На 09 февруари 1923 г, в България е съставен нов кабинет с министър-председател
Александър Стамболийски.
Александър Стамболийски е водач на Българския земеделски народен съюз
(БЗНС). Министър-председател на България в 40-то правителство
(1919-1923). Народен представител в XIV-то, XVI-то, XVII-то, XVIII-то,
XIX-то, XX-то ОНС и в V-то ВНС.
Роден през 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Завършил
Лозаро-винарското училище в Плевен. Ученик на основателя на Българския
земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. Учил философия в Хале и агрономство в
Мюнхен.
Участва в учредителния конгрес на БЗС (1899). Фактически водач на БЗНС -
под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в
политическа партия. Противопоставя се на промените в Търновската
конституция (1911) и на участието на България в Първата световна война,
за което през 1915 г. е отстранен от парламента и осъден на доживотен
затвор. По време на Войнишкото въстание (1918) е освободен и изпратен да
преговаря с въстаниците за мирно разрешаване на конфликта.
Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов, той оглавява въстанието и е
провъзгласен за председател на т. нар. Радомирска република. След
неуспеха на бунта се укрива, но през 1918 г. е амнистиран. През 1919 г.
се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров.
Участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката
конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той
оглавява правителството и на 27 ноември 1919 г. подписва Ньойския
договор.
След парламентарните избори през 1920 г. правителството е съставено само
от представители на БЗНС. Правителството на Стамболийски се опитва да
изведе страната от международната изолация след Първата световна война
чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и
установяване на приятелски отношения с Югославия.
Във вътрешен план то провежда някои реформи, като ограничаване размера
на поземлената собственост, въвеждане на трудова повинност, опростяване
на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 г. е проведен
референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи.
По-късно се провеждат репресии срещу БКП и срещу буржоазната опозиция.
Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия. В началото
на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа, извън средите
на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция -
лява и дясна, македонските емигрантски организации, военните.
На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен
преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии
и царя. Оранжевата гвардия е обезоръжена. Междувременно, в страната
избухват стихийни селски вълнения. БКП заема позиция на неутралитет,
лишава бунтовете от подкрепа и в крайна сметка те са потушени.
Стамболийски е заловен край родното си село и убит по особено жесток
начин на 14 юни 1923 г.
Убийството на Александър Стамболийски, 1923 г.
Покушението срещу министър-председателя Александър Стамболийски е едно
от многобройните политически убийства с огромни последствия за страната и
със сигурност едно от най-отвратителните. След като управлението му
напълно губи подкрепа извън средите на селячеството, а срещу него
застава цялата българска интелигенция, армията и останалите политически
партии, на 9 юни 1923 г. е извършен военен преврат. Няколко дни по-късно
законният министър-председател е заловен и заедно с брат му Васил е
подложен на нечовешки изтезания в къщата им край с. Славовица. Рязан с
нож и прободен близо на сто места, на 14 юни Александър Стамболийски
издъхва в нечовешки мъки. Впоследствие главата му е отрязана. След тази
садистична екзекуция, колелото на насилието в българската история отново
се завърта, помитайки след себе си малкото останал здрав разум в
политическата ни действителност.
