
