Вицове - само сока, декември 2019 г.

Жена към мъжа си:

- Писна ми! Всяка вечер извеждаш кучето, а мен не!

- Не знаех, че искаш да пикаеш навън...

***

Празниците са прекрасен повод да се срещнеш с роднините и да си спомните, защо живеете поотделно.

***

Даже на строителни обекти в BG говорят френски.

- Жи опре?!

- Ба, уй жи опре!?

***

- Професоре, нещо този семестър имах проблеми, не съм подготвен, няма да взема изпита...

- А на бас на 500 стотака, че ще успееш?

***

- Ванка, ти детектор на лъжата виждал ли си?

- Е как, бе?! Аз съм женен за него...

На тази дата: 4 януари 1790 г. след буря потъва кораб със съкровищата на Мария-Антоанета

На 4 януари 1790 г. вечерта при буря потъва в река Сена френският бриг (двумачтов платноход) „Телемак” (Тelemaque). Според някои информации заедно с него на дъното отиват и съкровищата на Мария-Антоанета, оценявани на 1,2 млн. британски лири.

Надвечер 150-тонният кораб навлиза в устието на Сена откъм Париж с почти спуснати платна. Появяват се облаци, вятърът се усилва. Крайбрежните улици на градчето Кийбеф опустяват. В реката излизат вълни.

Капитан Андре Каминю (36 г.) посреща митничарите в черни плащове на борда: „Бригът е зафрахтован от руански търговци за доставка на товар в Лондон. Бих ви помолил, господа, по-скоро да направите огледа. Екипажът е дяволски изморен...”

Отговарят му, че е по-добре огледът да се отложи за сутринта – станало е късно, пък и зюд-вестът (югозападният вятър) набира сила. Измореният капитан Каминю охотно се съгласява.

Само след няколко часа ураганен вятър вдига тежки вълни в Сена. Срещайки се с течението на реката, те образуват мощни водовъртежи. „Телемак” се откъсва от котвата си и поема към небитието. Малкият екипаж успява да се добере до близкия бряг.

Събитието е регистрирано единствено от дребни чиновници в министерството и веднага е забравено. Още повече, че няма жертви. По онова време всички погледи са отправени към революцията в Париж. След две години въстаналият народ сваля монархията, а през януари 1793 г. са екзекутирани Луи ХVІ и Мария-Антоанета.

След смъртта на кралицата в Париж упорито започват да се ширят слухове за приказни съкровища, които тя уж искала тайно да изнесе в Англия. Френските вестници пишат, че в края на 1789 г. Мария-Антоанета доверила изпращането в Лондон на всички семейни скъпоценности на капитана на „Телемак” Андре Каминю, изпълнявал и преди деликатни поръчения на кралицата.

Уж по нейни указания златните посуда, чаши, кожени торби с елмази и рубини, а също така 2,5 млн. златни луидора под охрана на предани офицери от кралската гвардия тайно са изнесени в Руан, където готов ги очаква „Телемак”.

Тук са докарани и съкровищата на няколко аристократични семейства и абатства във Франция. Вестниците твърдят, че в Руан в подземията на замъка на един от приближените на краля се слага злато и сребро в специално изготвени бъчонки. Те са заливани с катран и са товарени на „Телемак”.

Версията на французите е подхваната и от англичаните. В лондонски вестници се появяват разкази на бивши моряци и офицери на „Телемак”, потвърждаващи наличието на съкровища на брига. За тях заговарят дори в Конвента и трибуналът започва разследване.

Разпитан е бившият изповедник на краля, който признава, че веднъж е станал неволен свидетел на разговор между Луи ХVІ и Мария-Антоанета. Ставало дума за някакъв морски съд, на който да се изпратят съкровищата в Англия.

Следователите успяват да издирят и бъчваря. Според него през есента на 1789 г. получава поръчка от непознат господин да изработи няколко десетки бъчонки. Възложителят обяснил, че с тях ще се изпраща в Англия катран. В края на декември господинът си взел стоката, а след няколко дни бъчварят видял как на пристанището товарят бъчонките на брига „Телемак”.

Накрая митническите чиновници в Кийбеф също си спомнят, че в ураганната януарска вечер почти едновременно с „Телемак” в пристанището влиза още една шхуна. А сутринта, след гибелта на брига, по време на огледа й е открит скрит в товара й сребърен сервиз с герб на кралското семейство. Той е конфискуван, но разследване не е правено.

Получената от трибунала информация не може да остави Конвента равнодушен към слуховете за погребаните съкровища на дъното на Сена. От Шербур срочно заминават група инженери с над 300 работници и моряци, за да извадят потъналия бриг. Скоро е открит двумачтов кораб, но никой не може със сигурност да каже дали е „Телемак”, тъй като този участък на реката е гробище за много плавателни съдове.

Издигането на потъналия кораб е без резултат. След 3 месеца безплодна работа експедицията се завръща в Шербур.

Когато през 1815 г. е извършена втората реставрация на монархията, Луи ХVІІІ веднага заповядва да бъде изваден„Телемак”. Този факт става още едно сериозно доказателство, че на брига действително са се намирали съкровищата на кралското семейство.

Отново от Шербур в Кийбеф заминава експедиция. След няколко месеца обаче и тя прекратява работа.

Във Франция обаче вече никой не се съмнява, че потъналият кораб „Телемак” е хранилище на несметни богатства. Компании и частни лица непрекъснато предлагат на правителството своите услуги по вдигане на съда.

През август 1837 г. морското министерство на Франция издава 3-годишен лиценз на инженерната компания от Хавър „Магри и Дейвид” за издигането на „Телемак”. В случай на успех само една пета част остава за предприемачите, при това 10% задължително се жертват във фонда на моряците-инвалиди.

Трите години не дават резултат. Към 65 000 похарчени франка се добавят многобройни дългове. След доста колебания шефът на фирмата Магри се отказва от участие в предприятието. Неговият съдружник Дейвид проявява по-голяма настойчивост. Вземайки от няколко банки кредит, той продължава срока на лиценза с още 3 години.

Дейвид привлича младия английски инженер Тейлър, който пък възнамерява да извади „Телемак” със силата на прилива. С помощта на различни приспособления корпусът на потъналия кораб е оплетен с множество вериги. При отлива техните краища се закрепват на цяла флотилия плоскодънни лодки. Предполага се, че приливът ще издигне лодките и заедно с тях ще изтръгне от тинестото дъно „Телемак”. Още първите опити завършват без успех. Веригите се късат като конци, а бригът остава на мястото си. През август 1841 г. Дейвид официално оповестява прекратяване на работата.

Обаче тогава Тейлър неочаквано развива бурна дейност. Той изтърква праговете на вестникарски редакции, излиза на събрания на акционерите на големи и малки компании, като навсякъде уверява, че работата трябва да продължи. Тейлър се позовава на изрезки от стари вестници, преписи от следствени дела на трибунала, нотариално заверени свидетелства на очевидци и описания на ефективни технически проекти са издигане на кораба.

Година след краха на фирмата „Магри и Дейвид”, на Тейлър се удава да събере 200 000 франка капитал и да започне да осъществява замисъла си. Той увеличава броя на плоскодънните лодки, поръчва по-здрави вериги и конструира нови крепежни устройства. Всички опити обаче завършват по еднакъв начин: надолу по течението на Сена плават останки от лодки със скъсани вериги, а заедно с тях отплават парите на компанията.

Акционерите искат прекратяване на финансирането на безнадеждното предприятие и представяне на отчет за извършената работа. Тейлър събира акционерите. Той отваря лондонски вестник и с вълнение чете малка бележка. В нея се съобщава, че поданиците на британската кралица Виктор Юго и неговият син искат своята част от наследството в съкровището на борда на „Телемак”, тъй като са родственици на един от абатите, чиито скъпоценности са натоварени на брига.

Преди акционерите да се опомнят, Тейлър слага на масата няколко златни монети: „Намерени са в плитчините. Златни луидори.”

Доводът е съкрушителен. Решено е работата да продължи. Акционерите обаче тайно наемат детективи да проверят заявленията на инженера. Става ясно, че Виктор Юго и синът му никога не са имали роднини във Франция. За сметка на това са добре познати с роднините на Тейлър, които са обезпокоени от бележката във вестника.

Детективите също така установяват, че златните монети от времето на Луи ХVІ са купени от инженера от антиквари с пари на образуваната компания. Назрява голям скандал. Чувствайки приближаването му, през декември 1843 г. Тейлър се скрива, оставяйки 28 000 франка неизплатени дългове.

Нашумялата авантюра на английския инженер задълго охлажда ентусиазма на любителите на леки печалби. В продължение на 90 г. не са правени никакви опити за изваждането на „Телемак”. Едва през 1933 г. парижките вестници отново започват да печатат съобщения, че към съкровището на потъналия бриг проявяват интерес мнозина френски и чужди фирми.

След две години морското министерство на Франция обявява, че фирмите могат да подадат официални молби за вдигане на „Телемак”. Изучавайки материалните и технически възможности на предприемачите, през май 1938 г. министерството дава 3-годишен лиценз на най-сериозния претендент. Само след месец водолази преброждат дъното на Сена и скоро откриват дълбоко заседнал в тинята кораб, чийто корпус е опасан с вериги.

Намерената около него корабна камбана с буквата „Т” и пет медни канделабри от ХVІІІ век потвърждават, че именно този бриг се е опитвал да издигне Тейлър.

През септември от Париж за Кийбеф се отправя ешелон с оборудване и снаряжение. Мощни помпи на плаващи кранове към края на годината изчистват кораба от тинята. В началото на април 1939 г. го закачат на понтони и го издигат на повърхността.

В този ден стотици журналисти, учени и просто любопитни се тълпят по крайбрежната улица на Кийбеф, за да видят с очите си това знаменателно събитие. На френската борса пада цената на златото, бижутерите предвкусват търгове за скъпоценности от съкровището на кралското семейство.

На 4 април са отворени първите бъчвички, изследват се металическите предмети, но не е намерена нито една златна монета или ювелирно изделие.

Когато преминава първото чувство на разочарование, настъпва време за чудене и предположения. Изведнъж си спомнят, че в този район на Сена преди няколко години неизвестна фирма е извършвала водолазни работи – възможно е тогава бригът да е „почистен”. Мнозина се съмняват, че е вдигнат именно „Телемак”. Трети издигат интересната версия, че съкровището всъщност е натоварено на друг кораб, а слуховете за „Телемак” са разпространявани умишлено, за да се скрие истината.

Вицове - само сока, декември 2019 г.

Кукла - джендър."Съсипаха я тая държава":)

- Искаш ли портокал?

- Не!

- А ако го обеля?

- Да!

***

Трябва да спра!!! Или да ям... или да се тегля!

***

2020 година - сняг няма, пиене няма, любов няма, ама от парите не го очаквах!

***

Когато синоптиците кажат, че утре времето ще е ясно, те имат предвид, че утре "Ще стане ясно какво ще е времето."

***

От Коледа до сега съм свалила 5 килограма... суджук от тавана.

На тази дата: 3 януари 1907 г. студенти освиркват Княз Фердинанд, за което той бързо отмъщава със затваряне на Софийския университет

Едно събитие разтърсва обществения живот на София през 1907 г. и по-точно откриването на Народния театър “Иван Вазов”. Както се досещате, това би следвало да е едно от най-важните културни мероприятия за една европейска столица. По волята на княз Фердинанд I обаче, единствено представителите на политическия елит, както и висшите прослойки на обществото, имали достъп до голямото тържество, което се готвело за случая. Вечерта, в която се планувало то била 3-ти януари, но едно събитие, организирано от студенти, щяло да внесе смут и да обърка плана.

Множество недоволни млади хора се събрали пред новооткритата сграда. Те негодували не само срещу факта, че обикновените граждани нямали достъп до тържеството, ами и като цяло срещу политиката и държанието на княза. Започнали шумни демонстрации, но до кой знае колко голямо напрежение не се стигнало, тъй като държавният глава бил “евакуиран” в театъра. Поведението на студентите разгневило иначе премерения в маниерите си княз, който очевидно се почувствал изключително засегнат, тъй като още на следващия ден наредил Софийския университет “Св. Климент Охридски” да бъде затворен.

Още на 4-ти януари Министерският съвет постановява указ, който нарежда закриването на университета за срок от 6 месеца и уволняването на всички професори, доценти и лектори. Недоволен от решението на МС, тогавашният министър на просветата професор Иван Шишманов дава всичко от себе си да върне университета, но така и не успява. Той подава оставка, а на негово място идва Лазар Пяков, а малко по-късно той е заместен от Никола Апостолов. Последният постановява откриването на университета със “съвършено нови преподаватели”.

“Съвършено новите преподаватели” всъщност са чужденци и гимназиални учители. Това, разбира се, дава отражение върху желанието на студентите да се обучават в университета. При 70 души преподаватели се записват едва 7 студента. Тази ситуация е меко казано абсурдна и единственото, което може да се направи в случая е поправяне на грешката на княз Фердинанд. Следващото съставено правителство е на Демократическата партия, водена от Александър Малинов, която се справя с кризата и връща на старите преподаватели в университета. Така приключва и една от най-абсурдните и куриозни случки в историята на ВУЗ-а.

 

Вицове - само сока, декември 2019 г.

Правителството работи добре. Те хората живеят зле, защото не работят... в правителството!

***

Щастие - състояние на организма седем, осем часа преди махмурлука!

***

Приятелите си отиват, но чиниите остават.

***

Свит до пукащото кюмбе, Жоро наду Планета фолк на макс, гаврътна още една ракия, набоде последната студена сармичка и постна у Фейса:

- Концерт на виенската филхармония, с чаша ароматен чай от планински билки пред камината!

***

Кратка реклама:

- Тоалетна хартия "Носталгия" - шуми като вестник!

На тази дата: 2 януари 1905 г. Япония завзема руската крепост Порт Артур

1905 г. след шестмесечна обсада Япония завзема руската крепост Порт Артур. Обкръженият руски гарнизон се предава на японците, което повлиява решително върху хода на Руско-японската война (1904-1905).

През 1888 г. Русия взима под аренда от Китай пристанището на Порт Артур заедно със залива Далиен. За да утвърдят позициите си, руснаците започват строеж на железопътна линия от Харбин през Мукден до Порт Артур. Започват и усилени строежи на пътища. През 1898 г. Русия получава концесии за добив на дърва и въглища по поречията на китайските реки Ялу и Тумен.

През 1900 г. Русия изпраща армия в Манджурия, за да подсигури и защити строежа на своята жп линия. Китайската армия няма възможност да се справи с руските сили и се изтегля от Манджурия, което дава възможност на руснаците да се установят трайно. Русия уверява останалите велики сили, че ще изтегли войските си след края на кризата, но до 1903 г. руското командване така и не обявява график за изтегляне.

Всички тези действия от руска страна водят до основателно безпокойство на Япония, която се чувства застрашена. Японците твърдят, че Русия нарушава предписанията на Протокола „Лобанов - Ямагата” от 28 май 1896 г. за Корея като буферна държава. Затова през 1902 г. Япония започва преговори с Русия относно ситуацията в Манджурия. Принц Ито Хиробуми е убеден, че за момента Япония е твърде слаба, за да влезе във война с Русия, и за това предлага Русия да задържи контрола си над Манджурия срещу японски контрол над Северна Корея.

Двете страни си разменят предложения, като възникват малки проблеми около статута на Корея. На 14 януари 1904 г. Япония предлага формула, според която Манджурия ще бъде извън японската сфера на влияние и реципрочно - Корея ще остане извън руската сфера на влияние. Руският цар Николай II умишлено забавя своя отговор с ясната мисъл, че подобен ход ще доближи двете империи до война. Но той не вярва, че Япония е готова за тази война и ще нападне първа.

След като в продължение на три седмици не получава официален отговор на отправеното предложение, на 6 февруари японският министър Курино Шиничиро се среща с руският министър на външните работи граф Ламбсдорф и го уведомява, че Япония прекъсва дипломатическите си отношения с Русия.

Николай II е убеден, че една успешна война срещу Япония ще възроди руския патриотизъм. Не на това мнение обаче са неговите съветници. Те смятат, че подобна война ще бъде много трудна поради проблеми с прехвърлянето на достатъчно войски от Европа в Далечния Изток и съответно снабдяването им.

На 8 февруари 1904 г. Япония обявява война на Русия, но японският военен флот под командването на адмирал Того Хейхачиро още три часа преди това изненадващо атакува руските кораби в пристанището Порт Артур.

Николай II е шокиран. Осем дни по-късно Русия също обявява война на Япония. Руският гарнизон и флот в Порт Артур, както и цялата руска армия, в този момент е тотално неподготвен за войната. Крепостните съоръжения на Порт Артур са на твърде ранен етап от изграждането им. За късмет на руснаците Порт Артур е естествено укрепен, тъй като се намира на тесния полуостров Ляондун и достъпът по суша е възможен единствено по тясна шийка. След началото на войната руснаците трескаво ускоряват изграждането на отбранителните съоръжения около самия град, но не полагат сериозни усилия да укрепят достъпа в тясната част на провлака.

Японското настъпление срещу Порт Артур започва с атака точно срещу позицията на шийката полуостров. Командирът на укрепения район генерал Стесел възлага отбраната на позицията на един единствен пехотен полк. Две руски дивизии и руският флот бездействат в Порт Артур, докато три японски дивизии със съдействието на флота буквално прегазват руския полк и превземат с лекота иначе естествено силно укрепената позиция.

На 11 февруари руският миноносец „Енисей” минира входът към пристанището. Човешка грешка обаче причинява избухването на една от мините и потъването на кораба заедно със 120 души екипаж и единствената карта, показваща разположението на минните полета. Два дни по-късно японците опитват да блокират движението на кораби в и извън пристанището, като спускат във водата корабни комини пълни с цимент, но те потъват прекалено дълбоко и се оказват неефективни.

На 8 март в Порт Артур пристига известният адмирал Степан Макаров, който поема ръководството по защитата на пристанището. Присъствието на Макаров повишава бойния дух на руските моряци. Руският флот на два пъти се опитва да разкъса блокадата на пристанището през следващия месец. И двата опита се оказват неуспешни, като все пак руснаците успяват да нанесат щети на два от водещите японски кораби.

На 13 април руският линкор „Петропавловск” се натъква на три мини и потъва за 2 минути заедно с 635 моряци и офицери, включително адмирал Макаров. На следващия ден адмирал Того спуска всички знамена наполовина в знак на уважение към прославения руски адмирал. След гибелта на Макаров флотът преминава към пасивна отбрана.

През април 1904 г. японското командване извършва успешен десант край Порт Артур и след изключително тежки боеве и много понесени жертви японските въоръжени сили превземат ключови възвишения около пристанището. Именно там те разполагат своите 280 мм оръдия „Круп”. Благодарение на своята тежка артилерия японците успяват да нанесат изключително тежки поражения на руския флот, намиращ се в пристанището. До декември на практика целият руски флот в Порт Артур е унищожен.

На 3 май 1904 г. японците отново правят опит да блокират пристанището, като този път използват остарели морски съдове. Въпреки липсата на инициатива от наследниците на Макаров, японският флот претърпява загуби заради руските мини. На 15 май двата най-мощни линкора „Яшима” и „Хатсусе” са ударени от мини и потъват. Японският флот губи 1/3 от ударната си сила само за няколко минути.

През август 1904 г. руснаците правят опит блокадата на пристанището да бъде разкъсана. Тази битка е известна като Битката за Жълто море. След смъртта на вицеадмирал Макаров, командването на руския флот е поето от адмирал Вилфелм Витгефт. Той получава заповед директно от Санкт Петербург да събере флотилията, да разкъса блокадата на пристанището и да съедини силите си с ескадрата във Владивосток.

Рано сутринта на 10 август адмирал Витгефт повежда своите 6 линкора, 4 крейсера и 16 торпедоносеца в отчаян опит за разкъсване на обсадата. Срещу него адмирал Того разполага своите 4 линкора, 10 крейсера и 18 торпедоносеца. Около обяд двете ескадри се срещат и започват сражението с артилерийски обстрел от голяма дистанция. Няколко часа по-късно двете флотилии се доближават на достатъчно разстояние и включват в боя основните си батареи. Около 18.30 ч. директно попадение в мостика на руският флагман „Царевич” убива на място адмирал Витгефт. Руската ескадра преминава в отстъпление, а адмирал Того се отказва от по-нататъшно настъпление.

На 2 януари 1905 г. главнокомандващият руските сили в Порт Артур генерал-майор Анатолий Стесъл предава града на изненаданите японски генерали. Руските сили окончателно загубват инициативата, докато японските войски предприемат по суша бързо, енергично и стремително настъпление.

 

Вицове - само сока, декември 2019 г.

С толкова много гърмене от Коледа до Нова година, ако се целехте малко по-точно, можеше вече да сте взели властта...

***

- Брат, ти съгласен ли си мъжете и жените да имат равни права?

- Съгласен съм. Писна ми жената да ме командва.

***

Всяка уважаваща се жена пази у дома един чифт обувки, които я стягат, една рокля, която и е тясна и един мъж, който и е съсипал живота.

***

Въпрос:

- Изтеглих файл от Интернет, но повече не ми трябва. Как да го върна обратно?

Отговор:

- Ето, заради такива нещастници като вас, скоро Интернет ще остане съвсем без файлове.

***

Мъглата днес е толкова гъста, че вместо да взема тролея и да отида на работа, без да искам съм влязла в асансьора и сега пия кафе със съседа от осмия етаж...

На тази дата: 1 януари 404 г. Провежда се последният известен гладиаторски бой в Рим

404 г. провежда се последният известен гладиаторски бой в Рим. Гладиаторите били роби, престъпници или военнопленници в Древния Рим, които се сражавали помежду си или с диви животни за забавление на публиката.

Те се набирали измежду осъдените на смърт, намиращи по този начин шанс да удължат живота си, но имало и доброволци в лицето на бягащи роби или разорени граждани. Някои от тях, надарени с особени качества в боя или просто късметлии, оцелявали през дългите години на изпитания и доживявали да се оттеглят в пенсия.

Гладиаторските борби започнали като религиозни церемонии, възприети или от етруските, или от гръцките игри в чест на Патрокъл. Първите римски гладиаторски борби били проведени през 264 г. пр.н.е. от Марк и Децим Брут в памет на баща им Юлиус Брутус, като погребален дар за мъртвите. По-късно религиозният смисъл постепенно избледнял и игрите се превърнали в един от символите на римската култура за векове напред.

И докато първите двубои били доста невзрачни - само 2-3 двойки роби се биели на Пазара за добитък, то през 183 пр. пр.н.е. игрите вече включвали 60 дуела. През 65 г. пр.н.е. Юлий Цезар изправил един срещу друг 320 двойки гладиатори. През 46 г. пр.н.е., след победите си в Галия и Египет, той организирал грандиозни игри за покойната си дъщеря Юлия, починала при раждане. Зрелището се състояло в построния специално за целта амфитеатър - Колизеумът.

Най-масовите зрелища били учредени от император Траян след победата му над даките. Те продължили 123 дни през които на арените се сражавали 10 000 гладиатори и били убити 11 000 животни.