вторник, 21 април 2020 г.

На тази дата: 21 април 1918 г. При въздушен бой над Франция е уцелен и убит „Червеният барон“

На 21 април 1918 г. по време на въздушен бой загива германският „червен барон” Манфред фон Рихтхофен. Куршум попада в областта на сърцето му, но въпреки това той успява да приземи самолета в една нива. Умира две минути, след като е намерен от австралийски пехотинци.

Барон Манфред Албрехт фон Рихтхофен е смятан и до днес за „асът на асовете“. Изявявя се като талантлив командир и най-резултатен пилот-изтребител по време на Първата световна война с 80 въздушни победи.

Роден е в Бреслау в Германия (днешен Вроцлав в Полша) на 2 май 1892 г. Произхожда от семейство на пруски аристократи, което предопределя кариера му в армията - на 11 години влиза в училище за кадети във Валдщадт. След това учи във военната академия в Лихтерфелде близо до Потсдам, където става отличен стрелец и ездач. Първото си назначение 20-годишният лейтенант получава в кавалерийски полк.

При започване на Първата световна война през 1914 г. отначало участва в настъплението към Русия, но скоро частта му е прехвърлена във Франция, но не участва в бойните действия. За динамичен човек като Манфред скуката е убийствена. Той проявява интерес към авиацията и сам се подготвя за летец-наблюдател. Първите му полети са на 10 юни 1915 г. в Саксония.

Скоро той е изпратен на Източния фронт, където почти всеки ден участва в разузнавателни полети над руските позиции. На финландския фронт лети заедно с пилота оберлейтенант Георг Цоймер, който го окуражава и му препоръчва да се ориентира към пилотирането.

През август 1915 г. Рихтхофен е изпратен на Западния фронт в свръхсекретното поделение с кодово име „Бригадата на гълъбите”, предназначено за бомбардировъчни операции. Завършва курс за пилоти – според едни информации това става към Коледа с.г., според други завършва авиационната школа в Дьобериц през март 1916 г.

Още в началото на пилотската си кариера младият барон закрепва картечница към горното крило на разузнавателния си самолет. Извършва разузнавателни полети отначало край Метц. След това отново е прехвърлен на Източния фронт, където през юни 1916 г. руснаците предприемат голямо настъпление.

Точно тогава младият барон е забелязан от „бащата на въздушния бой” Освалд Бьолке, отишъл там, за да търси пилоти за своя полк „Въздушен ловец”. През септември 1916 г. той влиза в състава на групата Jasta-2. Сбъдва се мечтата му да стане пилот-изтребител.

По това време въздушните боеве се усъвършенстват. Появяват се устройства за картечници, които позволяват да се стреля през плоскостта на въртящото се витло, без да го засягат. Имелман въвел знаменития си маньовър, позволяващ да се излезе зад врага.

Рихтхофен открива бойната си сметка на „Албатрос”, като на 17 септември 1916 г. сваля британски двуплощник ФЕ-2. Самолетът е маневрен, но разположеният отзад винт го прави отлична мишена за атака в гръб. Смъртно раненият английски пилот успява да се приземи с последни сили. Рихтхофен каца до него, за да се убеди в успеха си. Вечерта в чест на първата си победа той поръчва на берлински ювелир първата сребърна купа.

Броят на победите на Рихтхофен расте бързо. Но на 23 ноември 1916 г. той едва не загива във въздушен дуел с командира на британска ескадрила майор Хоукър. Загива британецът и то на крачки от британската отбрана. Той обикновено лети на остарелия ДH-2 с тласкащ винт, но сега на „Албатроса” е хвърлено предизвикателство от новия бърз и пъргав самолет „Сопвич-Пап” - един от първите британски изтребители, стрелящи през кръга на витлото.

На 16 ноември 1917 г. Рихтхофен е награден с орден „За лична храброст”. Тогава е назначен на Jasta-2. За разлика от британците, германците събират своите най-добри пилоти в елитни подразделения. (Под командването на Манфред служи и неговият брат Лотар, завършил войната с 40 победи.) Техните разноцветно боядисани самолети дават на групата името „Въздушен цирк”.

При понататъшната реорганизация на немските ВВС през юни 1917 г. Манфред фон Рихтхофен вече командва четири групи Jasta, събрани в бойното крило Jagdgeschwader-1 (Fighter Wing 1).

Още през април 1917 г. Рихтхофен изпреварва с победите си вече мъртвия Бьолтке, сваляйки 40 самолета. Той се превръща в оръжие на немската пропаганда. Съюзниците също си имат своите легендарни герои: британецът Албърт Бол (44 победи), французинът Жорж Гинемер (53 победи), американецът Раул Лафбери (16 победи)... Те всички загиват, като последен по ред е Бол – в жесток бой на 7 май 1917 г. той побеждава Лотар фон Рихтхофен (който все пак оживява), но в същия бой Бол загива. Само Манфред изглежда непобедим.

Бащата на Манфред губи слуха си, спасявайки противников войник. Това е пример за сина като летец да бъде изключителен джентълмен. Нарича въздушния бой съревнование, в което целта е да бъде унищожен вражеският самолет, а не човекът. Когато има възможност, той оставя противниковия пилот да се спаси на повредената си машина. Той може би е най-яркият пример за това каква странна порода са летците през Първата световна война. Веднъж без позволение и против правилата прелита със своя самолет над погребалната церемония на известен френски пилот и хвърля букет цветя, с което отдава почит на достойния противник.

Баронът превръща въздушния бой в точна наука. Става и отличен въздушен акробат. Той разстрелва жертвите си от близка дистанция, откривайки огън, когато е уверен, че ще нанесе смъртоносен удар по машината или по пилота. Той не си пада по черния хумор, но веднъж казва: „Аз предпочитам да видя лицето на клиента си”.

През юли 1917 г. се случва нещо почти невероятно – в жестока схватка с шест ФЕ-2 Манфред фон Рихтхофен е тежко ранен в главата. По чудо избягва смъртта, почти ослепял и в полусъзнание успява да кацне със своя „Албатрос”. След три седмици той бяга от болницата и с превързана глава повежда летците си в бой.

След това бойното крило JG-1 преминава на новия триплан „Фокер” – пъргава бойна машина, за която Рихтхофен казва, че се изкачва нагоре като маймуна. Германските ВВС само през 1917 г. поръчват 320 такива изтребителя. Но този самолет не оказва голямо влияние на общия ход на войната. Наистина е лек в управлението и бързо набира височина, но отстъпва по скорост на изтребителите на съюзниците.

Славата на Рихтхофен се обяснява с това, че от септември 1917 г. до деня на своята гибел през април 1918 г. на своя червен „Фокер” той демонстрира уникално летателно майсторство. Летейки на този триплан, Рихтхофен одържа своите 17 последни победи.

Съпротивата на англичаните нараства с всеки изминал ден. С увеличаване на броя на самолетите от ново поколение балансът на силите във въздушното пространство се мести на страната на съюзниците. Сред техните нови самолети се откроява СЕ5А, противопоставящ се успешно на триплощника на Червения барон, а също така и „Сопвич Кемъл”, чието име излиза от двугърбата форма на кожуха, покриващ неговите сдвоени картечници.

Към края на войната „камилите” свалят над 1300 немски самолета. Само победите на Рихтхофен продължават да растат. Поразеният „Сопвич Пап” е неговата 61 победа. Британският пилот на сваления самолет Берд, взет в плен, е неизказно щастлив, че поне оцелял. Един човек обаче не може да обърне хода на събитията.

През април 1917 г. Съединените американски щати обявява война на Германия. Само след пет месеца бойна ескадрила от ВВС на САЩ влиза в битката на страната на англичаните и на французите. Американците летят на френски и английски самолети, тъй като нямат свои. Обаче самото участие на американците във военните действия рязко повдига моралния дух на съюзниците. Времето работи против Германия.

Към този момент Рихтхофен става нещо като национална икона. Но Червеният барон започва да се уморява от своята популярност и с по-голямо удоволствие прекарва свободното си време с любимото куче Мориц. Изглежда, че не само околните, но и самият Манфред фон Рихтхофен е уверен в своята изключителност и безсмъртие.

Финалната глава в живота на Червения барон започва на 21 март 1918 г., само 10 дни преди да навърши 26 г. Тогава отбрани части на Германия се втурват в последното си настъпление на Западния фронт. Докато пехотата настъпва, крилото JG-1 се намира на земята. На разсъмване на 3 април трипланите „Фокер” се вдигат във въздуха. Към 20 април в сметката на Червения барон са отбелязани 80 победи. Последна жертва става „Сопвич Кемъл”, разстрелян почти в упор.

На 21 април знаменитата ескадрила „Въздушен цирк” осъмва базирана на летище край село Капи в долината на река Сома. Рихтхофен води първото звено за патрулиране. Завързват бой с два британски разузнавателни самолета над самата фронтова линия. Жестоката схватка предизвиква зенитен огън на намиращите се отдолу австралийци. Извикана е и ескадрилата на капитан Артър Браун (имащ 10 победи в края на войната).

Рихтхофен веднага си избира лейтенант Мей, който в разгара на боя изстрелва всичките си патрони и се притиска към земята. Намират се над австралийски позиции. Прелитайки съвсем ниско над вражеските траншеи, Рихтхофен нарушава едно от основните правила – никога да не се подлага на ненужен риск. Австралийските картечари откриват огън по прелитащия над тях триплан.

По време на преследването на напразно опитващия се да се измъкне Мей, Рихтхофен се подлага на картечния огън. При това зад опашката му се настанява лично капитан Браун, търсещ сгоден случай да прошие червения „Фокер” с картечен ред.

Не се знае със сигурност какво се е случило. Известно е, че по „Фокера” е стреляно и от земята, и от въздуха. След минута той рухва в полето. Тялото на Рихтхофен е намерено в самолета, ръцете му още стискат пилотажния лост.

На следващия ден Рихтхофен е погребан на гробището край село Бертангу. Аутопсия не е извършвана. След повърхностен медицински преглед е направен извод, че летецът е убит от куршума на капитан Браун. Надписът от неговите врагове на гроба му гласи „На нашия силен и благороден противник”.

Реакцията на един от британските асове Едуард Менок обаче не е така джентълменска. Узнавайки за гибелта на Рихтхофен, той казва: „Надявам се да се е опекъл, докато е падал”.

През ноември 1925 г. тленните останки на Червения барон са извадени и пренесени в Германия, препогребани са на Берлинското гробище на инвалидите.

Въпросът кой със сигурност е пуснал съдбоносния куршум обаче остава открит. Генерал Роуленсън лично поздравява двамата австралийски картечари Иванс и Буйе с победата над страшния ас.

Пилотите обаче твърдо отстояват честта на кралските ВВС и настояват победата да се зачете на майор Браун. Всякакви разследвания вече са практически невъзможни. Никой не броил попаденията, нито от какъв калибър са, още повече под какъв ъгъл са направени пробойните. Съвсем скоро от оборудването на самолета не е останало нищо – всичко е разграбено като сувенири от знаменития ас.

Очевидци на събитията обаче твърдят, че Рихтхофен е ранен в крака и в корема, на пода на кабината имало локва кръв. Като цяло показанията им свидетелстват, че Червеният барон по-скоро е убит от огън от земята, а не от капитан Браун. Истината никога няма да бъде узната. Това е един от митовете към биографията на знаменития ас.

Послеслов

Нито едно четиво за Манфред фон Рихтхофен не може да бъде задоволително пълно, ако поне не се спомене за още двама фон Рихтхофен: за неговия брат Лотар и за неговия далечен братовчед Волфрам.

Лотар фон Рихтхофен е роден на 27.9.1894 г., войната го заварва също офицер от кавалерията. От 6.3.1917 г. служи при брат си като пилот. Под негово ръководство Лотар само за 47 дни удържа 24 въздушни победи. Общо е раняван три пъти. Ден преди последното раняване (13.8.1918 г.) той удържа последната си 40-а победа, когато сваля „Сопвич Кемъл”, пилотиран от английския ас Джон Самърс. Лотар умира на 4.7.1922 г., като няма навършени 28 г.

Волфрам фон Рихтхофен е роден на 10.10.1895 г. Фелдмаршал от германските ВВС от времето на Втората световна война. Той също като братовчедите си започва войната като кавалерист, но през 1918 г. става летец и през март получава назначение в Jasta 11. За половин година до края на войната спечелва осем въздушни победи и заслужва званието „ас”. През 1938 г. става генерал-майор. Съветник е на генерал Франко в Испания. Командва легиона „Кондор” след завръщането му в Германия. Командва 8-и авиокорпус при нахлуването в Полша и бомбардирането на Варшава. Получава 26-и по ред Рицарски кръст с дъбови листа. В кампанията в Русия командва 2-и и 4-и въздушен флот. По-късно ген. Ерих фон Манщайн описва Рихтхофен като „със сигурност най-добрият военновъздушен командир, който имахме през Втората световна война”. Той става един от шестимата фелдмаршали от Луфтвафе в историята на Третия райх. (Останалите са Херман Гьоринг, Алберт Кеселринг, Ерхард Милх, Хуго Шперле и Роберт Ритер фон Грайм.) В края на 1944 г. фон Рихтхофен се пенсионира по здравословни причини. На 12.7.1945 г. умира от мозъчен тумор, докато е държан в плен в Бад Ишл от американците.

Вицове - само сока, април 2020 г.


- Пешо,как е новата ти секси комшийка?
- Държи се като полицай на КПП - не пуска...

***

Дойде ми до гуша от твоето поведение! Несериозен си, пиеш вечер с колегите си, закъсняваш... Вече не съм сигурна, дали ти си бащата на детето ми!

***

Финансистите казаха, че всеки българин държи вкъщи около 1500 лв. Та въпросът ми е - в кой от вас са моите?!

***

Сполучливият сперматозоид - вече като 30-годишният Пешо, по навик продължаваше да изпреварва и засича всички на пътя.

***

Представям си сватбите през лятото! От кръстника - 50 консерви риба тон, от свекъра - 100 стека тоалетна хартия!

понеделник, 20 април 2020 г.

На тази дата: 20 април 1984 г. В 18:15 ч. Христо Проданов изкачва връх Еверест!

1984 г. Христо Проданов става първият български алпинист, който изкачва връх Еверест. Посмъртно е награден с орден „Герой на Народна Република България”.

Той успява да достигне сам до върха без кислороден апарат по най-трудния и дълъг път - западния (непалски) склон, наричан още „Жестокия път”, като изкачва върха от базовия лагер за 33 дни - рекорд за този маршрут. Освен това е първият човек, изкачил Еверест още през април (твърде рано за обичайните атаки на върха) и четвъртият човек, изкачил се сам.

18,15 часа. Леко пропукване в радиостанцията и глас: "Аз съм на върха, на върха съм — Христо!"

Ура-а-а! — чувам до мен. Виждам как от палатката изскача Кънчо Долапчиев и продължава да вика и навън. Срещу мен се задават хора, много хора — наши алпинисти, шерпи, индийски алпинисти, офицерът за свръзка на индийската експедиция, ръководителят на индийската експедиция... и ръце, ръце, протегнати за поздрав. Спомням си само, че подадох и аз ръка на полковник Кулар и просто влетях при Стефчо в палатката с радиостанцията.

Христо предава: "Тук на върха няма нищо. Има само изградена една малка пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветското знаме. Опитвам се да снимам, но не знам дали камерата работи и затова преустановявам."

Така в книгата си "Еверест по Западния гребен" (1987 г.) ръководителят на втората национална експедиция в Хималаите Аврам Аврамов описва един от историческите моменти в историята на българския спорт, съчетал в себе си мигове на триумф и на трагедия.
Остава на върха прекалено дълго - 33 минути. От разговорите от тогава става ясно, че е забравил българското знаме в раница по склона, че се чуди какво да прави с камерата (която оставя на върха), че не му работят сигналните ракети. Прави опит да откъсне парче от съветското знаме.

"Мъча се да отвържа знамето и да го взема със себе си, но не мога. Има тук едно малко парченце, ще взема него", казва той.

Слизането му от върха по същия опасен маршрут се превръща в в една от големите трагедии в българския спорт. Налага му се да пренощува на открито в "Зоната на смъртта", без спален чувал и палатка, тъй като става прекалено тъмно и слизането е невъзможно. На 21/22 април той умира на около 8700 м в близост до т.нар. Сива кула.

Репликите в радиостанцията: "Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е окей, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! Не зас-пи-вай!" в опит на радиста да държи буден Проданов до идването на подкрепата отдолу пресъздават в най-пълна сила драматичността в онези напрегнати часове в Хималаите.
Преди да осъществи мечтата на живота си, Проданов казва: "Най-огромното ми желание е нашата експедиция да завърши успешно, да завърши успешно не само с изкачване на кой да е от нашите алпинисти, но всички живи и здрави да се върнем в България. Това ще бъде най-големият ми успех, всичко останало е пепел".

По ирония на съдбата, именно той не успява да се върне жив.

Две седмици по-късно - на 8 май 1984 г. на върха се изкачват Иван Вълчев и Методи Савов, ден след тях и Кирил Досков и Николай Петков. До днес това е последното изкачване по Западния гребен.

През 1997 г. Дойчин Василев също стига до най-високата точка, а през 2004 г. това успяват да направят Петко Тотев, Дойчин Боянов и Николай Петков за втори път. Тогава върхът е изкачен и от Христо Христов, който обаче загива по обратния път.

Последните двама българи, които стъпиха на Еверест са Петя и Камен Колчеви през 2009 г.

В списъка на загиналите българи под върха има още една българка - три дни след смъртта на Христо Христов там живота си губи Мариана Масларова.

Вицове - само сока, април 2020 г.


Започна българският приключенски филм "Пътят към София"!


***

Всички ходят на фитнес, защото са дебели, но никой не се сеща да ходи на библиотека, щото е прост!?

***

От дистанционното обучение на детето, най ме кефи учителката по трудово! Днес им даде да изперат, прострат и си изчистят стаите!

***

Миналото лято на Тасос, това лято на Терасос.

***

На опашката пред магазина
- Честита нова маска!
- Не е нова,прана е с Perwoll...

неделя, 19 април 2020 г.

Честит Великден!

Христос воскресе!


Великден (Възкресение Христово, Пасха) е денят, в който християните празнуват Възкресението на Сина Божи Исус Христос.

Христос възкръсва на третия ден, след като е разпънат на кръст и погребан. Празната гробница е видяна от жените мироносици, посетили гроба му. След това Исус се явява на Мария Магдалена, а после и на апостолите.

Великден е един от най-светлите празници в православния календар. Почита се Божият Син, който със смъртта си е изкупил греховете на човечеството, а с възкресението си е дал надежда за живот след смъртта.

Подготовката за честването на най-големия християнски празник започва в седмицата преди Великден, наричана Страстна седмица. Сред основните традиции на празника са боядисването на яйца и месенето на козунак.
Великденските яйца трябва да са разноцветни, но е задължително първото да е червено. С него се прави кръст на челото на първородното дете.

Не е известно кога за пръв път са започнали да се боядисват яйца. Има исторически и
археологически данни, че яйцата са се багрили и дарявали още в Древен Египет, Персия, Рим, Китай и Гърция. Ритуалите, свързани с тях, символизирали раждането на живота.

Евреите са имали обичай, когато отиват на гости при някого, да даряват някакъв дар на домакина. Ако гостът е бил много беден, то той подарявал яйце. Според християнските предания, когато Мария Магдалена отишла в Рим да се срещне с римския император, следвайки този обичай, тя му подарила яйце, което било обагрено в червено, символ на кръвта на Христос. Оттогава навлязъл обичаят християните да си подаряват боядисани в червено яйца на Великден. Постепенно започнали да се използват и други цветове.

На тази дата: 19 април 1970г. е произведено първото "Жигули"

На 19 април 1970 г. от монтажния конвейер на Волжския автомобилен завод (ВАЗ) италианският шеф-инструктор Бенито Гуидо Савоини сваля първия автомобил ВАЗ-2101 „Жигули”, наричан от руснаците простичко „копейката”. Впоследствие поредицата модели са преименувани на „Лада”.

Заводът е построен за лицензно производство на италиански Фиат-124, който само 4 г. преди това (1966 г.) печели приза „Автомобил на годината за Европа”. Затова в момента на производство ВАЗ-2101 става най-комфортният в своя клас в СССР, един от най-съвременните и надеждни съветски автомобили, чието притежаване се превръща в признак на благополучие.

Италианските и руските конструктори обаче адаптират „жигулата” към руските условия и пътища. Направени са общо 800 изменения: увеличен е просветът от пътя до дъното, усилени са окачването и каросерията, задните дискови спирачки са заменени с барабанни като по-устойчиви на замърсяване и по-издръжливи, добавен е „крив стартер“. Отвън отляво се появява огледало за обратно виждане. Изменена е конструкцията на двигателя: разпределителният вал е пренесен в главата, увеличено е разстоянието между цилиндрите. Масата на автомобила е увеличена с 90 кг.

Вицове - само сока, април 2020 г.


Гледам новините и някак ласкаво започвам да псувам на сръбски, щото българският вече не обхваща обема на ситуацията.

***

Катастрофа на кръстовище. Ядосан мъж пита блондинка:
- Ти кьорава ли си?!
- Как ще съм кьорава, нали аз те уцелих!

***

РАБОТА В ЕКИП - възможността да прехвърлиш отговорността за грешките си на останалите.

***

На един от входовете на столицата, полицаи открили укрити в камион 10 софиянци! Шофьорът е сирийски гражданин!

***

- Какво е лоша инвестиция?
- Да си предплатиш спортните канали до краят на годината!

събота, 18 април 2020 г.

На тази дата: 18 април 1956 г. Принцът на Монако Рение се жени за кинозвездата Грейс Кели!

1956 г. принцът на Монако Рение III се жени за американската актриса Грейс Кели.
Гражданската церемония се провежда в тронната зала на двореца в Монако. Присъстват 80 гости и за да получат право да стиснат ръката на новата принцеса, те приемат монакско гражданство.

На следващия ден е венчавката в църквата „Сен Никола”. Архиепископът на княжеството води ритуала в присъствието на 600 гости. Още 30 милиона наблюдават церемонията, излъчвана пряко по Евровизия.

Любопитен факт е, че преди да влезе в аристократичната фамилия Грималди, Грейс Кели си прави тест за фертилност - процедурата е задължителна, за да са сигурни в княжеството, че новата принцеса ще осигури наследник. Друга „техническа” необходимост е предбрачното споразумение - актрисата декларира, че в случай на развод ще преотстъпи всичките права на децата си.

Принцесата никога не се връща в киното, освен като зрител. Приема най-великата роля - да бъде майка и дарява съпруга си с три деца - Албер, Каролина и Стефани.

Кинозвездата става принцеса

Когато се омъжва за принц Рение през 1956 г., тя е на път да стане най-голямата холивудска звезда. Въпреки това избира да сложи край на кариерата си, за да се посвети на съпруга си и семейството, което създават. Тя достойно приема през целия си живот това решение. Въпреки това на 40-ия си рожден ден признава пред един журналист: “…Едно от малкото ми съжаления е, че нямах възможността да се развия като актриса.

Напуснах тази професия преди да успея…”През 1962 г., т.е. шест години след сватбата, Хичкок смята, че е време да предложи главната женска роля в новия си филм “Марни” на любимата си актриса, която вече е принцеса на Монако. Първоначално Грейс приема предложението, но скоро след това отказва, за което е изписано много мастило. Дали е отказала под натиска на съпруга си? Не се ли чувства вече способна да играе?

 Много по-късно тя ще довери на приятелката си Жаклин Монсини: “Аз реших да не го правя”.Две други предложения да играе в театъра също остават неосъществени: да играе в пиесата на Хенрик Ибсен “Хеда Габлер”, както и в една от най-хубавите пиеси на чичо си, Джордж Кели, Behold the Bridgeroom.

С чувство за хумор Грейс прикрива съжалението си, че повече не може да играе: “Запазих несесера си с гримове, същия, с който не се разделям от времето на Американската академия за драматично изкуство. Заровен е в един шкаф, без съмнение под дебел слой прах. Може би един ден ще го извадя… или може би не”.

Вицове - само сока, април 2020 г.

Слънчев футбол

Първи облекчения на мерките: възстановяване на синя и зелена зона.


***

Разговор с фризьорката:
- Миме, трябва спешно да ме боядисаш, че ако Иван ми види корените ще разбере че Стефчо не е от него...

***

Маска нямам - толкова много не съм се оглеждал като карах без книжка на 14!

***

Вчера за мен беше много продуктивен ден - изядох много продукти!

***

"Софри на кръстопът." - нов великденски сериал.

петък, 17 април 2020 г.

На тази дата: 17 април 1961 г. ЦРУ прави неуспешнен опит за сваляне на Фидел Кастро в Залива на прасетата! Видео

1961 г.  ЦРУ прави неуспешен опит да свали режима на Фидел Кастро. Операцията в Залива на прасетата е опит за десант с помощта на кубински имигранти, организиран от американското правителство с цел сваляне на Кастро от власт.

Името на операцията идва от Залива на прасетата, разположен в югозападната част на Куба.

Операцията започва през април 1961 г., само три месеца след като Джон Кенеди става президент на САЩ. Кубинските имигранти са подготвяни дълго време в центровете на ЦРУ и са екипирани с оръжие от американската армия. Конфликтът завършва с пълен разгром на подкрепяните от САЩ сили и Кенеди трябва да плати 62 млн. долара, за да откупи пленниците. Операцията от кубинска страна води Че Гевара.

През 1960 година, президентът на САЩ – Дуайът Айзенхауер одобрява провеждането на тайна военна операция срещу правителството на Фидел Кастро в Куба, дошло на власт с метеж и последвало всеобщо народно въстание.

За тази цел, ЦРУ е организирало, снабдило с оръжие и боеприпаси и съответно тренирало в базите си стотици кубински емигранти, изявили желание да се върнат и да воюват срещу комунистическото правителството.

Така е била сформирана “Бригада 2506″, на която е била отредена водещата цел в цялата операция. Предвидено е било новосформираното опълчение да атакува югозападната част на Куба, наречена Плайя-Хирон (“Playa Girón”).

На 15 април 1961 година, едва три месеца след встъпването в длъжност на новоизбрания американски президент Джон Кенеди, осем американски бомбардировача “Douglas A-26″ нанасят бомбени удари по три от летищата на островите Куба с цел да унищожат наличната авиация. Само че, от 24 самолета от кубинското ВВС са били засегнати два. По неизвестен за ЦРУ начин, кубинците са били отрано предупредени за нападението и островните военни власти са разместили под открито небе само неизправните летателни машини  и специално създадени за целта макети. Американското разузнаване не е знаело за този факт, а и първоначалните планове и очаквания са били светкавично да се ликвидират и изведат от строя всичките видими на пистите самолети.
Опълченците на кубинската армия на Фидел

Около полунощ на 17 април, над Залива на Прасетата започва хвърлянето на десантните части на участниците в операцията. Самолетите на кубинските ВВС нанасят няколко удара по мястото на кацане на доброволците.

Също така, биват уцелени и потопени четири американски транспортни лодки, в това число и най-голямата – “Хюстън”, на която се е намирал пехотния батальон “Рио-Ескондидо”. “Хюстън” е превовал огромна част от необходимите за операцията боеприпаси и тежко въоръжение.

Към средата на деня, кубинската армия на Фидел успява да изолира и спре настъплението. Разкъсано е и предвижването на наемниците от САЩ във всички направления на острова. В крайна сметка, доброволците емигранти, завърнали се да освободят страната си от комунистическия режим, са окончателно изтласкани към крайбрежията в района на Плайя-Хирон (“Playa Girón”).

Сутринта на 19-ти април, след 30-минутен артилерийски обстрел, кубинските войски водени от Фидел, преминават в окончателно си настъпление и успяват да сломят противодействието на противника, който в крайна сметка се предава и хвърля оръжието.

В хода на конфликта, военните загуби на Куба са 176 убити и повече от 500 ранени, а от кубинско-американска страна в “Бригада 2506″ – 118 убити и 360 ранени.

Вицове - само сока, април 2020 г.


Ако "Гугъл" беше български, под логото щеше да пише:
- Тук не е информация!

***

В днешно време всички жени искат секс. А ние мъжете просто искаме да си поговорим, да споделим чувствата си...

***

Въпрос към владеещите английски, как се превежда:
- Ей, чукундур, кат' претакаш зелето, да църцори ли требе или да шурти?

***

Жените няма да се изравнят с мъжете, докато не започнат да ходят по улицата плешиви, с бирено шкембе и пак да мислят, че са секси.

***

Най-трайната боя за яйца си остават китайските боксерки!

четвъртък, 16 април 2020 г.

Змей Горянин - забраненият писател


Реших да публикувам информация за живота и творбите на един наистина велик български писател, който е бил забраняван много години и е почти неизвестен на българите.

На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава.

Змей Горянин, псевдоним на Светлозар Акендиев Димитров, български писател, публицист, фейлетонист, преводач, е роден на 11. 01.1905 година в гр. Русе в чиновническо семейство. И въпреки че творчеството му е съизмеримо с това на Елин Пелин и други велики писатели, то той е напълно непознат.

Неговите великолепни статии, романи, повести, разкази (голяма част, от които за деца и юноши), пиеси, стихотворения, епиграми са нарочени за „фашистка литература” и са забранявани повече от 50 години.

Те са иззети от библиотеките, изчезват от справочниците, дори от каталозите. През 1944-1945 г. техният автор е обвинен от шести състав на т.нар. „Народен съд” във „великобългарски шовинизъм“, поради интереса си към българската история, който е имал покрай издирването на материали за художествените си творби.

Осъден е на една година затвор и на пълно заличаване от литературния живот.

Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Изолиран е от обществения живот в манастира „Седемте престола“, Софийско, където е под непрекъснато наблюдение на ДС. Но не спира да твори.

Подписвал е своите произведения с изобилие от псевдоними (твърди се, че са 18 на брой): Аждер Акиндин, Марин Василев, Дикий, Барин, Змей Горянин, Змея Пепелянка, НЕ Крилов, Камен Къшов, Захария Лютаков, Стоимен Богдан Стоев, като най-известният от тях – Змей Горянин е забранен от „Народната власт”.

„Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам  добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си.

Ето само част от епиграмите му:

Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг.

***

Какви години, Боже! Да си печелим хляба
с това, което можем, а не с което трябва!…

***

Душата ми копней за тишината,
сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме горда Стара планина
и сгушеният в нея манастир.“

През 2003 г. излиза стихосбирката „Майчина вяра“, съставена главно от произведения, писани зад манастирските стени, а през 2000 г. – част от епиграмите му.

Другарят —

        господин —

                бай Атанас

стои на сигурна позиция:

да бъде винаги на власт

и нокога във опозиция!
1950

***

Няма нужда от пророци
днеска на земята; —
натежала от пороци —
тя си знай съдбата.
1950

***

Така е нареден света,
че всяко зло е за добро:
загубиш ли си съвестта —
намираш злато и сребро.
1951


На тази дата: 16 април 1925 г. Атентатът в „Света Неделя“-213 жертви!

"Света Неделя", след атентата.
На 16 април 1925 г. по време на церемонията по погребението на ген. Константин Георгиев български комунисти взривяват купола на църквата „Света Неделя“ в София.

Историята за може би един от най-големите атентати в България започва в ранната привечер на 14 април 1925 година, когато народният представител от Демократическия сговор Константин Георгиев е убит. 

Надали тогава някой си е и помислил дори, че това ще бъде началната страница на една трагична история, а именно атентатът в църквата “Света Неделя” в София, извършен на 16 април 1925 година.

Погребението на депутата е определено за 16 април в 15 часа в храма “Света Неделя”, където се очакват да дойдат хора от най-висшата класа – множество офицери, войници, висши чиновници, част от министрите и Негово величество цар Борис III. Тук е моментът да отбележим, че това е и замисълът на атентаторите – да бъдат събрани на едно място възможно най-много влиятелни политически фигури, за да бъдат премахнати. Затова по-рано казахме, че трагедията започва още на 14 април.

Въпросите, които веднага изникват на преден план, са: кои са организаторите на атентата и как са допуснати да поставят взривоопасни вещества в свещения храм?

Част от осъдените на път към екзекуцията им.
Както всички знаем, в първите две десетилетия на ХХ век голяма сила набират крайните течения в политиката. Идеологии като комунизъм и анархизъм стават все по-популярни сред обществото. Макар да предлагат много социални реформи, единственото, до което водят е напрежение в държавите. Последователи на подобни идеологии съществуват и в България. През 1923 година Българската комунистическа партия (БКП) организира въстание, което е потушено по кървав начин. Следващата стъпка на Военната организация на същата партия (БКП) е именно атентатът в храма “Света Неделя”.   Смелостта и готовността за действията на атентаторите идва от връзката им с Коминтерна, който вече разполага с властта в Русия.

Атентатът е планиран старателно, а главно действащите лица са Никола Петров, Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков и още един човек, който може би изиграва най-главната роля – Петър Задгорски. Не за друго, а защото той е клисарят, благодарение на когото в църквата биват внесени 25 килограма взривни вещества. Ето как си го спомня Александър Цанков:

“И сега, след 30 години, виждам пред мен образа на този злодей – висок, строен, облечен в дълга, подобна на попско расо черна клисарска дреха, с подстригани мустаци, голобрад, сключени черни вежди, причесана и прилепена, гъста, мазна черна коса, с бледо мургаво лице и поглед на орел лешояд в човешки образ.”

Същият на 16 април 1925 година около 15ч. и 20 минути се качва на тавана, почуква на вратата три пъти, какъвто е уговореният знак, и тогава Никола Петров запалва фитила – експлозивът се взривява, а над черквата се издига черен облак. Главният купол на църквата се събаря, а под него се намират множество невинни хора. Пожарният командир Юрий Захарчук споделя:

“Там видях жива гробница: парчета от икони, разхвърляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това бе застлано с кръв. Всички хора бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки и викаха.”
Жертвите са много, трагедията е огромна, а хаос цари навсякъде. По случайност всички членове на правителството се отървават с не толкова тежки наранявания. А главната “мишена” Цар Борис III изобщо не присъства на опелото за Константин Георгиев, тъй като е на друго погребение на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

Макар министрите и царят да се спасяват, общият брой на загиналите е огромен и ужасяващ – 213 души, а сред тях са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани и 3-ма депутати. Сред загиналите са бойци, които са се сражавали геройски за своята родина. Стефан Нерезов например е офицерът, водил Първа българска армия край Дойран. Други видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант Калин Найденов (военен министър по времето на ПСВ), генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев.

Делото за атентата започва на 1 и завършва на 11 май. Съучастниците на Петър Задгорски правят опит да го убият, но той успява да избяга и се предава в полицията, където признава всичко. Така ръководителите на военното крило на БКП са намерени, но един от тях е убит, а другият се самоубива. Голямата част от организаторите получават смъртни присъди, изпълнени публично на 27-ми май.

Отзвукът от атентата обаче не доставя нужния ефект за БКП. Посланието до управляващите несъмнено е изпратено, отговорът от правителството обаче тепърва предстои. Още на същия ден – 16 април, в България е обявено военно положение, което продължава до октомври 1925 г. Започват “Априлските събития“ – поредица от репресивни действия срещу дейците на партията. Безспорно най-кървавият атентат в българската история преди всичко повдига въпроси като: има ли граници силата на идеологиите, докъде се простират те, може ли целта да оправдава средствата?  Изводите и отговорите на тези въпроси оставяме на вас.

Вицове - само сока, април 2020 г.

Остров в Атлантическия океан

За пръв път, от години насам, Българският национален отбор по футбол регистрира един месец без загуба!

***

Какво ми се хвали президента, че от три месеца си дарявал заплатата!? Аз, моята, я дарявам от 20 години на жената и нищо не казвам.

***

Докато събирах нещата, с които трябва да изляза навън: маска, ръкавици и служебна бележка, забравих къде ще ходя?

***

Коронавируса е световна конспирация, измислена от кучетата, за да могат да се разхождат по цял ден, вместо да стоят под ключ.

***

Важно съобщение за братята цигани!!! 5G антените съдържат 5 кила мед и половин кило платина!

сряда, 15 април 2020 г.

Спомени от лятото! Видео

"Таралеж" припомня усмихнати спомени от лятото на 2016 година. Тогава снимахме как джентълмен си бръснеше тялото на централния плаж във Варна:

На тази дата: 15 април 1957 г. в София е открит ЦУМ

Първият социалистически мол, построен по съветски образец и сочен за най-големия на Балканите, и днес е търговски център. Но за поколенията отпреди 1989 г. той означава много повече от пазаруване. Сградата е проектирана от архитект Коста Николов през 1956 г. и е построена година по-късно в архитектурния център на София, т. нар. Ларго. Самият Николов има интересна и драматична съдба.

Роден е във Видин през 1891 г. и още като дете остава кръгъл сирак. Сам, със собствени усилия завършва средното си образование и изкарва прехраната си с тежък физически труд. Намират се добри хора, които през 1914 г. го изпращат да учи архитектура в Мюнхен, което преобръща живота му. Връща се в България и разгръща мащабна дейност – проектира окръжната сметна палата в Плевен, почивната станция на митническите чиновници в Банкя, Главната дирекция на мини „Перник“.

През 40-те години на ХХ век преживява огромна житейска трагедия – губи единствения си син, който следва в Германия. Младежът бил увлечен от левичарските идеи и  след сериен тормоз от страна на Гестапо, е убит от тайната полиция, а трупът му – изгорен. Арх. Николов успява да прибере тленните му останки в България. Изпада в тежка творческа криза. Запазва пръст от ръката на момчето и оцелял кичур коса и се зарича един ден да му посвети най-великото си произведение. Завръща се към архитектурната си кариера в средата на 50-те години, като се заема с големия проект за центъра на столицата, в който влизат като единно цяло ЦУМ и Министерството на тежката промишленост, където днес е Министерският съвет.
Според градската легенда, арх. Николов вгражда в основите на сградата останките от детето си. Твърди се, че при реновирането на магазина през лятото на 2001 г. британските инженери откриват находката, поставена в метална кутия откъм източния вход на ЦУМ. Те обаче я оставят на мястото й и продължават ремонта, без да засягат мястото с урната на загиналото момче.

ЦУМ е открит през 1957 г., година след Априлския пленум. Сградата и до днес е величествена – търговска площ от 19 000 кв. м на 6 етажа, още 11 000 квадрата офис площи на три нива. Тук са монтирани и първите ескалатори у нас. На партера се предлагат пощенски марки, филателия и нумизматика, бижута, картини, цветя, ръчно изработени сувенири от Задругата на майсторите. На първия етаж са детските играчки.

Кадри от щандовете са заснети през 70-те години във филма „Таралежите се раждат без бодли“. На втория етаж са „дамските стоки“, а на третото ниво – „мъжките“. На последния етаж са се продавали китари. Появяват се рекламни брошури, наречени „Една седмица в София“, в които посещението на ЦУМ е в задължителната програма.

На витрината на магазина е поставена на въртяща се платформа мечтата на всеки
средностатистически българин в онези години – „Москвич 403“. „Той не палеше, а хората го гледаха, като че ли е международната космическа станция „Мир“, разказват съвременници. После се появяват последните модели „Жигули“, „Вартбург“, дори „Рено Дофин“, който е емблематичен автомобил за онова време.

Пенсионираният акушер-гинеколог д-р Димитър Джумалиев, който е запален играч на тото, през 1958 г. познава петица и печели 40 000 лв. По онова време средната годишна заплата у нас е 8350 лв. „Това бе огромна сума. Купих си „Рено Дофин“ от витрината на ЦУМ за 19 500 лв. – това бе първата частна кола в Луковит, имаше 2-3 волги на кмета и партийния секретар. С останалите пари взехме мебели и покъщнина“, разказва преди време медикът.

 „Предстоеше ми абитуриентски бал, а живеех в малък град, където по магазините нямаше нищо. Обувките ми бяха запазени в другия край на България 6 месеца преди датата на бала, всичко друго бе готово, но нямах рокля. Мъчителните обиколки из магазините „Валентина“ в големите градове бяха напразни, „Яница“ – Елхово също не предлагаха нищо подходящо. Така майка ми реши да отидем в София. Пътувахме цяла нощ с влака и на сутринта тя беше там – моята рокля, в ЦУМ. Още я пазя!“, разказва 41-годишната Екатерина, за която магазинът е метафора на рога на изобилието в годините преди 1989 г.

Точно по този начин описва съветския мол суинг легендата Леа Иванова, която през 50-те години на ХХ век започва да работи с оркестъра на Концертна дирекция. По музика на Бенцион Елиезер тя записва парчето „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“, в което пее как с пълно портмоне ще обходи „тоя друм сред витрините на ЦУМ“ и се заканва как „в тоя благодатен час нещичко ще купя аз“.  От втория куплет разбираме, че по това време в соцмола се е предлагало почти всичко: „От аванса ни следа, ала туй не е беда, че сега поне във къщи никой няма да се мръщи. Купих шлифер, нов балтон, шапка нова  с нов фасон и червило, и чепици, и лепило, и фъстъци, нов юрган и нов тиган – всичко, всичко купих с плам! И килимче за тъщата и гърненца за децата!“.

Основна реконструкция на сградата е направена през 1986 г. под ръководството на арх. Атанас Николов. До 1998 г. ЦУМ си работи като универсален магазин за конфекция, парфюмерия, козметика, електроника, а след обновяването през 2001 г., в което участва британски екип, е открит отново като търговски център, който приютява магазини на различни марки и вериги. 3 г. по-късно сградата е купена от бизнесмена Георги Гергов за 30 милиона евро. Оттогава съдбата на ЦУМ е постоянно под въпрос. Проф. Божидар Димитров предлага сградата да приюти Националния исторически музей. Последно при правителството на ГЕРБ културният министър Вежди Рашидов преговаря с Гергов, тъй като бизнесменът бил на загуба от ЦУМ заради конкуренцията на моловете и с радост би се отървал, срещу компенсации с атрактивни за него държавни сгради.

Вицове - само сока, април 2020 г.


- Мило, подай ми солта, лимона и текилата!
- Какво ще правиш?
- Козунак.

***

Народно поверие.
- Ако съседката идва често за сол, скоро ще поиска и друго...

***

Попитали Радио Ереван:
- Защо терористите взривяват самолети, влакове, автобуси, а не президенти, министри, политици?
- Защото тероризмът трябва да предизвиква ужас, а не радост.

***

Нямам нужда от дрога и алкохол! На моята възраст при рязко ставане постигам същия ефект...

***

Вярно, не успяхме да станем като Швейцария, но пък с тия маски, шалове и фереджета все повече заприличваме на Дубай...

вторник, 14 април 2020 г.

На тази дата: 14 април 1925 г. Извършен е опит за атентат срещу цар Борис ІІІ

Атентатът срещу цар Борис III е извършен на 14 април 1925 г. от група анархисти (Васил Икономов, Васил Попов - Героя, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов) в прохода Арабаконак. Царят успява да се спаси, но загиват пътуващият с него ентомолог проф. Делчо Илчев и шофьорът на колата и главен ловджия Петър Котев.

Има две версии за подготовката на атентата. Според едната, отвличането на царя е планирано предварително с цел да бъде разменен срещу множеството политически затворници от това време. Според другата, четниците са поискали да спрат автомобила и едва тогава са забелязали кой се вози в него. Не се подлага на съмнение фактът, че целта е била царят да бъде заловен жив, а не убит.

Нападението предизвиква буря от възмущение сред представителите на управляващата класа и пресата. На другия ден министър-председателят Александър Цанков, министри, военни, политически лидери и "редови" поданици дефилират пред двореца, за да поздравят царя за "избавлението" му. В кореспонденция на английския вестник "Таймс" от София, на 15 април четем: "Неописуеми сцени на ентусиазъм се виждаха в София тази сутрин, когато бе отслужен благодарствен молебен в храма Св. Александър Невски от благодарност за спасяването на царя."

На същия ден в София е убит генерал Константин Георгиев. Няколко дни по-късно, по време на погребението на убитите при тези атентати, комунистите извършват атентата в църквата Света Неделя, най-големият терористичен акт в историята на България.

Вицове - само сока, април 2020 г.

Аризона, САЩ
- Тодоре, искаш ли да правим секс?
И Тодор разбра, че няма нищо за вечеря. И салата няма...

***

Провалът на 5G мрежата ще настъпи, когато българинът повярва, че тя забавя ферментацията...

***

Ако всички качим 5 кила, е все едно, че никой не е качил 5 кила!

***

Какви времена настанаха... На село има повече развлечения, отколкото в града.

***

Живея за момента, когато всички "батки" ще излязат като "чички" отново след месеци без фитнес и зоб...

понеделник, 13 април 2020 г.

На тази дата: 13 април 1940 г. Извършено е Катинското клане

На 13 април 1940 г. органите на НКВД (СССР) избиват над 4000 полски офицери.
Катинското клане е съветско военно престъпление — масово убийство по време на Втората световна война на близо 22 хил. поляци (офицери и интелектуалци). Жертвите са взети като пленници, когато Съветският съюз нахлува в Полша през септември 1939 г. Разстрелите са извършени главно в гора край с. Катин - на 18 км западно от Смоленск, Русия. В съседното с. Гньоздово е изграден полски военен мемориал, посветен на жертвите от разстрелите.

През 1942 г. строителни работници, копаещи под ръководството на германските въоръжени сили, откриват близо до вилната местност Катин ров, пълен с неразложили се трупове. Мнозинството от тях са на полски офицери. Германците огласяват зловещата си находка пред световната общественост през пролетта на 1943 г. Те заявяват, че поляците са разстреляни по заповед на Йосиф Сталин още през пролетта на 1940 г.

През 1943 г. Съветите си връщат обратно катинските територии, правят повторна ексхумация и обвиняват за случилото се Вермахта. Съветската страна твърди, че жертвите са били разстреляни през есента на 1941 г. от германците.

Едва през 1990 г. Михаил Горбачов най-сетне признава, че СССР е виновен за разстрела, като потвърждава наличието на още две гробни полета близо до Катин. Горбачов прави изявление, че за случилото се са виновни комунизмът и тоталитаризмът. По-късно Борис Елцин разсекретява архивите, отнасящи се до този случай, от които става ясно, че разстрелите са били извършени наистина през април и май 1940 г. от части на НКВД.

В клането загиват много полски войници, офицери, представители на интелигенцията, едри собственици — „цветът“ на полската нация. Сред жертвите са общо 16 генерали, 1 адмирал, 24 полковници, 79 подполковници, 258 майори, 654 капитани, 3420 подофицери, 7 армейски свещеници, 3 едри земевладелци, 1 принц, 43 служители, 85 редници, 131 бежанци. Също така 20 университетски професори, 300 физици, няколко хиляди адвокати, инженери и учители, повече от 100 писатели и журналисти и над 200 пилоти.
На 10 април 2010 г. на път за поклонение към мемориала, в самолетна катастрофа край Смоленск загинаха полският президент Лех Качински и общо 96 високопоставени държавни служители от полското държавно ръководство и екипаж.

На 16 април 2012 г. Европейският съд за правата на човека постанови, че Русия е нарушила правата на роднини на поляците и определя случилото се като военно престъпление.